Пътят на развитие на иконата

Появата на иконата е събитие, което има история. В противоречие с един възглед, който се опитва да се наложи в църковните кръгове и в гръцкото пространство, иконата не е някаква статична действителност без развитие и история във вековете. Напротив, един обикновен обзор на историята на византийското изкуство веднага показва голямото разнообразие на художествените решения, които иконографията включва. Богатство на стилистични и иконографски решения, от които е видна динамиката на изкуството на византийците в противовес на застоя, който властва днес. Динамиката в иконографското изкуство е била толкова голяма, че можем да твърдим без опасност от преувеличение, че то постоянно е било в процес на обновяване и на непрестанно развитие. Разбира се, това развитие не е било неконтролиран факт, нито е случайно. Установяваме го от свързаността и продължението, които са характерни за иконографските системи на византийците. Въпреки постоянните и много често важни различия в стилистичните течения и школи съществува една единна основа, която се съдържа и продължава живота на иконографското изкуство от всички епохи. Така иконата има история, но и продължение, съдържа променливи елементи, но и константни. Елементи, които се различават, но и такива, които са стабилни.
Коя обаче е причината за това развитие? Кои са стабилните и кои – променливите елементи на иконата? Какъв е процесът, чрез който се променят и развиват променливите елементи, и кои са параметрите, които определят това развитие? Ще се опитаме да отговорим на тези въпроси по-нататък със съзнанието, че само нахвърляме рамките на изследването на този огромен проблем.
Досега изследването изясни, че създаването на иконата, нейното изписване е едно комплексно явление. Състои се от иконен образ и от художествено изпълнение. Образът е същностният елемент на иконата. Той не дължи своето съществуване на изкуството. Той съществува преди изкуството, тъй като се отъждествява с физическия образ на изобразявания. Благоприятно е, че този елемент не се променя, не трябва да се променя, понеже в противен случай иконата престава да бъде такава. Наистина, както вече споменахме, след иконоборството образите на иконите, с изключение на отделни намеси, не се променят. Така образите са първият и основен непроменлив елемент в иконите. И естествено, това е елементът, който буквално осигурява постоянството в света на византийската иконография. Например, както и да се рисува иконата на Христос, във всяка епоха, в каквито и да са цветови или рисунъчни различия, образът на Богочовека винаги е един и същ и винаги е разпознаваем. Същото важи обаче и за икони със сложни композиции, като Рождество Христово или Разпятието например. Въпреки различните намеси иконографската сърцевина на иконата е същата и е неизменна и следователно иконата е също винаги разпознаваема.
Вторият елемент е художественият, който, както анализирахме, също е комплексен и се състои от други елементи: намесите в образа, стила, основните художествени и естетически принципи.
Намесите в образа, вече споменахме, имат богословска причина за своето съществуване. Те се включват в образа с цел да направят осезаеми някои богословски истини, а впоследствие не отпадат по волята на иконографа и без някаква сериозна причина. По отношение на образите също могат да се допуснат различия, за да се представи едно събитие сбито или по-подробно. Така например можем да имаме вариант на Разпятие Христово само с основните персонажи или един развит вариант с много персонажи, който представлява опит да се опише събитието във всичките му измерения. Контролът върху намесите в образа е нещо, което се отнася към цялата Църква, както точно се случва и по отношение на Истината.
Стилът на иконите е художествен подход, чрез който се рисуват лицата и обектите. Един стил се ипостазира и има своето собствено място в историята на изкуството, аналогично на особеностите на линията, ролята на цвета, изграждането на композицията. Следването и изучаването на развитието на стила е много трудно начинание и се свързва с мястото на зрителя в произведението на иконографията и в определящата му роля за иконописеца. Когато художникът е единственият, който определя стила, а зрителят не е нищо друго освен пасивен приемник на опитите му, тогава развитието на стила се определя от личната история на художниците. Последните направляват стила накъдето си искат или където смятат, че е добре да бъде отведен. Този процес важи до голяма степен в историята на западноевропейската живопис, където по-скоро имаме история на естетическото развитие на художниците, а не история на връзката между живописта и зрителите.
Във византийската действителност този процес не е валиден. Тук цялата Църква, като Тяло Христово, е този, който приема иконата. Тази Божествена пълнота на Църквата (плирома) е готова да гледа иконите, които са много повече от едно произведение на изкуството – нарисувани са по един конкретен начин, в единостилие. В една такава реалност промяната на стилистично ниво не може да бъде безконтролна и случайна и да се разминава напълно с естетиката на църковната плирома. С други думи, не би могла да се случи кардинална промяна, революция в развитието на стила, което да доведе до коренна разлика между новия стил и този, който властва към момента. Различието би трябвало да е много малко и постепенно и вярващите да са подготвени подходящо, така че да възприемат новата стилистична действителност. С други думи, църковният народ служи като мярка за развитието на стила. Той предхожда живописта, която трябва да опише и да преведе живописно това, което вече е извършено или се извършва в църковната общност. При такива предпоставки иконописецът се явява изразител на общността и не я поучава в нейната естетика – нещо чуждо спрямо етоса на църковната традиция, приемаща Църквата като тяло, което се стреми към просветлението на Светия Дух, а не като множество от независими личности, които определят Истината от само себе си и я налагат на другите. Разбира се, в ограничените рамки на настоящия малък труд не е възможно да изследваме подробно развитието на стила във Византия. Такова изследване предполага анализиране на духовното развитие на византийското общество и Църква и освен това излиза извън нашата цел.
Следователно развитието на стила е въпрос, който стои пред цялата Църква, но се изразява от майстора иконописец, който може да преведе на художествен език опита на Църквата.
Основните художествени принципи на иконата също имат свое развитие напред във времето. То се определя главно от основната философия, направляваща византийското иконографско изкуство, която разглежда иконата във връзка със зрителя. Разбирането на образа икона (с всички нейни допълващи елементи) като явление, съществуващо във връзка със зрителя, винаги е водило майсторите от всички епохи да търсят обръщането на образа към зрителя и свързването му с него. При този си стремеж те откриват много важни художествени решения и много похвати, оформяйки по този начин системата на византийската иконография. Търсенето на решения, които били възприемани като добри, се базира на способността им да свързват иконата със зрителя. Така цялата система не произлиза от въображението само на един човек, нито в основата на нейната логика стои предпочитанието към един или друг конкретен зограф. Решенията, които властват и формират византийската иконография, са плод на колективна работа и опит в продължение на векове и понеже имат конкретен смисъл, те намират и продължение и последователност. Естетическата логика на византийската живопис се развива бавно, тъй като решенията, които взема, са изпитани и не могат лесно да се надхвърлят (може би, ако вземем предвид и богословската й семантика, не биха могли да се надхвърлят въобще).
След всичко казано дотук, можем да обобщим следното:
А. Иконата има променливи и непроменливи елементи.
Б. Основният й непроменлив елемент е образът.
В. Художествената част (намесите в образа, стила, естетическите елементи) е променлива, но с много предпоставки и условия.
Г. Богословието и историята са две от причините, които определят напредъка и промяната в намесите на образите.
Д. Стилът се развива аналогично на състоянието на църковната плирома и следва своето естетическо развитие.
Е. Естетическото съдържание на художествените елементи се определя от стремежа на художника да свърже образа със зрителя, а развитието му се отъждествява с постоянния стремеж на майстора да реализира тази цел по най-добрия начин.
Превод от гръцки: Тодор Енчев