Беседа

Посвещава се на А. В. Елчанинов

 

А. – Досега всички наши разговори, с каквото и да започваха, в края на краищата бяха свеждани от твоя страна до вечния припев: „Не може да има един последователен светоглед без религиозна основа, не може да има последователен живот – живот според истината – без религиозен опит”. А от моя страна имаше недоумение: аз не отхвърлях като невъзможно, както помниш, действително да има един абсолютен светоглед, какъвто искаш ти – светоглед, който е способен да обхване всичко чрез една обща диалектически изкована взаимовръзка от съждения. Също така не отхвърлях като невъзможен един напълно последователен живот според истината, т.е. живот, който да е оп равдан във всеки негов детайл от гледна точка на абсолютния светоглед. Но не ги отхвърлях като невъзможни не защото сме слаби и неустойчиви, а преди всичко защото такава истина не може – не е възможно да бъде придадена пълната истина на живота и неговият смисъл – защото аз не мога, както казах, да призная право на съществуване на абсолютния светоглед, а всъщност само той може – по-точно, би могъл – да разкрие смисъла на живота и по този начин да оправдае, макар и post factum, поведението.

Ти искаш действителността и нашето отношение към нея да бъдат не просто дадени на съзнанието, а да са дадени в тяхната истина, в тяхната правдивост; ти настояваш да бъде разкрит разумният смисъл и правото на съществувание на онова, което ни е дадено като непосредствено разкриващо се. С една дума, не ти е достатъчно да осъзнаваш, че има действителност; ти искаш още да знаеш какво представлява тя, и след това да разгледаш до каква степен това какво съответства на някакви вечни норми, до каква степен това какво е онова, което трябва да бъде, и доколко то може да бъде такова. И ти заявяваше, че такъв светоглед не може да бъде изграден без религиозни основания и без религиозен опит. Повтарям, аз ни най-малко нямаше да протестирам срещу твърдението ти за неговата невъзможност, ако не беше добавил – „без религиозно основание и без религиозен опит”.

В. – Само че това е най-важното.

А. – Значи с тях – религиозните основания и опита – той е възможен?

В. – Ти го казваш.

А. – Смяташ ли, че е възможен за знанието изобщо като негова крайна цел и никога непостижим идеал или пък че е възможен някъде и някога, ако не за теб, то за друг, след милиони години, или най-накрая – че такъв един светоглед е възможен при дадените ни конкретни условия, т.е. сега например за теб?

В. – Да, сега е възможен за мен, но също така и за всеки, който поиска: „искайте и ще ви се даде”.

А. – А ако не е тайна, ти имаш ли го вече? На теб даде ли ти се? Удаде ли ти се?

В. – Не, не е тайна. Много неща още не съм напълно разработил, още повече не съм изяснил в логическа форма, не съм възприел и усвоил достатъчно. Но ако не самият светоглед, то неговото начало, основите му вече са налице. Само че ти напразно променяш смисъла на посочения цитат – то не ми се „удаде” и не ми се „даде”, а бе дадено.

А. – Разбирам, но… впрочем не искам да споря. Нека да бъде „дадено”. Само кажи, твоят светоглед – начеващ, подготвящ се, както искаш го наречи – може ли да бъде сведен до някакъв установен тип?

В. – Да, може.

А. – До кой именно?

В. – Това е християнството.

А. – Надявам се, че не е църковното.

В. – Напразно се надяваш – точно църковното, католичното.

А. – Знаеш ли, че аз нарочно водих разговора с такива подробности, искаше ми се да заявиш точно това, което каза току-що.

В. – Че абсолютният светоглед – това е католичното християнство?

А. – Да, точно така. Искам да поговоря с теб, за да си изясня. Разбира се, нямам намерение да разговаряме за абсолютността на такъв един светоглед; тази мнима абсолютност звучи за мен прекалено странно, за да си струва да губим време да я обсъждаме. Но ми се иска да разбера, доколкото мога, вашите възгледи за действителността.

В. – (Мълчи въпросително.)

А. – Недоумяваш? Мълчиш? Cum faces clamas? [1] Крещи си, мълчейки. Аз не мога да поставя въпроси за абсолютния светоглед, не мога, ако искаш, чисто физиологично. Абсолютностите ми засядат в гърлото и със своята тръпчивост развалят настроението на духа; всички тези „Истини” ме карат само да се сърдя. Не, моля ви, избавете ме от баналностите.

В. – Quid est Veritas? [2] Така ли е?

А. – Точно така. Пък и за какво ви е истината? Неслучайно Дяволът при Достоевски посочва такава една черта: „Само че като иска мошеничество, защо му е пък санкцията на истината? Но такова си е нашето руско съвременно човече: без санкция няма да се реши и на мошеничество, дотолкова е възлюбило истината…” [3] .

В. – Това за нас ли се отнася?

А. – Между другото, спомних си. Но нека оставим този чувствителен въпрос. Ето, казвам, че искам да те разбера. Без да признавам абсолютните светогледи, няма да започна, разбира се, да искам от теб абсолютни доказателства в подкрепа на твоя светоглед. За мен би било достатъчно – и бих те разбрал – ако ми покажеш, че твоят светоглед има законни основания сред останалите. Сега за мен той е маргинал, парий сред останалите светогледи, защото, макар че и те не са нещо значително, то все пак с тях няма да се задавиш така, както с вашия. Тъй като, теоретично погледнато, за мен той е детска фантастика, но от практическа гледна точка е зловредна отрова за обществото – latet anguis in herba [4] . Но не в това е същността. Мога да призная и ще призная такова положение на нещата за приключило тогава и само тогава, когато ми бъде показана, първо, възможността на всичко това, което твърдите, т.е. чудесата, тайнствата и „другото”, но не поотделно, а като свързана система, и второ, когато ми бъде показано, че всички тези ваши твърдения, дори и да се окажат възможни и мислими, сред безкрайно многото други твърдения имат някакво предимство в смисъла на вероятност – т.е. те са не само мислими, но и имат някаква не прекалено малка вероятност. Следователно ще те разбера, ако успееш да ми покажеш, че всички ваши догмати, тайнства и тям подобни са мислими като такива – не съдържат в себе си нелепици – и че вашите решения и вашите разбирания за тайнствата и тям подобни имат поне малък шанс – вероятността им не е безкрайно малка.

В. – Това, което поиска, не е никак малко. Това, което според теб трябва да ти дам сега, е задача на цялата рационална философия ведно с науките – с една дума, задача на отрицателната философия, ако се възползваме от терминологията на Шелинг. Защото точно тази философия се занимава с разделението между възможно и невъзможно, мислимо и немислимо и тя изгражда системата на възможното. Но освен това ти искаш още и да се обоснове вероятността. Това е задача на философията на вероятното, ако мога така да се изразя, философия, която квалифицира вероятността на различните възможности и установява някаква градация във възможното. Да не говорим за това, бих ли могъл да ти дам такава конструкция, по две причини – аз вероятно не съм достатъчно подготвен за една такава задача, за да изрека на глас всичко, освен това не може да говорим за всичко, което искаш, и поради липса на време. Та това, за което настояваш, дори да бъде изложено в най-конспективен и сбит вид, може да бъде предмет на специален курс лекции или специален трактат.

А. – Жалко. В такъв случай засега – забележи, само засега, в очакване на твоето de omni re scibili atque et quibusdam aliis [5]  – ще се откажа от второто си желание, а от първото ще оставя само следното – ще ти предложа няколко въпроса, като самият аз всячески ще ти помагам, сякаш съм на твоя страна. Става ли?

В. – Става.

А. (След известно мълчание.) – Доколкото разбирам общата схема на вашия светоглед, тя може да бъде изразена така: някакво психофизично действие на човека, което вие наричате грехопадение, е довело човека до едно болезнено състояние – болезнено в най-широкия смисъл. Тоест преди това той е можел да властва над себе си и околната действителност – растения, животни и т.н. – имал е власт както над състоянията на своето тяло и своя дух, така и над природата. Но човек е излязъл от това свое състояние на психофизично равновесие и е нарушил устойчивото си отношение към средата. Загубата на равновесие със средата е довела до страдания от всякакъв вид – болести в по-тесния смисъл и в крайна сметка – смърт. Тази болест на целия психофизичен организъм – т.е. нарушаването на подобаващото и съществуващото до този момент според вас функциониране на целия психофизичен организъм, на потока от психични и телесни състояния – се е предала по наследство на целия род. И тъй като не може да се търси справедливост от законите на действителността, то е станало така, че всеки отделен индивид също страда от същия този недъг, макар и да не е вземал лично участие в грехопадението. Организмът на всеки човек е разстроен още преди да се появи на бял свят – това е като последствията от алкохолизма за потомството на алкохолика – затова никой не може в достатъчна степен да властва над тялото и духа си и е обзет според вашата терминология от похот и страсти, затова търпи всякакви болести, страда, мъчи се и накрая – exitus letalis. И всички хора, като произхождащи от едни и същи прародители, са болни до един. Ето това е първата, така да се каже, картина на вашия светоглед. Засега няма да засягам всички онези трудности, които тя събужда у мен – за тях ще поговорим някой друг път. Ще спомена само едно – нищо не доказва, че в древността състоянието на човека е било толкова извисено, напротив; съвсем нищо не доказва, че в древността е имало морална воля, нищо не доказва, че за човека отсъства смъртта; нищо не доказва неговото господство над природата – дори напротив. Ние не знаем какво точно психофизично действие може да разстрои целия организъм; нямаме никакви основания да говорим за единство на целия човешки род и да прилагаме толкова широко – нещо повече, всеобхватно – принципа за наследствеността на придобитите признаци, още повече че този принцип съвсем не е доказан. Но нека заобиколим всички тези трудности и нека всичко да бъде така, както вие казвате. Ще продължа да излагам вашето учение. Втората картина – редица личности, които вие наричате пророци, посочват средството за предотвратяване на тази колективна болест – болестта на човешкия род. Поне един човек е трябвало да се справи със самия себе си и така да даде пример на другите. Пророците не са знаели в детайли в какво трябва да се изразява борбата с тази болест и са нямали достатъчно сили и решимост, за да се възползват от своето знание. Впрочем допускам, че е имало още някакви непознати за тях условия, които, така да се каже, трябвало да се носят из въздуха, за да стане възможно изцелението – някакъв особен състав на атмосферата, някакви хигиенни условия, пречистване – и тяхната липса е попречила на самоизцелението на пророците. Обаче те били убедени, че рано или късно изцелението ще настъпи, че ще бъдат намерени всички данни за изцелението на поне един човек – не е задължително да бъдат намерени съзнателно – но чрез инстинкт и вдъхновение. Такъв самоизцеляващ се човек те условно нарекли Месия. Някакви съображения – не знам какви именно, но временно допускам, че са били основа- телни – някакви съображения, казвам, са позволили на пророците да посочат признаците на такъв Месия, например, неясно защо, пророците смятали, че кръвта от рода Давидов особено благоприятства появата у човека на онази невероятна сила, която ще помогне да се победи болестта, казвали, че такъв човек ще се роди от девица, виждали в климатичните условия на Витлеем най-подходяща обстановка, намирали връзка с някакви астрономически явления и т.н. Един посочвал едни признаци, друг – други, така че като цяло се сформирала някаква картина.

В. (Мълчи.)

А. – Няма да навлизам в детайли, всичко това ми се струва крайно невероятно, почти немислимо – казвам почти, защото не може да се твърди, че всичко това е абсолютно немислимо и логически, вътрешно противоречиво. Подобно учение противоречи на днешните наши сведения и убеждения, на съвременния ни опит. Въпреки че опитът ни е съвременен и достатъчно съвършен, то все пак ние знаем толкова малко, има толкова неясни и нерешени неща, че не смятам, че имам право да кажа решително: това, което вие твърдите, е невъзможно. Може би… макар за мен да е невероятно и фантастично. Неслучайно Араго казва: Celui qui en dehors des mathematiques pures, prononce ce mot impossible, manqué de prudence [6] . Помня, че Паскал някъде бе написал: „Нищо не може да спре подвижността на нашия ум. Няма правило без изключение, няма толкова всеобща истина, че от някаква страна тя да не изглежда непълна. А щом е така, то винаги имаме право да сметнем за изключение един чудесен случай и тогава чудото става възможно” [7] .

Като оставам научно добросъвестен, не мога да кажа, че Паскал греши, когато защитава по този начин вашите твърдения.

Ти казваш, че „се е случило някакво явление, което обикновено не се случва”. Добре. Вероятно може да се намери някаква комбинация от психични и физико-химични условия и така да се подберат предшестващите и съсъществуващи явления, че те да създадат искания от теб ефект – странен, необичаен, но все пак не невъзможен по принцип. Може би…

Разбира се, не може да ви се попречи да се възползвате от такова използвано от Паскал заобикаляне на научните конструкции, не може да ви се попречи по този начин да оправдавате много от вашите твърдения, за себе си вие сте прави, но… това, до което стигате, е в голяма степен невероятно. Бидейки прави формално, вие не сте прави по същество и говорите нелепици…

В. (Тихо.) – Ти някого оправдаваш, но какво общо имаме ние?

А. (Без да е чул). – Впрочем аз временно ще говоря така, сякаш съм признал всички ваши конструкции и сега само предавам как съм ги разбрал. Все пак трябва да се разбере дали няма недоглеждане от моя страна. Иначе е трудно да се разговаря. Следователно, когато в крайна сметка са били налице в света…

В. – В кой свят?

А. – Разбира се, че в света на опита, света на цветовете, звуците, влиянията и различните психични състояния. Когато в този сноп от явления са били налице условията за такъв един Месия, той се е родил – като естествена брънка от веригата на биващото, като връзка от явления насред всички останали, като резултат от твърде сложни комбинации между различни обстоятелства. Като следствие от това, че от самото си раждане той, този Иисус, притежавал всички данни, за да изпълни предсказаното от пророците – по-точно казано, за да изпълни всички предписания на пророците. И да ги изпълни не в смисъл, че той съзнателно е действал по рецепта, а може би в смисъл инстинктивно да стори всичко необходимо, за да се излекува от последиците от болестта на човешкия род. Най-главното от всички психофизични действия била решимостта да се подложи на разпъване на кръст. Инстинктивно или съзнателно, но така или иначе, Иисус според вашите представи е стигнал до убеждението, че с тази решимост и с мъченията, които изтърпи при разпъването, той ще доведе себе си до едно особено състояние, така че след смъртта в неговия психофизичен апарат ще се възобнови „подобаващото” функциониране на целия организъм – той ще възкръсне с „просветено тяло” и така ще даде пример на останалите…

В. – Почакай. Това вече не е фактически вярно. Няма да даде пример, а със Своята смърт и Своето възкресение ще промени всичко, така че природата и човекът ще получат възможност да бъде възстановен загубеният преди това ред.

А. – За това, любезни, ще ни разкажеш друг път (замисля се). Впрочем нека да е така. Временно ще допусна дори това и точно така формулирано: психофизичните състояния на Иисус по време на разпъването са предизвикали – това отново е, както вие казвате – някакви изменения в света и човечеството като последица от това, че разпънатият на кръста е притежавал такива и такива свойства и е извършил редица действия, за които стана дума вече. С други думи, със смъртта си той е внесъл в света реални условия за възможността на преобразяването. Тези условия са се изразявали в някакви въздействия – като психични вълни ли, като излъчвания ли, като изливания ли, както искаш – върху онази обстановка, в която живеел Иисус. Ето тези изменения, които тогава останали незабелязани от никого и може би не са могли да бъдат забелязани поради недостатъчни средства за наблюдение, тези изменения били внесени от Иисус в света с цел неговото по-нататъшно преобразяване и „пречистване”. Според вашите представи такова преобразяване не може да се извърши днес, тъй като то се нуждае от още някакви условия, за да се случи. Те биват създавани малко по малко от дейността на човечеството и накрая, когато се изпълни всичко онова, което е нужно, т.е. в явленията от този свят бъдат внесени всички необходими условия, то внезапно ще се случи една световна катастрофа – дали като катаклизъм, или пък като световен пожар, но някакво преобразяване на природата – Иисус ще се появи отново и всички ще възкръснат. Защо ще има такъв пожар? – Да кажем, ако Земята падне върху Слънцето… Струва ми се, казах всичко. Да, забравих още да добавя, че вие смятате за възможно заради неговите, така да се каже, заслуги пред човечеството и света да направите този Иисус бог и като благодарност за неговия живот и дело му давате титлата син божий и богочовек… Правилно ли изложих най-главното във вашия светоглед?

В. – Макар че не си Фауст, все пак мога да ти подам репликата на Маргарита: Das ist alles recht schön und gut; Ungefähr sagt das Pfarrer auch, Nur mit ein bißchen andern Worten. [8]

А. – А защо „с думи по-други”?

В. – А защото wenn man’s so hört, möcht’s leidlich scheinen, steht abei doch immer schief darum; denn du hast kein Christenthum…[9] А. – А защо? В. – Въпросът е коварен, но на него Самият Иисус Христос вече е отговорил: „Търсите ме, не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте. Работете не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот, която Човешкият Син ще ви даде; защото Отец, Бог, Него е потвърдил с печата Си…. Божият хляб е хлябът, който слиза от небето и дава живот на света… Аз съм хлябът на живота… Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да! И хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът [която Аз ще дам] за живота на света…” (Иоан. 6:26, 27, 33, 35, 48, 51). А. – Не разбирам какво отношение има това към нашия разговор?

В. – Тогава да започнем по друг начин. Ти направи един отпечатък от светогледа, но така, че външната му страна много прилича на оригинала, но по вътрешната си същност едното и другото са диаметрално противоположни.

А. – Как така? Та аз изложих всичко най-важно, пропуснах само дреболиите. Например не казах нищо за тайнствата.

В. – Макар че тайнствата съвсем не са дреболии, не е в това въпросът. В казаното от теб навсякъде е пропуснато най-важното, но е оставена формата на най-важното. И се получава не християнство, дори не някакво изкривено християнство, а една твърде изкусна имитация на християнство – една толкова ловка имитация, че може да излъже всеки, който не слуша достатъчно внимателно твоята „мимикрия”.

А. – Нима не говорих за всичко онова, за което се говори в катехизиса?

В. – За всичко, но не съвсем. Ти забеляза ли нещо странно – докато излагаше християнското учение, ти изобщо нямаше нужда от думата Бог?

А. – Как така? Аз казах, че вие правите Иисус бог.

В. – Точно в това е въпросът. При теб няма Бог като такъв, Него го правят заради заслуги. За теб Бог е нещо като почетно звание, един вид „статски съветник”, но в друга сфера. Но не е определение на Същество.

А. – В такъв случай може би следва да го формулирам така: Иисус възкръсна и благодарение на това, на своето възкресение и своята победа над смъртта, стана бог, също както героите чрез подвизите си се превръщат в богове?

В. – Не, разбира се. Иисус Христос не стана Бог, а е бил и е Бог. При теб Неговата божественост се явява някакъв резултат, нещо добавъчно и вторично, а не най-първото – начало и същност. Ти каза: „Иисус стана бог, защото възкръсна”.

А. – Обещах, че ще започна да ти помагам, и затова исках да изразя вашето учение в най-изгодната за него форма.

В. – Да, но Иисус Христос е Бог не защото възкръсна, а възкръсна, защото е Бог. Не емпиричното е на първо място, а Божественото. И не Божественото произтича от емпиричното, а обратното, емпиричното е проявление на Божественото.

А. – Значи ти наистина мислиш, че не съм описал вашия светоглед?

В. – Този светоглед, който ти описа, е най-чист позитивизъм, а по своята същност нашият е теистичен. В изложения от теб светоглед човек нарушава някакви естествени закони, т.е. законите на емпиричното биващо, и за това изтърпява естествените последици от това нарушаване, след това, разбира се, сам със собствените си сили намира изход от това положение и става богоподобно същество. С една дума, тук всички движещи сили на събитията се намират в сетивния свят, а причините и техните следствия не излизат извън границите на опитната действителност. За този светоглед съществува само природно и психофизично човечество – което в Писанието бива наречено душевно, за разлика от духовното. И ето едно такова душевно човечество създава от самото себе си Иисус Христос – спасява самото себе си и обожествява. Човекът от твоя светоглед е привърженик на онзи, който е казал: eritus sicut Deus [10]. Така ли е?

А. – Разбира се. Но как може да бъде другояче? Що за човечество е това, което не действа само. И така нататък.

В. – Ти все говориш за „снопове” и „връзки”. Ще ти помогна, като се позова на Джеймс. Техният представител в една област е „сноп” репички или „връзка” гевречета, а в друга – „сноп от специфично определени реакции, наричан „английски джентълмен” или „полезна връзка от асоциации”. Тази връзка от асоциации още от детството, по „закона на близостта”, се е сляла със „задържаните емоции” от наказанието да стоиш в ъгъла и по тази причина „изтласква” от „полето на съзнанието” връзката „импулсивни стремежи и самобитни реакции”, наречена „ходене по улицата”, тази появила се във „вълната на съзнанието” „сърцевина” от усещане за скука, „увенчана” или „обкръжена” от мисли за избавление и „желание” да си на улицата, като в „спомените за предишните щастливи времена”. Създава се „някаква рамка” или „полусянка” от емоциите на страх и усещането за скука и тя представлява онази връзка, която „има за притежателя си някакво практическо единство, което наричаме „елементи на Евклид”. Не, извън шегата, аз наистина исках да изразя твоята мисъл, но в по-подчертан вид.

А. – Това сме ние. А вие?...

В. – Ние признаваме, че с грехопадението си човек е нарушил не естествените закони, не законите на емпиричното биващо, а мистичния ред на битието. Че болестите, смъртта и моралното разложение са се появили не защото са били нарушени законите на сетивния свят и законите на онзи душевен свят, който се изучава в емпиричната психология, а те са само външна проява на извършилия се в мистичната област преврат и на промяната във вътрешното отношение към Божеството. А това отношение на духа към Божеството е по-първично от всяко „състояние на съзнанието” и се намира извън „снопа от психични явления”. По-нататък ние признаваме, че човечеството не е могло да създаде изцеляващи средства от самото себе си, защото всичко, което е създало от себе си – всичко това е само човешко, т.е. психофизично, емпирично и душевно. Но в дадения случай е трябвало да се въздейства в мистичната сфера – да се възстанови мистичният ред. Всички емпирични средства щяха да бъдат палиативи [11], които освен това са и негодни – щяха да са построяване на вавилонската кула. Човек няма и не може да има собствени мистични сили. Но от друга страна, Бог като такъв не е можел да промени повреденото състояние на човечеството, тъй като човечеството – бидейки част от мистично повреденото отношение и бидейки самостоятелна същност – не може да бъде пречистено отвън с абсолютно нищо и в същото време не може да се пречисти отвътре от самото себе си. Единствената възможност е била въплъщаването на Бога. Тъй като, за да може действието да не бъде направлявано отвън и да минава покрай човека, е трябвало Бог да стане човек – и по този начин е дадена възможност да се действа отвътре. От друга страна, човек е нямал сили да действа отвътре, затова вместо него е действал Бог. Възстановяване е могло да бъде постигнато само от такова Същество, Което, като има в Себе си две природи – Божествена и човешка, и едновременно можело да действа и като Бог, и като човек, има и две воли, водещи до единно нравствено решение. Богочовекът унищожил дилемата, чиито два рога поотделно били неизпълними, а като помирил разделените рога на дилемата – като поставил вместо разделящите „или – или” съединяващите „и – и” – осъществил възстановяването на човечеството. Но цялата сила е в това, че Иисус Христос не е станал Бог, а е бил Истински Бог, като в същото време оставал и човек. Мисията му е била мистична, а не обществена или някаква друга подобна.

А. – Не разбирам. Ти провъзгласяваш всичко това, „без изобщо да се усъмниш”, а междувременно… За едно опитно изследване Иисус е бил такъв, какъвто е бил всеки друг човек, имало е, разбира се, едни или други вариации, но е нямало съществени различия. Та нали апостолът казва: „Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което наблюдавахме и ръцете ни попипаха…” (1 Иоан. 1:1). Съгласен ли си, че за всеки опит Иисус се е оказал приблизително такъв, какъвто е всеки друг човек, разбира се, в рамките на индивидуалните различия?

В. – Съгласен съм.

А. – По-нататък, съгласен ли си, че светът…

В. – Кой свят?

А. – Все същият опитен свят, светът на „връзките” с „рамки”, които ти осмя. Че той не открива никаква принципна разлика преди и след смъртта на Иисус, така че за всеки наблюдател се е случила точно такава промяна, каквато е всяка историческа промяна – може би много по-голяма от сферата на действие на някакъв велик човек – но по общия си характер това е също такава историческа промяна?

В. – Съгласен съм.

А. – В такъв случай онази индивидуална разлика, която се наблюдава в Иисус в сравнение с всеки друг човек – тази вариация е всичко това, заради което вие смятате Иисус за бог. Тази вариация е довела до онова, което наричате изкупление; а изкуплението се изразявало единствено в този исторически плюс, който действията на Иисус създават. Не е ли така? Та това са такива азбучни разсъждения, че някак си е неловко да се говори за тях. Аз съм готов да повярвам – за целите на разговора – в каквито и да е особености на Иисус, но нали самият апостол казва, че за неговия личен опит той се е явил като всеки от нас – значи, ако има някаква разлика, то тя се изчерпва с това, по което един човек се различава от друг. Не е ли ясно?

В. – Като бял ден, но не е вярно.

А. – Как така!

В. – Без ни най-малко да отричам онази индивидуална вариация в Иисус Христос, за която ти говориш, и тази историческа промяна, която неговите действия внасят в емпиричното биващо, аз твърдя, че въпросът съвсем не е в тях. Иисус Христос е бил проповедник на нравствеността – да; бил е филантроп – да; бил е духовен наставник – да; бил е обществен деец – да. Но… теоретично можем да мислим всичко това като все по-малко и по-малко забележимо, така че накрая то престава да бъде откривано от който и да бил опит. Ние можем – мислено – да си въобразим, че всички тези действия намаляват, стигат до някаква граница и изчезват, но все пак Христос си остава Христос, а изкуплението – изкупление. Ще поясня още веднъж с един груб пример. Колкото и да е важна дейността на Иисус Христос, която току-що посочих, то тя няма принципно значение и затова можем да я съпоставим с това риза с каква кройка и цвят е носил Иисус Христос, с какъв глас е говорил и т.н. Всичко това е много важно, но няма непосредствено отношение към мисията на Спасителя.

А. – Следователно ти казваш – да пофантазираме – че ако го нямаше Иисус, а е имало, да кажем, Йоан, който до най-малките подробности да възпроизвежда облика и живота на Иисус, т.е. ако този човек беше двойник на Иисус и той умре и възкръсне, то той не би бил Христос и син божий? В. – Точно в това е въпросът, че аз не мога да допусна, че твоят фиктивен човек възкръсва – мисля, че това не може да бъде направено по емпиричен път. Но ако искаш такава съвършено немислима фантазия, то за нея ще кажа – да, това не би бил Христос и Син Божий и той не би изкупил света. А. – Значи, ако можехме да превъртим историята два пъти и единия път имаме света след „изкуплението”, а втория напълно имитираме тази наблюдавана в опита картина на емпиричното биващо, но заменяме Иисус с фиктивен човек, подобен на него във всяко наблюдавано в опита нещо, то тези две състояния на света щяха да са различни?

В. – Да, защото във втория случай светът няма да бъде изкупен, ще си остане предишният свят в грях. Обаче да отбележим, че допускам твоята фантазия само заради удобство в разсъжденията, но изобщо не признавам възможността да се имитира Христа.

А. – Сега вече започвам да разбирам какво всъщност искаш, но съм решително против такава гледна точка. Ако позволиш, ще поставя въпроса на по-обща почва. Дадени са два обекта α и β. Между тях съществува известна разлика, наблюдавана в опита, но тя е толкова малка, че за различаването на α от β е нужен все по-голям и по-прецизен опит, така че накрая можем да мислим обектите α и β като неразличими за какъвто и да било опит, колкото и чувствителен да е той. Тогава опитната разлика между α и β е равна на 0 и α по никакъв начин опитно не може да бъде различено от β. Може ли α да се отличава от β? Тоест може ли между α и β да има принципна разлика? Аз съм убеден, че цялата същност и цялото битие на обекта се изчерпва от това, което можем да разберем за него от съвкупността на всички мислими опити върху него, и мисля, че обектите не могат да бъдат различни, ако са неразличими за опита, колкото и прецизен да е той. Очевидно за теб може да съществува принципна разлика и в този последен случай – в случая на пълната неразличимост на обектите от страна на опита.

В. – Да, това е така. Ето конкретен пример за поясняване на подобно поставяне на въпроса. Има два съда, а в тях по едно късче с еднакво тегло и обем. Тези късчета са напоени с червена течност, миришат на вино и имат еднакъв вкус. По този начин елементарният опит – непосредствено чрез сетивата – не открива разлика между двете късчета. По-нататък, ако започнем да провеждаме по-детайлни изследвания, бихме определили относителното тегло, твърдостта, топлинния капацитет, електропроводимостта, микроскопичната структура и т.н., но и тогава не бихме открили и най-малка разлика. Най-накрая, ако направим химичен анализ – възможно най-точен – ще видим, че съставът на двете късчета е еднакъв. След такъв опит ти заявяваш, че тези късчета не могат да бъдат различни, а аз казвам, че те могат да са различни – и то принципно различни. Единият къс може да е парче хляб, напоено с вино, а другият – с Тялото и Кръвта Христови.

А. – Символично?

В. – Не, виното и хлябът реално и субстанциално са се пресъществили, т.е. променили са своята същност и са станали истинското Тяло и истинската Кръв на Иисус Христос.

А. – Разбира се, този пример е решаващ. Можем ли да добавим към него въпроса за миропомазването?

В. – Да. Тук се отнася например кръщението. Би могло – дори и на театрална сцена – да се възпроизведе кръщението с цялата постижима точност, но това ще бъде обикновена редица от чисто емпирични действия. А в другия случай същата тази редица от действия представлява тайнство, което е принципно различно от представеното на сцената и осъществява в покръствания една мистична промяна – възраждане. За сетивния опит човекът преди кръщението е тъждествен с човека след кръщението, но те все пак са различни – в покръстения човек се внася нещо, което не може да бъде открито с очи или ръце и не може да бъде видяно от никакъв опит, то обаче е същностно ново.

А. – Да, наистина, според вас излиза така. Но нима това може да се приеме? На мен ми се струва, че е някакво reduction ad absurdum[12], толкова диво звучи за мен подобна казуистика.

В. – Звучи диво и изглежда странно вследствие на излишното пристрастие само към сетивния опит без наличието на достатъчно критично отношение към него.

А. – Но към какво още мога да имам пристрастие? Не познавам никакъв друг опит. Аз мога да наблюдавам разликата между обектите само чрез един метод, а не чрез двадесет.

В. – Това не е вярно и аз ще покажа, че имаш и други методи за наблюдаване на разликата. Да поставим въпроса по-широко – методите могат да бъдат разположени като стълба и колкото по-далеч на нея се намира даденият метод, толкова по-дълбоки разлики между обектите разкрива той. Но за да изясним предварително в какво се изразяват и могат да се изразяват разликите между обектите, които не са обхванати от дадения метод, ще приведа едно простичко сравнение. Представи си, че имаш късче стъкло и късче лед, шлифовани по еднакъв начин. С просто око тези късчета – ако ледът е чист – са почти неразличими и може да ти се стори, че късчето лед съвсем не е по-интересно и по-прекрасно от късчето стъкло. Но от гледна точка на молекулярния строеж ледът има предимство пред стъклото, подобно на онова, което свиренето на оркестър има пред шума на пазара. В леда има музика, а в стъклото – шум; в леда има стройност и подреденост, а в стъклото – хаос и безредие; в леда има организация, а в стъклото – анархия. Всяка частица от стъклото е сама за себе си и най-многото, което може, е да се блъска в съседните, но там няма цяло. В леда, напротив – тук всяка частица заема определеното и свойственото за нея място в правилната тъкан на цялото, в организацията на тази чудесна конструкция. Но това различие във вътрешната структура, което е сякаш символ на различието между душевния и духовния човек, е напълно незабележимо с просто око.

А. – От този пример ти искаш да преминем към един общ разговор за методите.

В. – Да

Всяка наука отграничава сферата на своите изследвания, като създава схеми на своите обекти и при това използва известен комплекс от признаци – именно последните определят обекта на дадена наука като такава. Ако някакви два обекта се различават помежду си по един или няколко от тези признаци, които формират обекта на дадената наука, то ние можем да различим двата обекта с методите и средствата, присъщи на тази наука. Ако се окаже, че обектите се различават помежду си по признаци, които не влизат в състава на схемата на обекта – схема, построена за дадената, определена наука – то с методите и средствата на дадената наука обектите могат да се окажат съвсем неразличими. Да допуснем, че поради някакви условия, в които сме поставени, не можем да приложим никакви методи и средства за изследване освен онези, които са свойствени на дадената наука, т.е. да предположим, че вследствие на някакви условия ние можем да изучаваме дадените обекти само от гледна точка на нашата наука. Тогава обекти, които са безспорно различни, за нашето изследване ще се окажат абсолютно неразличими. Така например тези две късчета – лед и стъкло – за които стана дума преди малко, са абсолютно неразличими за едно геометрично изследване, тъй като то не може да разгледа вътрешната структура на тялото. И по-нататък, нека възприемем гледната точка на механиката и получим възможността да изучим само механичните характеристики на някакъв обект. Тогава ще можем да определим формата на тялото, масата, момента на инерцията и т.н., но температурата на тялото, неговият електрически потенциал, психичните явления и други подобни ще останат за нас абсолютно незабелязани като такива. А ако започнем да разглеждаме нашите тела от гледна точка на физиката, ще ги изследваме с онези методи и средства, които физиката използва за изучаването на нейните обекти, и тогава разликата между двете тела – а именно разликата между тях по отношение на температурата – веднага ще бъде видяна и уловена.

По същия начин с методите на физиката няма да можем да различим живото от неживото вещество. Дори да признаем, че в живото вещество се случват някакви химични процеси, по-различни в сравнение с неживото, то и тогава няма да можем да отличим живото от неживото, защото винаги е възможно мислено да се построи някаква система от механизми – например да се приеме, че едно живо тяло притежава някакъв вид приспособления и от гледна точка на физиката то занапред ще бъде разглеждано като неживо. Само нови методи, които не са физични, ще позволят да се открие разликата между живото и неживото. Ето примери за такива случаи, когато два обекта, които са неразличими в сетивния опит на една степен, стават различими за опита на друга степен. Това са един вид случаи. Към случаите от втория вид можем да отнесем онези, при които в сетивния опит – какъвто и да е той – два обекта са абсолютно неразличими, но за вътрешния опит между тях има разлика. Като пример ще разгледаме сферата на нравствеността. Ето аз два пъти подред извършвам една и съща за външния наблюдател постъпка, при едни и същи обстоятелства. Нека двете ми действия са колкото искате близки едно до друго по своя външен израз и по външните условия; в крайна сметка те могат да бъдат абсолютно неразличими за един страничен наблюдател. Всеки външен опит – опитът на физиката, на биологията и т.н. – каквито и методи и средства да използва, колкото и да е прецизен и точен, ще откаже да види разлика между двете действия. От своята гледна точка този опит не може да не ги признае за тъждествени. Само че тези две постъпки са различни помежду си по своята същност. Едината е нравствена, а другата – безнравствена. „Затова недейте съди нищо преждевременно, докато не дойде Господ, Който ще извади на светло скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата… (1 Кор. 4:5). „Всекиму работата ще стане явна каква е; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всекиго каква е.” (1 Кор. 3:13) „Защото кой човек знае какво има в човека освен духа на човека, който е в Него?” (1 Кор. 2:11)

А. – Последното не ми е съвсем ясно. Може би ще ми обясниш?

В. – Ако искаш… от самото си детство почти всеки човек се подчинява на нравствени и граждански закони, поне не прави много забележими отклонения от тях. Всеки се старае да го смятат за искрен и всеки търси славата на справедливия. Пък и кой би искал да се изправи пред обществото in naturalis [13], снемайки от себе си всички покривала, ако това ще доведе до неприятности? Наистина, почти всички изглеждат искрени и справедливи, сякаш са такива в дълбините на сърцето си. И злият, и добрият, и душевният, и духовният – всеки човек, ако не иска да го смятат за ненормален или за престъпник, живее в общи линии така, както и другият. Разликата се изразява най-вече не в начините на действие, а в скритите пружини на действията – в мотивите. Душевният човек не излиза от нормата, защото се страхува да не заслужи наказание или да се сдобие с лоша слава. Има едни или други почести, от които той не може да се лиши и заради които той лицемерничи. Ако душевните хора не се страхуваха от закони и наказания и не трепереха да не би да загубят своята репутация, почести и състояние, с една дума, ако външните връзки престанеха да ги принуждават да изпълняват делото Божие, то тези хора – тъй като нямат вътрешно съзнание за своята принадлежност към света, за своето предназначение в историческия процес и за своята свързаност с единния организъм на Църквата, не познават любовта към Бог и превръщащото се в тяло Христово, не искат да пренесат центъра на битието си в Абсолютното, а търсят свързващата небето и земята ос в себе си и в своите прищевки – тези хора щяха да се откъснат от сдържащата ги верига, да лъжат и грабят другите, да обиждат и убиват, защото да прави всичко това за един човек, обезумявал при вътрешното си и волево отрицание на Абсолютното, е не само изгодно, но и само по себе си приятно и привлекателно. Опитай се тогава да очовечиш и образоваш такъв човек. Но докато пшеницата и плевелите растат заедно и са свързани от емпиричната действителност, те не могат да се разгърнат напълно и за едно емпирично наблюдение правят приблизително едно и също. Само духовният човек, който вътрешно утвърждава Бог и се отваря за Неговите въздействия, с това си действие става вече съзнателен проводник на Божествените сили и жив орган на тялото Христово, изпълняващ своята функция с радост. Такъв човек не живее за себе и не умира за себе си – живее ли – за Господа живее, умира ли – за Господа умира (срв. Рим. 14:7-8). Ето защо такъв човек може да каже: „А ние имаме ум Христов” (1 Кор. 2:16). Такъв човек има право да заяви: „И сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Общите основания за законите на нравствеността и обществеността са изразени в десетте заповеди. Не е трудно да се провери, че така нареченият порядъчен човек, т.е. онзи, който не се отклонява прекалено от средния душевен човек, също както и духовният човек, във външния си живот живее в по-голяма или по-малка степен съобразно тези предписания. Той оказва почитание на Бог – ходи на църква, произнася молитви, слуша проповеди, кръсти се, прави благочестиво-тържествена физиономия, пости. Всичко, което прави и духовният човек. Освен това той не извършва престъпления, т.е. не краде, не свидетелства лъжливо, не убива, не отнема със сила или хитрост имуществото на други хора и т.н. Обаче всичко това се прави от мотиви, които нямат нищо общо с любовта към Бог – външни мотиви, за да изглежда в очите на хората праведен, да се ползва с влияние и да има власт. Той не убива, но хиляда пъти би умрял всеки, който му попречи да осъществи намеренията си, ако желанието да изпрати някого по дяволите можеше да убива. Ако този човек не беше възпрян от страха си от законите и от страха от общественото мнение, ако не се боеше от неуспех – то навярно врагът, който застане на пътя му, отдавна би бил надупчен от ударите на ножа, заколен с брадва, прострелян или отровен. О, ако омразата можеше да изгори, с какво бавно сладострастие той щеше да пържи своя противник на злобно-искрящия пламък на жестокостта! С какъв възторг щеше да го отрови с отровите на язвителните думи и да вледени кръвта му с ехидната изисканост на студения сарказъм! Този човек никого не е убил, но той е постоянен убиец.

Да, той не извършва прелюбодеяния, но се ядосва на своята „чистота”. Само да я нямаше тази проклета гласност! Той не краде, никога не е крал. Но позеленява и трепери от завист, като гледа чуждото благосъстояние, и двадесет пъти на ден негодува срещу обществения ред, който му пречи да открадне безнаказано…

 

Превод от руски: Анета Иванова

 

---

[1] Лат. – мълчаливо крещиш. Б.пр

[2] Лат. – що е истина? Б.пр.

[3] Достоевски, Ф. Братя Карамазови, ч. IV, превод: Димитър Подвързачов, Симеон Андреев. – В: Достоевски, Ф. Събрани съчинения в 12 тома. С., Народна култура, т. 9.

[4] Лат. – змия се укрива в тревата. Б.пр.

[5] За всяко нещо, достъпно за познанието, и за някои други неща (лат.). Б.пр.

[6] A Erdan [Epsend var. Jacob, Alexandre Andrii.] La France Mystique. [(Tableau des excentricites religieuses de ce temps… 2-e ed. rev, par. l’aut. et augm. d’une nouv. pref. Par Charles Potvin. Amsterdam. Miejek, 1858).] Т. 1, p. 42. („Онзи, който произнася думата „невъзможно” извън сферата на чистата математика, постъпва неблагоразумно” – фр. Б.пр.).

[7] Бележка на издателя. Тъй като г-н А. цитира Паскал по памет и като използва други изрази, доста променя смисъла на цитата, тук ще си позволим да го дадем целия. Ето какво казва Паскал: „Едно чудо – казват някои – би укрепило вярата ми”. Те говорят така, когато не го виждат. Някои доводи, гледани отдалеч, ограничават привидно взора ни, но стигнем ли до тях, започваме да виждаме отвъд тях. Нищо не спира крилатия ни ум. Казват, че няма правило без изключение, нито обща истина, която по даден пункт да не се окаже погрешна. Достатъчно е да не е абсолютно универсална, за да имаме основание да приложим изключението към съответния въпрос и да кажем: „Невинаги е вярно, следователно има случаи, когато не отговаря на истината”. Остава да се докаже, че даденият случай е именно такъв и човек е доста неумел или нещастен, ако не успее да хвърли светлина върху този въпрос” [Паскал, Б., Писма до един провинциал. Мисли. Прев. Анна Сталева. С., Захарий Стоянов, Св. Кл. Охридски, 2005, с. 425]. Ще отбележим, че тонът на целия разговор не оставя никакво съмнение, че промяната в смисъла на цитата е следствие от малко едностранчивата памет на г-н А, но в никакъв случай не и от недобросъвестност. – Бележка на Павел Флоренски.

[8] Добри и красиви слова! / Свещеникът също това, / но с думи по-други изрича (Й. В. Гьоте, Избрани творби, т. 3, прев. Кръстьо Станишев, С., Народна култура, 1980, с. 134). Б.пр.

[9] Щом те слушам, усещам покоя, / ала пак в грешна пот се обливам: / християнство във теб не откривам! (Пак там.) Б.пр.

[10] И ще бъдете като Бога (срв. Битие 3:5). Б.пр

[11] Да се направи справка как се нарича лекарството, което е насочено срещу симптомите, а не срещу причините. – Бележка на П. Флоренски.

[12] Лат. – довеждане до абсурд. Б.пр.

[13] Лат. – естествено. Б.пр.