Отец проф. Думитру Станилоае (1903–1993) е сред най-значи­мите представители на православното богословие на XX век. Наричан е от своите съвременници „богословът на христи­янската любов”. Догматист, почетен член на Румънската на­учна академия, доктор хонорис кауза на университетите в Солун, Атина, Белград, Букурещ и на Православния богословс­ки институт „Св. Сергий” в Париж. Преводач е на румънски на „Добротолюбието“ (в 12 тома) и на съчиненията на св. Григорий Нисийски. Сред най-известните му трудове са: „Живот и учение на св. Григорий Палама“, „Православно догматическо богословие“, „Бог е любов“ и др.

През 2023 година се навършват 120 години от рождението и 30 години от кончината му. Предложеният по-долу текст се публи­кува на български със съкращения, за първи път излиза през 1976 г. в списанието на Мит­рополията на Молдова и Сучява (брой бр. 7–8, с. 467-477).

 

Кръстът не е средоточие на унищожението, а врата към висшата и непре­ходна реалност на Бога. По силата на това кръстът отваря очите ни и пътя към Него... Кръстът всъщност освещава и осветлява ценността на творе­нието, тъй като ни кара да видим и да изживеем връзката със Създателя...

Кръстът като средоточие на усъвършенстването и увековечаването на Творението и на човека в Бога

Несъмнено не всеки кръст, т.е. не всяко страдание и всяка смърт правят Дарителя на света видим за нас и ни свързват с Него като вечни личности в любовта. Когато човек мисли, че отвъд този свят няма друга реалност, страданията и смъртта не са изкупителни, те не носят положителен сми­съл. Изначално страданието и смъртта в този свят разкриват неговата недостатъчност и това, че той не може да бъде абсолютната реалност. Именно страданието и смъртта карат много хора да не се вкопчват в земния живот като в крайна реалност. В този смисъл Николай Кавасила, византий­ски писател от XIV век, пише, че страданието и смъртта не са проклятие в качеството си на последствия от греха, а са средства, допуснати от Бога, които предпазват човека да не се привързва прекалено много към света. Но само в Христос страданието и смъртта са можели да послужат изцяло като средства за освобождаване на човека от господството на греха и за победа­та му над самия себе си. Защото единствено Христос, живеейки в света, е претърпял страстите и смъртта, несмесени с греха.

От самото начало след грехопадението нуждите на човека, които трябва да бъдат задоволявани в течение на земния живот, са придобили толкова голя­ма власт над него, че търсейки пътища към тяхното удовлетворяване по егоистичен начин, той забравя за Бога и за ближните си и изцяло се привързва към света. Отците на Църквата казват, че естествени нужди като глада, жаждата, необходимостта от почивка, са започнали след грехопадението да бъдат задоволявани по греховен, прекомерен начин, а страхът от смъртта е започнал да измъчва човека толкова силно, че той е прибягнал до подлости и компромиси, за да избегне смъртта поне за известно време.

Но Христос в Своята човешка природа не оставя тези нужди да Го подхлъз­нат към търсенето на удоволствия, нито се оставя да бъде воден от страха от смъртта... Той посрещна смъртта като чиста жертва, принесена в име­то на Божия народ... Самата божествена ипостас укрепи човешката приро­да, за да понесе Той тези усещания без грях, въпреки че тя – божествената ипостас, не прави излишно или безполезно усилието на човешката природа.

Така Христовият кръст става мощното средство, което побеждава греха и смъртта и ни спасява. Христовият кръст преоткрива и напълно възста­новява положителния смисъл на творението, защото Христос показа ка­тегорично, че кръстът, който свързваме със страданието и смъртта, не е последният момент от човешкото съществуване, а чрез него се достига до Бога, до вечния живот; т.е. че животът в този свят не е финалът, не е крайната точка, а отвъд него е вечното и безкрайно битие в Бога, което се постига именно чрез понасянето на страдания и смърт, които не могат да бъдат отделени от този свят.

Оттук следва, че Христовият кръст носи със себе си тези две последици: от една страна, той представя света като реалност, която не е последна, а предпоследна и зависима от Бога, от друга, благодарение на кръста бити­ето придобива вечна стойност. Чрез Христовия кръст беше притъпена игла­та на греха. Христовият кръст разделя битието на човека и света от гре­ха, чрез който човешкият живот и светът бяха подложени на окончателна смърт. Христовият кръст показва отново първоначалния положителен об­раз на човека и на света и е средство за издигането им до съвършенството на тяхното битие в Бога. Но това е кръстът, издигнат чрез Божията сила. В този смисъл кръстът е Божията сила (срв. I Кор. 1:18, 24).

Кръстът е свидетелството, че светът, недостатъчен сам по себе си, въз­връща цялостния си смисъл в Божията пълнота чрез въздържанието от гре­ха. От кръста Христов Божията светлина се разстила върху света, преобра­зявайки го.

Христос, въплътилият се Божи Син, побеждава смъртта със силата на Своето търпение, без гняв и бунт, без гладът, жаждата и умората да Го превземат и да Го тласнат към греха. Затова и на Изток Христовият кръст е знак вместо на човешката слабост – на изявената сила на човешката природа.

По време на богослуженията свещеникът благославя вярващите с кръста, като винаги го издига над тях, показвайки, че само с неговата помощ можем да владеем склонността си към греха и да успяваме да вършим добро. Кръстът носи силата на възкръсналия Христос, защото именно на кръста Христос изцяло се предава на Отца Си като човек. Следователно кръстът е знак за кулминацията на Христовата любов като човек към Бога, проявена в света в името на човешкото спасение. Но кръстът е и знакът на Христовата любов към нас, на Христос като Бог към човеците.

Според св. Кирил Александрийски човекът може да възлезе при Отца само в състояние на жертвеност; Христос ни приема в Себе Си и ние Го приемаме в себе си, за да станем и ние като Него чиста жертва… Това не означава от­ричане от света, а светът за нас да придобие прозрачност, през която да виждаме Бога. В нашата жертва, принесена заедно с жертвата на Христос и чрез Неговата сила, или носейки кръста си, ние изпълняваме това, което каз­ваме по време на светата Литургия, принасяйки нашите дарове, за да бъдем уподобени на Неговия дар: „Твои (дарове) от Твоите”. Ние предлагаме себе си и света като дар на Бога, след като сме ги получили като дар от Него.

 

Кръстът като средство за освещаване и преобразяване на света

Според православното учение чрез кръста Христос не е излязъл от творе­нието, а Го е възстановил като рай; като действителен рай за Него и за вяр­ващите в Него души на мъртвите, и като начатък на рая за онези, които чрез вяра в Него приемат Неговия кръст и го носят с Неговата сила. Така кръстът е силата на Христос, която, приета от нас, може да превърне света в рай. За тази цел Христос остава с нас до края на вековете.

В едно от песнопенията на Православната църква на празника Въздвижение на Светия Кръст Господен на 14 септември се казва: Някога в рая дървото ме оголи чрез храната, причиняваща смърт, но Кръстното дърво, носейки ми храната на божествения живот, се издигна над земята и целият свят се из­пълни с радост. Така раят отново се отвори, защото огненият меч, който препречва входа към рая поради човешкото користолюбие, вече не можеше да го задържи затворен. Единствено възпирането на тази лакомия може да върне истинското състояние на рая. Именно това е Христовото дело. Той влезе в обновения рай, отваряйки го с това, че понесе като човек кръста Си, чрез което отхвърли користолюбието и избра да се откаже от Самия Себе, т.е. от егоистичния живот. И заедно с Него влезе в рая и разбойникът, кой­то изповяда Христовата вяра, и всички, които ще направят това, също ще влязат в рая.

Разбира се, че има рай, където душите на вярващите влизат след смъртта. Но може да има и рай на земята, като възстановяване на първоначалния рай. Само онези, които полагат усилие да превърнат земния живот в рай чрез вяра в Христос, могат да влязат след смъртта си в небесния рай. Човекът пре­образява живота на земята в рай, като приема и понася кръста си. Така чрез кръста, който носи, човекът се подготвя за рая след смъртта, а след това – и за този след възкресението, чието очакване фактически е частичният рай на земята. Без усилието да превърнем земята до известна степен в рай, не можем да напредваме и да достигнем до вечния рай в отвъдното.

На земята ние предвкусване есхатологичния рай, ако живеем живота си спо­ред духа на Христовия кръст и черпим от неговата сила. Друго православно песнопение на празника гласи: О, преславно чудо! Живоносното дърво, всесве­тият Кръст днес се явява въздигнат нависоко. Славословят всички земни кра­ища, треперят пълчищата на демоните. О, какъв дар се дари на земните!

Ролята на кръста в освещаването и преобразяването на света се вижда във всички песнопения на Православната църква. Точно както тялото на Господа беше осветено чрез него, така и нашите тела и нашите взаимоотношения със света са осветени чрез него. Ние получаваме това освещаване чрез сила­та Христова, в която кръстът продължава да действа като продължение на Неговото търпеливо, безгрешно, любящо отношение към света, като въз­хвала на Бога чрез него, като себеотдаване на Отца във всички Негови връзки със света.

Ето защо в Православната църква всички хора и цялото творение се освеща­ват с кръста. Християните, обозначавайки себе си като християни с кръст­ния знак, от една страна, искат от Христос силата да устояват като Него, с Неговата чистота и мъжество към света, а от друга страна, показват волята си да се издигнат чрез човешките си усилия до срещата с тази бла­годатна сила, да прославят Бога с всичките си дела и с понасянето на всич­ки трудности в света и дори близо до смъртта си да живеят и да умрат за Бога, да се проявяват във всичко като жива жертва, принесена на Бога. Прекръствайки се, те се прекланят пред Бога, посвещават се на Него. В този смисъл в Църквата се освещава всичко чрез кръста: водата, с която поръс­ват вярващите, храната, къщите, градините и нивите с тяхната реколта, даровете, принесени на Бога, защото чрез всички тях те могат да получат в себе си силата на Христовия кръст, който да им даде живот във въздържа­ние от грехове, търпелив, любящ, отдаден на Бога. Чрез кръста се освещава животът на всичко; чрез кръста всичко се пречиства и се посвещава на Бога.

Всички църковни служби започват и завършват с кръстното знамение, кое­то става освещаващо и овластяващо чрез силата на кръста; всички молит­ви завършват с кръстния знак, всички основни жестове на поклонение са при­дружени от кръстния знак. Защото самата сила на Христос слиза чрез знака на кръста, тъй като Самият Той е призован от този знак...

Кръстът е оръжие срещу дявола, както се пее в църковните песнопения. Това е оръжие срещу всички изкушения и хитрости на дявола; срещу нашите страсти, които ни тласкат към разпри, към битки помежду ни, към високо­мерие. Кръстът е оръжие срещу дявола, защото той укрепва в нас духа на жертвоготовност, на общение с Бога и помежду ни. Кръстът като спирачка срещу егоистичните и безумни страсти, срещу алчното вкопчване в тво­рението, възприемано като единствена реалност, е от голямо значение за установяването на мир в духа на Евангелието, стъпвайки на непоклатима вътрешна основа.

Светите отци на Църквата поставят степента, в която откриваме в тво­рението присъствието на Бога, в зависимост от премахването на страсти­те. Това има предвид св. Максим Изповедник, според когото човекът, пречис­тен от страстите, вижда нещата в същината на истинското им значение, те стават прозрачни за Бога. Той казва: „Страстният помисъл е съставен от страст и помисъл. Като отделим страстта от помисъла, ще остане чисти­ят помисъл. 0тделяме го, ако поискаме, посредством духовната любов и въз­държанието”[1]. Тоест разделяме го с помощта на кръста. Следователно това не означава отхвърляне на творението, а преоткриване на неговия истински, красив смисъл, неизкривен от страстите, прозрачен за Божието присъствие.

По този начин, понасяйки собствения си кръст и благодарение на силата на кръста Христов, ние ставаме нова твар, както казва св. ап. Павел (вж. 2 Кор. 5:17). В това ни качество виждаме, че всичко е от Бога (2 Кор. 5: 18). Така ние под­готвяме и творението да достигне състоянието на свобода, до което ние са­мите ще достигнем като синове Божии, а не като роби на земните страсти.

Състоянието на свобода, което ще достигнем, е равнозначно на славата, в която ще участва и творението (Рим. 8:21). Творението все още се намира в родилните си болки от гледна точка на това истинско и ново състояние на своето битие.[2] Това са болките при носенето на кръста ни, при понасянето на ограничения, които ни освобождават от греха. Кръстът се оказва единс­твеното средство, чрез което творението преминава към новата форма на съществуване, в която Бог се открива като Този, Който е всичко във всичко. Само така можем да достигнем до великото тържество, което е изобилно­то познание на божествения Логос, в непосредствен диалог с Него... Само в светлината и силата на кръста, който ще се покаже на небето като знак на Човешкия Син, при Неговото Второ пришествие в слава (Мат. 24:30), творе­нието ще се появи в края като ново небе и нова земя (Откр. 21:1), в която жи­вее съвършената правда.

 

 

Превод от румънски: Сандра Керелезова