Иконата като образ на връзката между Бога и човека

Михай Коман (род. 1979) е един от най-изявените съвременни румънски иконографи. Завършва Букурещкия университет по изкуствата и Православния богословски факултет към Букурещкия университет, а през 2016 г. защитава и докторска степен в Богословския факултет на Атинския университет. Днес той е доцент в Православния богословски факултет на Букурещкия университет и обучава новите поколения румънски иконографи. Автор е на няколко монографии, посветени на църковното изкуство, участва в множество изложби в десетки европейски страни, представящи съвременната православна иконопис. Бил е гост-преподавател по програмата за обмен „Еразъм” на студентите по църковни изкуства във Великотърновския университет, където – както самият той казва, е намерил много приятели. „Във Велико Търново винаги съм идвал с голям ентусиазъм и съм участвал, както съм и призовавал за участие моите студенти и колеги иконографи в Международното биенале на църковните изкуства, което се организира в този български град. Много се възхищавам на любовта, която изпитват към иконата и преподавателите, и студентите от Търново”, отбелязва той.
С него разговаряме още за очакванията на студентите по иконопис и съвременните реалности, за това има ли свобода в църковното изкуство и как Христовата повеля „Не съдете!” е запечатана дори и в една икона...
Разкажете ни повече за вашия път към вярата и към църковното изкуство.
Аз съм син на свещеник и така се случи, че на 14 години отидох в девическия манастир „Св. Йоан Кръстител” в Акритохори, Северна Гърция. Монахините се занимаваха с иконопис и именно там нарисувах първата си икона. Тази обител е под духовното ръководство на светогорския манастир „Ксенофонт”, в него идваха да служат отци от Света гора. И един ден, заедно с един от отците, заминах за Света гора. Там срещата ми с йеромонах Лука от голямото иконографско ателие на манастира бе решаваща за мен. Чиракувах при отец Лука до студентските ми години. След като завърших университета, Бог постави на пътя ми да срещна друг голям учител – проф. Георгиос Кордис[1]. От отец Лука научих много за монашеския начин на живот и техниките за рисуване, а професор Кордис ме въведе в тайнството на богословието на иконата и ми помогна да се установя по пътя на изучаване и разбиране как да рисувам икони във връзка с тяхното литургично предназначение.
Вие сте от поколението румънски иконографи, които се открояват с личен почерк, ярък и разпознаваем. Как се постига той?
Мога да кажа, че в Румъния ние наследихме голям дар, изгубен днес в други православни страни. Имам предвид фреско техниката върху слой прясна мазилка[2]. След като тази техника не се практикувала в продължение на повече от два века, през 70-те години на XX век група студенти от нашия университет по изкуствата, водени от един сърцат преподавател, след прецизни изследвания и опити възстановяват фресковата техника и тя отново започва да се практикува. Тази техника предизвиква художника да рисува свободно, директно върху стената. За да се избегне изсъхването на слоя мазилка, върху който работите, няма време за копиране или прехвърляне на чертежи. За предпочитане е замисълът, който имате, да бъде изпълнен директно върху стената. Въпреки че този подход изисква голяма прецизност, този начин на работа дава възможност на художника да изрази своя индивидуален почерк, собствената си личност.
Доколко е важно иконографът да бъде и добър богослов?
Трудно е за иконографа да бъде същевременно и богослов. Но е много важно художникът да участва в литургичния живот на Църквата, за да добие реално усещане какво е да си част от общността в Христос. Само като сме вкусили лично от опита на връзката между Бога и човека, можем да я опишем в иконата. Иконата, както каза проф. Кордис, е образ на връзката между Бога и човека в любовта.
От вашите думи усещаме иконографията като духовно призвание. Изпитват ли обаче вашите студенти колебания – дали захващайки се с това призвание, ще могат да изкарват препитанието си?...
Бих казал, че днес иконографите се намираме в много интересен исторически период. От една страна, като творци се борим с икономически лишения и неудачия. От друга страна обаче, сме свидетели на голям разцвет на църковното изкуство в целия православен свят и извън него. Изкуството на иконата се цени все повече и на Запад, отвъд границите на православието. Разбира се, да си млад човек и да поемеш по този път, трябва да си наясно, че няма да ти е никак лесно, защото в тази специфична сфера да достигнеш прага на творческа зрялост, са нужни много учене и дълга подготовка. Но когато работата се върши с любов, никоя жертва не е твърде голяма и наградата е безценна. Кой не би искал благословията – когато ти зададат простичкия въпрос: „Какво правиш?”, ти да отговориш: „В купола с ангелите съм”?!
Бихте ли посочили конкретни образци на църковното изкуство, пред които дъхът ви е спирал?
Те са безброй и все пак, ако трябва да откроя няколко от тях, ще посоча манастира „Сучевица” в Румъния, Боянската църква в България и църквата „Св. Николай Сирак” в Солун, Гърция.
Преди няколко седмици папа Франциск покани на среща в Сикстинската капела 200 творци, сред които авторът на фотографията „Иисус в урина” Андрес Серано. От погледа ви на творец и на преподавател по църковно изкуство – има ли според вас критерий кое е творба, провокираща със смисъл и послание, и кое богохулство и самоцелна безвкусица?
Иконописта е синтез на нашата църковна култура. Тя представя божествената мъдрост и изразява етоса на нашата Църква. Във всички свои аспекти иконографията следва и запечатва в материята учението на Христос Спасителя. В иконописта следваме Христовите заповеди, започвайки с първата: обичайте се един друг. Друга заповед, която имаме предвид в нашето изкуство, е: „Не съдете!”. Ако обърнете внимание, в храма светците и онези, които не са свети, които измъчват мъчениците, са изобразени по подобен начин, към тях е приложен еднакъв изобразителен подход. Иконографът не изобразява онези от втората категория с по-малко светлина, за да означи тяхното осъждане. А причината е простичка. Много от онези, които измъчваха мъчениците, сами станаха мъченици и бяха изпълнени със светлината на Духа. Мисля, че и ние трябва да направим същото, да погледнем към собствените си грешки и да се молим, доколкото можем, за тези около нас, които ни се струват грешни.
Войната в Украйна изостри още повече проблемите и отвори по-големи разломи вътре в православния свят. Отразява ли се тази реалност по някакъв начин и на църковното изкуство, или то не се влияе от тези процеси?
Войната е най-тъжното събитие, на което можем да станем свидетели. Още по-тъжно е, че поместни църкви имат активна роля в тази реалност. Войната е обратното, диаметрално противоположното лице на иконата. Ако иконата е лицето на благодатната връзка на любовта, войната е лицето на омразата, на разкъсаната връзка между хората, и това лице, както свидетелстват отците на Църквата, е много грозно в очите на Бога. Единственото, което можем да правим, независимо дали сме просто вярващи или иконографи, е да се молим за всички, които са част от това ужасно събитие, надявайки се Господ да смекчи сърцата на онези, които имат властта да спрат тази глупост. Имам приятели художници, на които държа, и в Украйна, и в Русия. Нека Господ се смили над тях и ги пази всички!
Вие сте част от групата Eikona заедно със споменатия проф. Георгиос Кордис, както и с други ваши колеги от Балканите. Кои са митовете за съвременните иконографи и за византийското изкуство, които искате да развенчаете чрез вашите инициативи?
Инициативата на проф. Кордис беше особено вдъхновяваща и с неподозиран отзвук, когато групата се появи и инициира първата работилница за църковно изкуство в Солун през 2008 г. Там се запознах с преподавателите Тодор Енчев и Ваня Сапунджиева от Велико Търново, с които оттогава ни свързва прекрасно приятелство. Всъщност станах приятел с всички колеги художници, които срещнах по този проект, което създаде близки отношения между нашите академични школи. Но най-важната идея, която групата Eikona искаше да изпрати като послание, е, че в рисуването на икони има свобода. От една страна, всеки от нас, художниците, има свободата да рисува със собствен почерк. От друга страна, въпреки разнообразието в начините, по които всеки от нас рисува иконите, всички те бяха приети от зрителите като икони. Тоест нашите икони ясно разкриват принадлежността ни към една и съща църковна култура, към едно и също богословие, към един и същи литургичен живот. Нашите икони бяха много различни една от друга, всеки от нас донесе със себе си своя културен опит, спецификите на географското място, от което идваме. Тази съпоставка на различни подходи на рисуване на иконата показа, че няма т.нар. канони на църковното изкуство, които напоследък много се споменават. И тук подчертавам разликата между богословската истина, която показва иконата, и образния начин, по който тази богословска истина е запечатана в материята. Каноните и писанията на отците на Църквата се отнасят предимно до истината на вярата, а не до изобразителния подход. Изобразителният режим е дефиниран от светите отци във връзка с богословското съдържание, без да ограничава по никакъв начин свободата на художника, освен да приспособи начина на изобразяване към светостта на представения образ или събитие.
[1] Проф. Георгиос Кордис е иконограф и преподавател по византийско изкуство към Атинския университет, както и гост-преподавател в някои от най-престижните академични школи в Европа. В брой 177 на сп. Християнство и култура са представени негови творби и авторски текстове, посветени на църковното изкуство.
[2] Терминът фреско в своята същина означава рисуване върху прясна (влажна) мазилка и компромисно днес се използва в обобщаващ смисъл за стенописване. За рисуване върху суха стена се използва терминът секо.