В следващите страници ще се опитаме да извървим пътя между Възкресение Христово – Пасха, и светата Петдесетница с надежда да се докоснем до важните теми, които ни предлага Църквата в богослужебните четива. Ще опитаме да схванем връзката между сотириологичните и христологичните аспекти на темата за Христос като Нова Пасха в светлината на есхатологията, но и връзката с икономията на Светия Дух, доколкото ние се намираме[1] в празничния период, завършващ с Петдесетница. Ще се опитаме да проследим как самото структуриране на ритъма на времето в календара на празниците и темите, подобно на неделите от Великия пост, разгръща във времето до Петдесетницата учително послание за нас. Това послание за нас е водителство на ума в църковното преживяване на тайната на вечната и Нова Пасха, Възкресението на нашия Господ Иисус Христос, явяващо ни връзката между икономията на Словото и икономията на Светия Дух.

Защо да се занимаваме с темите и четивата от този период? Първо, защото това е контекстът на времето, в което се намираме и преживяваме отново тайнственото събитие на Възкресението във връзката календар–време–църква. Основа на Свещеното предание е присъствието на Светия Дух в Църквата и тъкмо това вечно обновяващо се ядро на Преданието, тази икономия на Светия Дух, която протича между Първото и Второто Пришествие, е времето, в което ние се намираме сега. Втората икономия ни дава перспектива и критерии за разбиране на догматите на Църквата, затова е много важно да изследваме автентичния критерий на Свещеното Предание. Нищо в Църквата не е случайно, още по-малко календарът, времето, празниците – те представляват символно-логосния контекст на преживяването на вярата от верните и от този контекст по един много естествен начин израства самото разбиране и усвояване на догматите на Църквата, които често се схващат като нещо чисто абстрактно. За черкуващия се християнин догматите на Църквата стават нещо разбираемо и преживяно в богослужението чрез множество символи и примери. Тайнствата на Църквата се преживяват като съучастие в една жива икона на вечността, те са свързани отново с икономията на Светия Дух, с разбирането за Осмия ден, с есхатологията. Затова ще опитаме да преминем през темите и четивата до Възнесение и Петдесетница, съчетавайки „методологията“ на Новопасхалния характер с пневматологичния аспект, т.е. връзката между двете икономии на спасението – на Словото и на Духа Свети.

Синоптичен поглед към Пентикостара

Нека първо да начертаем една обща схема на времето от Пасха до Петдесетница – време, което наричаме Цветен триод или Пентикостар – петдесет дни, започващи от Пасха и свършващи на Петдесетница, а преди това е Възнесението Господне, четиридесетте дни. Светлата седмица е отделен период на Пасхата: самата Пасха, както Старозаветната, така и Новозаветната, се чества цяла седмица и това честване се разгръща чрез различни степени. Във Възкресната Пасха празнуваме три дни на Възкресението (степента 3), след това продължава Светлата седмица (степента 7), след това имаме целия Цветен триод (степента 50). От друга страна стои нишката на неделните дни на Пентикостара. Съществува една особеност – първата неделя не се нарича Първа неделя след Пасха, а Втора неделя след Пасха, Томина неделя. Третата неделя е на светите мироносици, четвъртата неделя – на Разслабения, петата неделя е на Самарянката, шестата неделя е на Слепия, а седмата неделя е на отците от Първия вселенски събор. Между VI и VII неделя се пада Възнесение Господне, наричано често Спасовден.

По друг начин стоят нещата през Великия пост – там има Първа неделя на Великия пост, Втора неделя на Великия пост и така до Седма неделя, която е всъщност самото Възкресение – Неделя на Пасха, но след него имаме друго броене на времето. И в двата случая става въпрос за един и същи период от време, седем седмици (7х7). Последната неделя на Пентикостара обаче е осма – тук числото осем е много важно – Осмата неделя след Пасха наричаме Петдесетница.

Можем да разделим това време на две тройки (2x3), което ще обосновем малко по-долу. Може да приемем самата Неделя Пасха за първа, доколкото тя е начало на новото творение (ден един, книга Битие). Втората неделя се нарича Анти-Пасха или срещу Пасха (ἀντί – гр. „срещу”), а трета на светите мироносици, на първите свидетели на Възкресението. Другите три недели до Възнесение са на Разслабения (IV), на Самарянката (V) и на Слепия (VI).

Трябва да отбележим, че самата Нова Пасха, Новозаветната Пасха – Христовото Възкресение, празнувано в неделния ден – е предизобразена в Стария завет и по образа на Старозаветната Пасха се чества цяла седмица (срв. Изх. 12:15). В пасхалния канон на свети Йоан Дамаскин откриваме всички топоси на Преданието, преподаващи тайната: Христос със Своята Жертва и Възкресение и Възнесение осъществява тази Нова Пасха-Преход, влизане в друго пространство, в небесното светилище[2], преминаване от земята към небето, от смъртта към вечния живот, влизане в един нов ден, който е над дните на седмицата. Ако си представим седемте дни на седмицата като едно колело, което се върти непрестанно от самото Сътворение, седемте дни на седмицата (събота, шабат, е седмият ден), то във Възкресението се осъществява тайната на Изхода от и над тези седем дни.

В четиридесет и първо слово на свети Григорий Богослов за Петдесетница[3] се говори за този осми ден, Осмия ден невечерен. Възкръснал рано в първия ден на седмицата, казва Евангелието, Христос се яви на Мария Магдалина… (Марк. 16:9). В първия ден, „деня на слънцето“ в езическия календар, изгрява Слънцето на Правдата Христос. Първият ден на Възкресението измества честването на седмия ден, съботата. Старата Пасха е седмият ден, Новата Пасха е първи ден на новото творение. С това се свързва идеята за обновяването на целия свят и на творението и най-вече Адам, обновяване на цялото човечество в Христа[4]. Христос е новото начало, начатъкът, Първородният от мъртвите (Кол. 1:18). Със самия възкресен ден започва ново начало в битието – този първи ден е денят на Новата Пасха, но в същото време той е осми ден: първи ден, който е осми ден, защото е излизане оттук и влизане в една друга реалност. Колелото на дните се движи в неизменен кръг, но в кайроса на Възкресната Пасха Христос влиза в някакво специално небесно време-битие (срв. Евр. 9:24).

Голготската жертва е принесена извън Йерусалим и в съботния ден за покой Той е в гроба по плът и в ада с душата като Бог[5], за да възкръсне рано в първия ден на седмицата. Петък е денят за подготовка (παρασκευή) – Той се подготвя чрез Кръстната Жертва за тайнственото влизане в гроба и слизането в ада – и в първия ден на седмицата Той извършва ново движение, друго движение, движение във вертикала, излизане от седмѝчния кръг на дните в някаква друга реалност, друго битие[6]. Това битие се означава с името ден Осми или още Ден невечерен, казват отците на Църквата, това е Незалязващият ден, Денят на Новата Пасха, на вечната Пасха, като казва св. Йоан Дамаскин в Пасхалния канон[7]. Числото осем от самото начало има важно значение за времето между Пасхата и Петдесетницата.

Числото осем (8) има дори чисто графично изразими значения, тук ще приведем няколко мнемоневтични примера, които ще свържем логически с идеята за Новата Пасха.[8] Така например, ако бъде преобърнато от вертикал в хоризонтал (в проекция от 90°), 8 образува знака за безкрайност (∞), което пък графично прилича на продължена буква ω (омега) от гръцката азбука. Омегата (ω) от своя страна е символико-логично и графично довършване на алфата (α) в знак за безкрайност (∞).Неслучайно Христос казва: Аз съм алфата, сиреч начало, и омега – краят, завършекът на тоя процес (Откр. 1:8,10). Христос е ипостасната пълнота на битието на Първия ден и Последния, безкрайния ден; на протологията и есхатологията; на началото и края – Неговата Нова Пасха е излизане от тези седем дни и заживяване за друго време, и за друго битие, настаняване в друго жилище (срв. Иоан. 14:2), друго пространство, до което имаме достъп чрез и във Него (срв. Еф. 2:18).

Ето защо с числото осем завършва Петдесетницата: с него завършва пророчески период, профетичното време на Новата Пасха, което е Изход към битието на Осмия ден. Нека си припомним с какво е свързан празникът Петдесетница. От една страна, старозаветната Петдесетница е приемането на Закона на планина Синай (Втор. 19–20 гл.), а от друга страна, в Новия завет празнуваме изливането на Духа Свети (Деян. 2 гл.). Спомняме си пророчеството на Иеремия за сключването на вечния закон, написан в сърцата (Иер. 31:31-34) – той е начало на тайните, на тайнственото действие, на присъствието на Дух Светий в Църквата, което е начало на всички тайни на Църквата, начало е на тайнствата на Църквата, най-вече тайнството на Новия завет – Божествената Евхаристия, възпоменанието на Новата Пасха.

Важно е да държим в ума, да помним, че този период носи и разкрива пасхалния характер на 40-те дни. Самото число 40 също е символично[9], то е число на преминаването, число на Пасхата. Четиридесет години Израил странства, за да достигне Обетованата земя; 40-те дни и нощи на потопа, в които Ноевия ковчег извършва водна пасха, преминава, носейки се над водите; 40-те дни пост на Христос след Богоявлението при Йордан – образ на Великия пост, който е Пасха и кръщение; 40-те дни на планина Синай, свързани с подготовката за приемането на Закона и виждането на Бога от Моисей[10], но и от Илия, който също 40 дни пътува и постейки, се подготвя да достигне отново Синай, за да стане Боговидец (вж. III Царств. 19:8,12).

Тук се натъкваме на връзка с онова тайнствено събитие, предшестващо Страданията и Кръста Христови – боговидството и срещата на Таворската планина – понеже, доколкото неговата неземна светлина присъства през 40-те дни до Възнесението и се простира чак до деня Петдесетница, дори отвъд, докле дойде (срв. Мат. 10:23, 1 Кор. 4:5, 1 Кор. 11:26). На Тавор Христос предварително явява на своите ученици неземната слава на Възкресението (срв. Мат. 9:1-4,9; Марк. 17:1-3,9; Лук. 9:27.31; Иоан. 1:14), но когато след това те отиват на планината, дето им бе заповядал Иисус (Мат. 28:16), Той открива сиянието на осмия ден, намирайки се едновременно и с нас, т.е. с апостолите, и от този осми ден възвестява: Даде ми се всяка власт на небето и на земята (Мат. 28:18). На 40-ия ден Той окончателно се отделя от този свят, но в същото време казва, дори до днес всеки новопокръстен чува това: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20).

Ето един от най-важните моменти, свързан с празника Възнесение – изпитание за нашата вяра е, че Той се възнася, „оставяйки“ този свят с думите Аз съм с вас през всички дни (Мат. 28:20), до края, до Пришествието и есхатона. С тези думи завършва икономията на Словото, домостроителството на Словото – с изпитание за нас, което ще завърши в края, когато ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма (Мат. 24:30). Веднага обаче навлизаме в подготовка за домостроителство на Светия Дух, подготовка за приемане на тайнствата на Неговото присъствие-в-отсъствието, най-вече Евхаристията. Да не забравяме, че в църковното водителство и посвещение периодът на катехизация (оглашение), сиреч Великия пост, достига своята цел в Пасхата и Кръщението, за да премине след Възкресението в тайноводство, в мистагогия. Новопокръстените се въвеждат в тайните, в тайнствата на Църквата, и тук водеща роля има Евангелието на св. Йоан Богослов, което се чете на богослужение всеки ден след Възкресение Христово. То е богословското Евангелие, свидетелство и навлизане за верните в светотайнственото богословие, мистичното богословие на Църквата във времето на светлия период до Петдесетница.

Шестте недели до Петдесетница – обща типология

Осмият ден на Новата Пасха и изливането на Светия Дух – в „параметрите“ на тези два „полюса“ ще се опитаме да типологизираме двете тройки от шестте недели до Възнесение. Първите три – Неделя Пасха, Неделя Томина и Неделя на светите мироносици – ни уверяват в реалността на възкресението. Вторите три недели – на Разслабения, на Самарянката и на Слепия – са обединени около един образ, който е свързан с водата. Разслабеният така и не се потапя във водата за изцеление при Витезда, защото получава здраве от Извора на изцеления; Самарянката се намира до Якововия кладенец в Сихем, където среща Извора на Живата вода, а Слепия е изпратен от Божия Пратеник да се окъпе в къпалнята Силоам, което значи пратен (Иоан. 9:7), за да прогледне. В тези три образа срещаме едно много тайнствено разбиране за водата, която е светла и преобразяваща вода, изцеляваща вода, просвещаваща вода. Следва празникът на Възнесението и неделята на Отците от Първия вселенски събор, които свързваме с формулирането на вероизповедта на Сина Божий и цялата Света Троица. Накрая достигаме и до Петдесетницата, до изливането на Светия Дух и Новозаветното откровение на Светата Троица, Откровение, откриване на Светата Троица в действие на домостроителното слизане на Светия Дух. Този Небесен Цар – Духът Свети, чрез Когото някога са говорили само отделни пророци[11] – сега снизхожда, аналогично на кенозиса на Словото, върху цялата Църква, и се носи над нея и я съгрява[12] със Своите божествени енергии, всъщност ражда Църквата в света, прави я да расте, прави я жив организъм, одухотворява Новата Лоза, съставляваща Тялото Христово в света, и явява Господ Иисус Христос отново на земята до Второто пришествие по един друг начин – в Неговото съборно католично Тяло. Затова Петдесетница наричаме рождения ден на Църквата.

В описаното дотук бихме могли да видим изпълнение на тайнствените думи на Христос за житното зърно (Иоан. 12:24), затова можем да опитаме да разгледаме връзката между следните неща: Новата Пасха, думите на Христос за житното зърно, Хляба на Живота и Новата Лоза. Това са трите елемента, които принасяме на панихидата – жито, хляб и вино – тогава, когато се случи нашата лична Пасха, пре-минаването на всеки един от нас, тогава принасяме тези три символа. Когато Христос умира и възкръсва, Той реализира основата на тези догматични символи, сиреч реалността на възкресението: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод (Иоан. 12:24). В този образ съзерцаваме и двойната Пасха на Христос, и Кръстната, и Възкресната: веднъж житното зърно, което пада в земята, или слизането в ада на Христос, понеже житното зърно е Неговото Тяло, и втори път – възкресението и покълването на новия Клас на Тялото Христово, което е велика тайна. Тялото Христово, макар и едно Тяло (α), след Възкресението дава живот и става основа на спасението на всички хора (ω) – в това се проявява Неговата съборност, то събира и оцелостява всички в Себе Си, в Своето единство и пълнота, за да ги съхрани и спаси за осмия ден. Христос е съборна личност, Която въипостазира, възприема цялата човешка природа, затова и когато възкръсва, Той възкресява Своето конкретно Тяло, но и много други възкръсват (срв. Мат. 27:52-53), цялата човешка природа в потенция, във възможност, би могла да се причисли към Тялото и Неговото Възкресение, всеки би могъл да се причасти и прикачи към Новата Лоза, Сам Той много ясно го казва в Евангелието (срв. Иоан. 15:1-8).

От една страна стои Житният Клас, а от другата страна е Лозата – и двата символа съдържат тази идея за множественост, която съставлява единство, за един организъм, който може да приеме в Себе Си много други малки организми. Те са образ на съборно Тяло от друг, по-висок порядък, способно да инкорпорира в Себе Си множество малки тела и да ги възкреси по този начин, да ги причасти и приобщи към Своя живот, към живота-вътре в Себе Си (Иоан. 5:26). От една страна стои Новата Пасха, това, което Христос направи за нас, икономията на Словото. От друга страна е Петдесетницата и икономията на Светия Дух, сиреч битието на Църквата, еклисията, в което ние реализираме нашата съпричастност и можем да бъдем причастни на живота в Христа. Спасението е извършено веднъж и завинаги в Христос, но за да бъдем ние спасени в Христос, ни е необходима икономията на Светия Дух. Без Него и Неговата Църква ние оставаме извън това спасение – не сме се възползвали, не сме вкусили от него, не сме част от него, то остава просто една възможност за нас.

Тайната на съборното Тяло се отнася и до Христос, и до Църквата, по-точно до свещения брак между Христос и Църквата, извършен чрез смъртта и възкресението Христово (срв. Еф. 5:25-32). Една важна идея е тази за Часа на Христос, времето, кайроса. Положеното четиво веднага след Светлата седмица, след Томина неделя, е Евангелието за сватбата в Кана Галилейска – мистично отражение и предобраз на спасението в мистичния брак между Жениха Христос и Църквата.[13] Ето още един паралелизъм – във Великата седмица съзерцаваме царския чертог (срв. Пс. 44:9-16) и очакваме като десетте девици посещението на Христа в Последованието на Жениха. Чертогът се отваря и готовите влизат на сватбата, както девиците от притчата (Мат. 25:1-13). В Кана Галилейска, в началото на тайните, Христос казва: още не е дошъл часът Ми (Иоан. 2:4), но този час ще дойде, когато предобразите се изпълнят и Старата Пасха премине в Нова Пасха. Дните до Петдесетница са мистагогично посвещение на кръстените, посвещаване на Църквата в тайнствата, посвещаване на Невестата в Новия закон. Старият закон принадлежи на старата Петдесетница, а Новият закон принадлежи на Духа, той е Закон на Христовата Любов, на вечната любов. Христос се е венчал за Невестата и сега Невестата се просвещава. Кръстените са приети в тялото на Църквата и Евхаристията като мистично ядро е свидетелство на реалността на мистичния брак на Христос и Църквата, на онази Трапеза на вечната Кана – не в Галилея, а в Горния Йерусалим.

Първите три недели

В какво ни уверяват първите три недели: самата неделя Пасха, неделя антипасха, наричана още Томина, и неделята на светите жени мироносици? Да погледнем към евангелските четива: утринното Евангелие на Пасха свидетелства за Възкресението, за тайната, научена от жените мироносици, които първи Го виждат възкръснал, но и за ангелите. Една от емблематичните икони на Възкресението Христово е иконата с ангелите, сочещи към празния гроб.[14]Възкресението се е случило тайнствено, невидимо за ума и очите, но ангелските посредници между небето и земята свидетелстват и възвестяват радостта на Евангелието (срв. Мат. 28:6, Марк. 16:6, Лук. 24:6). В самата Пасхална нощ четем Пролога на Евангелието според Иоан 1:1-18, възвестяващ цялата икономия на Словото и битието на Словото като истински Бог, на Словото като светлина и живот на всичко, което съществува, и спасение на чедата Божии, но и с възвестяване на изпълнението, допълването на закона – Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа (Иоан. 1:17).

В същото време започва четенето на книга Деяния апостолски, с което навлизаме в повествованието за битието на Църквата, за живота на Невестата. Втората неделя Томина представлява продължение на Евангелието и на повествованието за Възкресението[15] – явяването на Христос през затворени врати на учениците, специално устроено повторно идване при Тома за уверение в реалността на Възкресението и предложение за тайнствено докосване, за причастие към спасителните прободени ребра (Иоан. 20:27). Тук отново се натъкваме на един тайнствен и учудващ момент, изясняван от песнопенията, от химнографията за празника на Томина неделя: Тома, който не вярваше и се съмняваше чрез своето дръзновено любопитство, се докосна до ребрата на Спасителя и по тоя начин стана богослов[16]. Каква интересна идея за богословието – този, който има съприкосновение с тялото Христово, той е станал богослов и той изповядва вярата заради нас, възкликвайки с най-кратката вероизповедна формула Господ мой и Бог мой (Иоан. 20:28)! Малко по-нататък светите апостоли Тома и Йоан са съпоставени в докосването си до гърдите на Спасителя – единият (св. Йоан) възляга на гърдите на Словото (срв. Иоан. 13:23), за да стане Богослов, а другият (св. Тома) доказва възкресението и става мистагог, тайноводител.[17]

Ако разгледаме символите на вярата на Църквата, ще видим как най-древните започват точно с един такъв синтезиран кратък вариант, с едно Томино богословие, което се разгръща – например изповеданието на формулата ΙΧΘΥΣ[18]. По един мистичен начин Тома в съприкосновението с ребрата на Спасителя се вгражда като суха пръчка в Тялото Христово, защото прободеното ребро е символичното място, от което тайнствено произраства Новата Лоза. Съществува иконография на Христос – Нова Лоза, в която Спасителят е застанал на Гроба-олтар и изстисква в Чаша грозд от Лозов клон, покарал от прободеното Му ребро.[19] Реброто на новия Адам е мястото, от което се ражда новата Ева, от което произлиза Църквата-Лоза. Както старата Ева е взета от реброто на Адам – по аналогичен начин Христовата Невеста е взета от реброто на Новия Адам. Тома по един мистичен начин, казват песнопенията, влиза в съприкосновение-причастие с прободеното ребро, от което изтичат тайнствата на богословието, а именно двете струи – водата и кръвта, сиреч Кръщението и Евхаристията. По този начин той също се уверява и утвърждавайки вярата си, бива отново причислен, присаден на Новата Лоза. Евангелието казва, че към момента на явяването при затворени врати[20] всички апостоли са отпаднали и стоят заключени поради страх от юдеите (Иоан. 20:19), разбягали са се при Кръста[21] и Христос им се явява, за да ги причисли отново, да ги върне отново във вярата, да ги приобщи отново в този мистичен организъм на Невестата, т.е. Църквата.

Такова е посланието на Втората неделя Томина, която ни уверява в реалността на възкресението на тялото Христово, което е истинско тяло, човешко тяло и човешка плът – но такава плът, която е съединена с Божеството и със смъртта си смъртта е умъртвила[22] и която вече не се подчинява на законите на този свят. Той може с Тялото Си да минава през вратата, няма нужда да се храни, защото вече не може да умре, не може да огладнее, но вкусва храна заради общението с учениците. Христос им каза имате ли тук нещо за ядене (Лук. 24:42), за да ги увери, че Той не е дух, че има плът и кости, а от друга страна, да влезе в общение с тях чрез тази храна. После при Лука и Клеопа Той като Непознат преломява хляба и им подава, т.е. отново извършва такава евхаристия, едно хлеболомение-общение с тях, в което те го разпознават. Апостолът пък ни съобщава за това, че чудесата, които Христос е вършил, започват да се вършат чрез апостолите: Петър минава и сянката му изцелява (Деян 5:15); те стават гонени (Деян. 5:17-18), новородената Църква е преследвана, както някога Новородилия Се Младенец (срв. Мат. 2:13).

В третата неделя чуваме Пасхалното евангелско четиво (Лук. 24:1-12), което се повтаря в кръга на утринните неделни евангелия (IV възкресно) и отново се връщаме на образа на мироносиците, които ни уверяват в реалността на Възкресението, но и в същото време става въпрос за неверието: техните думи им се показаха празни, и не им повярваха (Лук. 24:11). Апостолите не вярват на жените, а Христос се явява първо на жените, явяването се извършва чрез градация – на Мария Магдалина, на другите жени мироносици, на Лука и Клеопа, накрая на единадесетте и най-накрая на Тома – и през цялото това време тайната е оградена и обгърната от неверието. Христос Се явява и на Петър отделно, за да го възстанови в чина апостолски с трикратно изповядване на любовта (Иоан. 21:15-19). Деяния апостолски повествуват за разгръщането на живота в Църквата и харизмите на Духа Свети – ръкополагането на дяконите в служението на трапезите, а апостолите в дяконията на словото, за да явят заедно пълнокръвния живот на Църквата като трапеза и икона на вечността. Ето така първите три недели ни уверяват в реалността и ни въвеждат в тайната на Възкресението.

(следва продължение)

 

 

 

[1] Статията умишлено се публикува в светлия период след Възкресение Христово, за да бъде лично адресирана към читателите в актуалния контекст на времето на църковния календар. По-надолу също се срещат подобни съотнасяния.

[2] Срв. Евр. 9:12; срв. Калин Янакиев, Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания, Комунитас,  2017, гл. 2.2.

[3] S. Gregorii Theologi, Oratio XLI In Pentecosten, Patrologia Graeca XXXVI, col 432b.

[4] Срв. Янакиев, Христовата жертва, Евхаристията и Църквата, с. 314-323.

[5] „Ἐν τάφῳ σωματικῶς, ἐν Ἅδου δὲ μετὰ ψυχῆς ὡς Θεός, ἐν Παραδείσῳ δὲ μετὰ λῃστοῦ καὶ ἐν θρόνῳ ὑπῆρχες Χριστέ, μετὰ Πατρὸς καὶ Πνεύματος, πάντα πληρῶν ὁ ἀπερίγραπτος“ – Тропар от Песен първа на възкресния канон на четвърти глас, който се среща и на Пасхалната полунощница и в чина на Проскомидията.

[6] Срв. Янакиев, Христовата жертва, евхаристията и църквата, с. 216-220.

[7] „Ὦ Πάσχα τὸ μέγα, καὶ ἱερώτατον Χριστέ, ὦ σοφία καὶ Λόγε, τοῦ Θεοῦ καὶ δύναμις, δίδου ἡμῖν ἐκτυπώτερον, σοῦ μετασχεῖν, ἐν τῇ Ἀνεσπέρῳ ἡμέρᾳ τῆς βασιλείας σου“, песен IX, Orientalia christiana analecta (Pontificium Institutum Orientalium Studiorum, 1977), 221.122.

[8] Вж. фиг. 1.

[9] Интересно е, че математически 40 може да бъде изразено чрез числото 3 като сбор от 33 + 32 + 31 + 30 = 40.

[10] За Моисей срв. Изх. 20:21, Изх. 24:18, Изх. 33:11, Изх. 34:29.

[11] Срв. „И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“, Никео-Константинополски Символ на вярата, чл. 8.

[12] Срв. Бит 1:2, Еф. 5:29.

[13] Срв. Янакиев, Христовата жертва, Евхаристията и Църквата, с. 208-212.

[14] Напр. известната фреска „белия ангел“ от Милешево XIII век, вж. фиг. 3, достъпно онлайн на: https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Beli_andjeo2.jpg(07.04.2023).

[15] Четивото на Томина неделя (Иоан. 20:19-31) е повторение и допълнение на самия откъс от четивото на вечернята на Неделя Пасха (Иоан. 20:19-25), което обичайно се чете на различни езици.

[16] „Ὢ τοῦ παραδόξου θαύματος! ἀπιστία πίστιν βεβαίαν ἐγέννησεν· εἰπὼν γὰρ ὁ Θωμᾶς· Ἐὰν μὴ ἴδω, οὐ μὴ πιστεύσω· ψηλαφήσας δὲ τὴν πλευράν, ἐθεολόγει τὸν σαρκωθέντα, τὸν αὐτὸν Υἱὸν τοῦ Θεοῦ· ἐγνώρισεν ὡς πεπονθότα σαρκί· ἐκήρυξε τὸν ἀναστάντα Θεόν· καὶ ἐβόησε λαμπρᾷ τῇ φωνῇ· Ὁ Κύριός μου καὶ ὁ Θεός μου, δόξα σοι“ (курсив мой) – Първа стиховна стихира на празника, гл. 4, достъпно онлайн от https://digitalchantstand.goarch.org/ (07.04.2023).

[17] „Ὢ τοῦ παραδόξου θαύματος! Ἰωάννης στήθει τοῦ Λόγου ἀνέπεσε, Θωμᾶς δὲ τὴν πλευρὰν προσψηλαφῆσαι κατηξιώθη· ἀλλʼ ὁ μέν, ἐκεῖθεν φρικτῶς Θεολογίας βυθὸν ἀνέλκει, τὴν οἰκονομίαν· ὁ δέ, ἠξίωται μυσταγωγῆσαι ἡμᾶς· παρίστησι γὰρ τὰς ἀποδείξεις τρανῶς τῆς Ἐγέρσεως αὐτοῦ, ἐκβοῶν· Ὁ Κύριός μου καὶ ὁ Θεός μου, δόξα σοι“ (курсив мой) – Трета стиховна стихира на празника, гл. 4, достъпно онлайн от https://digitalchantstand.goarch.org/ (07.04.2023).

[18] Древната анаграма, изразяваща базисната вяра в Господ Иисус Христос като Син Божий и Спасител (ΙΗΣΟΥΣ ΧΡΙΣΤΟΣ ΘΕΟΥ ΥΙΟΣ ΣΩΤΗΡ), която графично наподобява алфа, а мнемоневтично и катехизично може да се изрази на български като Р.И.Б.А. по следния начин: ХРистос (2) / Иисус (1) / Божий Син (1) / СпАсител (3). Нека обърнем внимание на числата в скобите, които означават позицията на анаграфичната буква в думите – оказва се, че позициите изразяват числово основните догмати на Църквата: христологичен – 2 природи в 1 ипостас, и триадологичен – 1 същност в 3 ипостаси. Интерпретацията е предложена тук единствено като мнемоневтична и катехизична техника, вж. фиг. 3.

[19] Иконата е дело на Иоан Попа от Румъния, вж. фиг. 4, достъпно онлайн на: https://orthodoxartsjournal.org/the-new-romanian-masters-innovative-iconography-in-the-matrix-of-tradition/ (07.04.2023).

[20] На богослужението на Томина неделя отново се поставят вратите на иконостаса, вж. Типик, С.И., 1980, с. 503.

[21] „И казва им Иисус: всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ; защото писано е: „ще поразя пастира, и ще се пръснат овците“ (Марк. 14:27, срв. Зах. 13:7).

[22] „Χριστός ανέστη εκ νεκρών θανάτω θάνατον πατήσας …“ – из тропара на Възкресение Христово.