Ставрофорен иконом проф. Константин Галериу (1918–2003) e един от най-обичаните православни румънски духовници. Служи като свещеник в църквата „Св. Силвестър“ в Букурещ в продължение на 30 години, а успоредно с енорийското си служение от 1990 г. до края на земния си път заема и длъжността викарий на Архиепископията на Букурещ. Дългогодишен преподавател в Богословския факултет на Букурещкия университет, оставил богато богословско наследство както чрез своите трудове, така и чрез влиянието си върху едни от най-изтъкнатите съвременни румънски богослови, които са били негови ученици. В началото на 50-те години на миналия век няколко пъти е изпращан в затвора от службите на тоталитарната власт заради мисионерската си дейност, включително и в трудовия лагер „Валеа Неагра“ за няколко месеца през 1953 г. Представяме ви негово слово, посветено на Кръстопоклонна неделя, което за първи път е публикувано в румънското списание Гласът на Църквата (кн. 3–4) през 1979 г.

 

И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. (Марк. 8:34)

 

С тези Господни слова започва днешното Неделно евангелие. Първата мисъл, която ни вдъхновява, е, че това е нашата жива Икона в движение. Спасителят казва: „Който иска да върви след Мене…“. Както казва и на учениците Си: „… вървете след Мене“. Животът в Христос е Път; това е вървене заедно с Него към една и съща цел. И Църквата нарича дните, седмиците, през които преминаваме днес, Пътя на поста. По този път има определени спирки и кръстопътища, с помощта на които напредваме духовно, като „основи и стъпала“, както казва св. Андрей Критски. В тези неделни спирки Църквата ни призовава да размишляваме върху кръста, фундаментална тема за християнския живот.

Нека размишляваме върху Кръста заедно със Спасителя, с Неговите думи. Защото християнинът говори, мисли, носи Кръста в Христос заедно с Него. И ето че Той казва: „Който иска да върви след Мене…“. Неговото Слово е зов, не принуждение: въпреки че Той разкрива Себе Си като „Пътят, Истината и Животът“ (Иоан. 14:6), се обръща към нашата свободна воля, към съвестта ни. Освен това без нашата съвест и воля ходенето по този път не би имало духовна стойност, нито би принесло плод; нямаше да бъде подвизаване, нито напредване.

Иисус Христос ни показва Пътя чрез словото Си и примера на Своя живот, като казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си“. „Тежки са тия думи!“, често казваме ние, подобно на някои от Неговите ученици (виж Иоан. 6:60). Да се отречеш от „себе си“, когато толкова много от нас не обичат нищо повече от това „себе си“! Словото на Спасителя е отправено към онези, които искат да Го следват, и трябва да бъде проникнато, разбрано в Неговия дух, в духа, в който е замислено, изречено и изпълнено от Самия Господ. И в този божествен смисъл да се отрека от себе си означава: да се отрека от онова егоистично себелюбие, което прави от „себе си“ идол. „Направих си идол“, казва отново свети Андрей Критски. Което означава не саможертва за другите, а жертва на другите за себе си. Инверсия и перверзия на истинската жертва. С други думи, себеотричането означава избавление от самообожанието – тази болест на нашия живот, която е източникът и основата на всички грехове: алчност, разврат, сладострастие или завист, гняв, несправедливост... И особено на гордостта, както и на суетната слава, която ме затваря в себе си, отдалечава ме от ближния и ме обрича на изолация, безплодие, нищета на душата. „Гордостта е свидетелство за беден ум“, казва свети Йоан Златоуст. Наистина, правейки крачка още по-надълбоко в разбирането за това какво е себеотричане, забелязваме: когато виждам единствено себе си, напълно губя другите от поглед, когато съм изпълнен със себе си, не оставям място лъчите на Божията любов и тази на ближните ми да проникнат в сърцето ми. От друга страна, когато успея да се опразня от егото си, „да се отрека от себе си“, както казва Спасителят, тази празнота всъщност не е празнота, а неизказана пълнота; безгранично отваряне и изпълване от Божията пълнота и богатството на творението. Това е тайната и разгадаването, поне отчасти, на призива за себеотричане. В есенцията си: пълен със себе си, оставам празен за другите, безкраен застой; опразнен от себе си, се изпълвам с пълнотата на ближните. Апостолът е радостен да каже: „… вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).

Но разбира се, иконата на това себеотричане е Самият наш Спасител. Той пръв се отрече от Себе Си. Както учи свети апостол Павел: „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил. 2:6-8). За да приеме нашата човешка, наранена от греха природа; за да стане човек, по-скоро в образа на роб, Той се опразни от Себе Си, смири Себе Си. Дойде при нас не с блясъка на непристъпната божествена светлина, а снизходи и се обедини с нас, взе нашето лице, облече дрехата на нашата окаяност. Затова свети Исаак Сириец казва: „Смирението е дрехата на Господа“. И тогава, ако Той, бидейки Бог, се е опразнил, за да ни приеме, това е и нашият път: да се опразним, да се отречем от себе си, за да приемем Бога в нас, както и нашия ближен, целия свят. Това е първата стъпка на призования да следва Христос.

Но съществена стъпка, която проправя пътя за другия. По-нататък Господ казва: „… да вземе кръста си“. Нека носи кръста си всеки ден (виж Лук. 9:23). Изненадващо Словото ни казва, че всеки от нас има свой кръст, който да носи, въз основа на призвание и дарба, на необходимост и плод на собствени усилия. Но в същото време християнинът знае, че този негов кръст е посаден в Кръста Христов.

Когато в ежедневието си говорим за „кръст“, обичайно разбираме някаква неволя, изпитания, болест, страдание и дори смърт. Но ако във всичко това, което съставлява моя кръст, аз съм сам, нося го сам, с ограничените си сили и перспектива, в която отвъд страданието не виждам нищо друго освен края, тогава, лишен от „благодат и истина“ (срв. Иоан. 1:17), без светлината и силата на Христос, лесно се оставям на тревогата и отчаянието, с въпросите, които естествено се появяват в ума ми. Като ето този: в този свят на Твореца, в който за християнина съзидателните творчески усилия оправдават съществуването, живота, самото добро, какъв е смисълът на сляпото страдание? Погледнато от този хоризонт, то е абсурд, то е безумство, както казва свети апостол Павел (виж 1 Кор. 1:18). И пак на същото място, в Първото послание до коринтяни, апостолът говори за това какъв съзидателен смисъл има смъртта… Когато моят кръст е присаден в Кръста Христов, като пръчка на лоза, като блясъка на слънчев лъч, тогава целият смисъл на кръста се прояснява. В Христос кръстът не е крайна точка, не е финал, а път; светъл път към Възкресението. Кръстът носи Слънцето на правдата, Христос. И нашият кръст е и Неговият кръст, на Онзи, Който „взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи“ (Ис. 52:4). И тогава мъчителните усилия, неволите, страданията, самата смърт – всичко се претърпява в Христос. И всичко в Него се претворява в светла жертва, любов и принасяне в дар.

Погледнато от тази перспектива, виждаме по-дълбокото измерение на кръста. Кръстът като любов. Моят кръст не е само моята неволя, моето изпитание, моето страдание за моето спасение. Да, той е това, но е и много повече от това. Той е моето спасение неразривно свързано с Христос. И в Кръста Христов присъства и моят ближен, Църквата, цялото човечество.

На кръста е срещата ми с Христос и с моя ближен. Без това Христос не може да бъде разбран. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син“ (Иоан. 3:16). Разпятието е реалността, която в най-голяма пълнота откровява Неговата любов. Както „Небесата проповядват славата на Бога“ (Пс. 18:1), Кръстът проповядва Божията любов. Но в Христовия кръст ние трябва да открием кръста на нашата любов, която се проявява в различни форми: усилие, грижа, носене на чуждия товар, когато е необходимо, молитва, дълготърпение, помощ, готовност за саможертва. Всичко това носи печата на кръста… Автентичната любов не може да бъде далечна, чужда на живота на другия. Ако е така, значи тя не е любов. Как би могъл да преживееш падението на твоя ближен без да чувстваш отговорност за него, когато сте заквасени с един квас; Христос се пожертва и за теб, и за него. Затова Апостолът казва: „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (2 Кор. 11: 29).

Кръстът означава обмяна на любов между Христос и мен, между мен и моя ближен; да живея с устрема или с болката на другия сякаш са мои, както майката чувства като свои ударите на сърцето на своето дете, неговите копнежи и страдания. Кръстът е самото Откровение на любовта и живота на Пресветата Троица в нашите сърца. Това е мястото на Срещата, мястото за общение и единение с Бога и помежду ни. Пред Своите страдания Иисус се моли: „… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан. 17:21). Тъй като Бог ни носи в любовта Си, нека и ние Го носим в сърцата си, „Да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме: Отца и Сина и Светия Дух, Троица единосъщна и неразделна“, както казваме на светата Литургия.

Разбира се, не бива да изпускаме от поглед факта, че тази любов включва страдание; това е кръст. „Да се молиш за другите, означава да дадеш кръвта си за тях“, каза една вярваща душа. Може да се каже, че любовта е животворната кръв на душата. В любовта вие предавате на другия сила от вашата сила, която извира от силата на Кръста Христов. Затова Кръстът е преобразяващ и спасителен както за нас, така и за тези, които обичаме.

Силата на кръста е силата на себеотрицанието. Любовта към егото намалява, жертвената любов се увеличава. И това е особена взаимовръзка, защото любовта се проявява и расте успоредно с отслабването на греха. „Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“ (Гал. 5:24), казва св. апостол Павел. Затова и Кръстът не допуска никакъв аскетизъм, духовно подвизаване от егоистичен тип, което се стреми към светостта единствено заради достигане на същата тази святост, на собственото си съвършенство. На кръста аскетичният подвиг на християнина се пресича с любовта; ръцете на кръста едновременно са отворени да прегърнат света и са отправени към небето.

В точката, в която се пресичат тези две линии, се крие силата на Кръста, за която свидетелства светият Апостол в продължението на словата, които споменахме: „… а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“ (1 Кор. 1:18).

Кръстът е сила, защото е любов. А в любовта има сила, защото в нея има живот. И както от любовта се ражда животът, от Кръста Господен се ражда новият живот: възкресението. В Христос, както споменах по-рано, смъртта няма последната дума. Кръстът носи в себе си светлината и силата на живота…. Така както нощта носи в себе си зората на новия ден; както житното зърно, поставено в земята, носи в себе си израсналия нависоко житен клас, „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Иоан. 12:24).

Когато четем първата глава от Книга Битие, ни прави впечатление, че дните на Сътворението не започват от сутрина, а от вечерта. „Биде вечер, биде утро – ден втори“, ден трети и така нататък... Във всяко утро на Сътворението се появява нещо ново, започвайки със светлината, водната шир, земната твърд, растенията, живите същества. Така че това е пътят на Сътворението: от вечерта към утринта; от тъмнината към светлината, от небитието към битието, от труда към плода, от Кръста към Възкресението. Така Кръстът носи в себе си условието и силата на съзиданието… Свети евангелист Йоан говори за „Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откр. 13: 8). Жертвата стои в недрата на началото. И ако всеки живот според началната цел носи в себе си смърт, защото се жертва за друг живот, тогава и смъртта в Христос като саможертва носи в себе си живот, изобразен, както споменахме, и от словата за житното зърно.

Христос приема смърт без грях и доброволно, със смърт смъртта потъпка и така откри новия живот: възкресението. „Нека ме последва“, казва Спасителят като трети призив в Своето Евангелие. Какви са знаците, по които се вижда, че християнинът отговаря на този Христов призив? От целия му живот в Църквата. Чрез Кръщението ние сме станали членове на Христовото тяло, на Разпнатия и Възкръсналия, и чрез Христос в нас трябва да усещаме как всякакъв вид греховност – злоба, поквара – се разпва и умира, и как душата се обновява и съживява чрез градивните и благи мисли, думи и действия. Те са живото доказателство, че благодатта на Кръщението и силата на Възкресението работят в нас, затова и това тайнство е наречено малко възкресение. Също и другите свети Тайнства: печатът на дара на Светия Христов Дух; причастяването с Тялото и Кръвта Христови, както е казал Господ: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Иоан. 6:54); както и Покаянието, Свещенството, Венчанието... И всички тях любовта ги укрепва и озарява. „Ние знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт“(1 Иоан. 3:14). Любовта, изворът на целия християнски живот, е знакът и плодът на Възкресението, плодът на Кръста.

В този свят ден, гледайки към Кръста, към разпнатия на него Спасител, виждаме Неговата всеобхватна любов – поверява Себе си на волята на Отца и Му се моли да прости на Неговите палачи, проявява божествена грижа към Своята Майка – Пречистата Дева – и към ученика Си, а чрез тях и към самата Църква; приема покаянието на разбойника и го взема със Себе Си в рая на Своята любов и Възкресение. Така и християнинът, призван да носи своя кръст, за което призвание той потвърждава, правейки кръстния знак във всяка своя молитва, всяко свое дело и пътуване в своя живот като да полага печат, би трябвало да изявява тази любов в Христос – навсякъде, във всяко време или ситуация и към всеки. И тогава с вяра и надежда е достойно да се помолим и да кажем: На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим. Амин!

 

Текстът е публикуван със съкращения

 

Превод от румънски: Сандра Керелезова

 

Художник: Димостенис Аврамидис, Гърция