Отец Купен Михайлов (1920–1999) е католически свещеник, автор на изследвания, свързани с историята на католическата общност в България. Роден е в град Малко Търново. Учи в семинарията на възкресенците в Стара Загора, сетне е изпратен да учи в Рим. Постъпва в семинарията „Русикум“, подготвяща свещеници по източен обряд, после завършва теология в Папския Грегориански университет. На 15 октомври 1947 г., завръщайки се в комунистическа България, е арестуван на гара Драгоман заедно с о. Гаврил Беловеждов. След 40 дневен престой в следствения арест двамата са интернирани. Между 1949 и 1952 г. е преподавател и поддиректор на семинарията на пасионистите в Русе. На процеса срещу католическите свещеници през 1952 г. е осъден на 12 г. затвор заради „шпионаж в полза на Ватикана и на империалистите“. След освобождаването си от затвора от 1961 г. е свещеник на енорията „Света Троица“ в с. Куклен, където остава цели 22 години. През 1971 г. получава разрешение да учи в чужбина. От 1983 г. до 1999 г. е свещеник в двете католически енории – „Успение Богородично“ и „Дева Мария Богородична“ в Бургас, и съветник по въпросите на културата към Апостолическата нунциатура в София. Преводач е на енцикликите Centesimus annus и Gaudium et spes, на книгата Път на бл. Хосемария Ескрива де Балагуер. Автор на книгите: Малък католически катехизис, Записки на мисията на отците възкресенци в Малко Търново и на непубликуваните ръкописи Кирил Куртев – Апостолически екзарх и История на източнокатолическата енория „Света Троица” в село Куклен.

В настоящия брой е представена втората част от неговия автобиографичен ръкопис, съхранен и предоставен от г-жа Мария Петкова (публикува се с незначителни съкращения, заглавието е на редакцията). Първата част беше публикувана в бр. 163.

 

ПРЕПОРЪКАТА НА МОЯ ЕПИСКОП (Спомени, част втора)

Щастливото завръщане в България

На 11 октомври 1947 г., заедно с о. Гавраил Беловеждов, с когото живяхме шест години в „Русикум“, напуснахме Рим и с влака потеглихме за България. И два­мата бяхме щастливи, че след толкова години най-после се връщаме живи и здра­ви в Родината си.

На 14 октомври с.г. бяхме вече на гара Драгоман. С трепет очаквахме да видим София и близките си. Но...

В нашето купе влязоха двама милиционери, взеха ни паспортите и единият каза: „Вие двамата, слизайте!“. Слязохме с багажа и седнахме на една пейка пред чакалнята на гарата. Там чакахме един час. Влакът отдавна бе заминал. Духаше студен вятър. По едно време дойде един милиционер и ни отведе по една стълба на втория етаж. Когато се качвахме по стълбите, видях над главите ни една та­бела с много странен надпис: „Да се събудят в 5 часа!“. Спогледахме се с о. Гавра­ил. „Ясно! Вече сме в капана! Ние сме арестувани!“

Влязохме в един много мрачен кабинет. Дойде един мъж с още по-мрачно лице, с бръсната глава, с пронизващ поглед. „Сядайте“ – изкомандва той и започна да разпитва. Започна с мене. „Как се казваш? Откъде си? Защо си бил в Италия? Какво си учил? Какви връзки имаш с Ватикана?“ и пр.

Дойде ред и на о. Гавраил. Същите въпроси, същият пронизващ пог­лед. По едно време, когато о. Гавраил започна да обяснява, че е учил в Пловдив­ския колеж, този мъж изведнъж смени маската на жесток инквизитор и започна да пита с друг тон: „Кога завършихте колежа? Кои бяха вашите преподаватели, кои бяха вашите съученици“ и пр. Неочаквано този „жесток следовател“ се пре­върна в кротко, незлобливо агне и единствен приятел в този момент. Той стана от стола си, протегна ръка към нас и каза: „Отци, извинявайте! Аз исках да се уверя, че вие наистина сте католически свещеници. Моят син е завършил също Френския колеж. Сега мога да говоря вече открито с вас. Вие сте арестувани. Очакват ви лоши неща: лагери, интерниране и затвор. Не мога с нищо да ви по­могна. Искате ли да се свържете по телефона с Дон Галони, папския представител в София?“.

Ние не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си! Изведнъж този човек – страшилище, се превърна в наш най-голям благодетел!

О. Гавраил се обади по телефона. В София вече знаеха всичко. Непознатият благодетел ни даде пари и храна. „Няма да се видим повече! Аз трябва да изчезна! Бог да ви закриля!“ – това каза „страшният следовател” и ни остави отново сами...

На сутринта в 5 ч. един милиционер ни събуди. Под конвой ни закараха до влака и оттам в София, направо на „Лъвов мост“. Там отново разпит и стаята „с продънения стол“ и след разпита в ареста на Пети участък на ул. „Марин Дри­нов“ № 7, на две крачки от манастира на Сестрите Кармилитки. Там заварихме и други българи, които като нас бяха решили да се завърнат в „милото Отечество“. В ареста на Пети участък останахме с о. Гавраил от 15 октомври до 20 ноември. В голямата килия на втория етаж – рай! Глад до умопомрачаване, въшки в изобилие, хигиена – малко по-добра от тази на свинете.

Още в първите дни ме извика един следовател от Държавна сигурност. На­ричаха го Черния Дик. Казваха, че бил евреин. Външно – много учтив и любезен, но в душата си – зъл и жесток. Искаше да провери багажа ми. Отвори куфара ми. Най-отгоре видя едно счупено огледало. „Знаеш ли какво означава счупено огледа­ло?“ – запита той с ехидна усмивка. „Не съм учил толкова, за да зная тези неща!“ – отговорих спокойно аз. „Счупеното огледало означава, че си нещастен в любов­та!“ Без да мисля много, аз се осмелих да му кажа (още не бях ял попарата на комунистите): „Ако ти беше щастлив в твоята любов, колкото аз съм щастлив в моята, нямаше да станеш следовател в Държавна сигурност!“. Той се ядоса: „Марш в килията!“ изкрещя и нашият „приятелски разговор“ приключи.

На 21 ноември с.г. ни натовариха на „черния гарван“. Така наричаха черния закрит камион, с който милицията превозваше арестантите в София. Закараха ни на Централна гара. Двадесетина въоръжени с автомати милиционери ни обградиха и ни поведоха към северната страна на гарата. Там ни натовариха в един вагон без осветление, по осем души в купе. Един милиционер стоеше на вра­тата на купето, друг на прозореца.

Потеглихме. Никой не знаеше накъде. Освен това забранено беше да раз­говаряме както помежду си, така и с другите пътници. Пътувахме доста дълго време. От глад и умора задрямахме. По едно време чух: „Купен Михайлов Геор­гиев, Гавраил Николов Беловеждов! Слизай!“. Милиционерите ни свалиха. Навън беше тъмно. Двама други милиционери ни взеха на гарата и ни вкараха в едно тъмно помещение. Заключиха вратата и ни оставиха вътре. Не мина много време, вратата се отвори и друг милиционер извика: „Кой е Купен Михайлов Георгиев! Вън!“. Бях сигурен, че отивам на разстрел. Прегърнахме се с о. Гавраил, дадохме си взаимно разрешение и излязох. Навън чакаше още един милиционер. За моя голяма изненада не ме водят някъде далеч от влака, а се връщахме в същия влак. Успокоих се. Милиционерът, който вървеше пред мене и правеше път между пътниците, не преставаше да вика: „Пазете се! Караме опасен престъпник!“. Дру­гият, който вървеше зад мене, не се сдържа и му каза: „Мълчи бе, простак! Кой те пита какви хора караме!“.

Влакът отново потегли. Когато нашият вагон се изравни с табелата на гарата, прочетох надписа: „Гара Мездра“.

Видин

Рано сутринта на 23 ноември 1947 г. пристигнахме във Видин. „Тихият бял Дунав“ бе пред мене. Милиционерите ме докараха до полицейския участък, където се намираше Държавна сигурност, предадоха ме на дежурния и ме оставиха. В 8 часа дойде началникът. За голяма моя изненада той учтиво ме поздрави и ми каза: „Сега вече си свободен! Ще останеш временно във Видин. Все някак си ще се уредиш. Тук има православни свещеници, няма да те оставят!“. След това ми каза, че трябва да идвам по четири пъти на ден – в 8, в 12, в 14 и в 16 ч. И да се разпис­вам. В една книга, че нямам право без разрешение да напускам града и че мога да се обадя на моите близки да дойдат да ме посетят. Свобода!?

Излязох на площада. Наистина бях свободен! Нямаше милиционер след мене! Поне не го виждах! Ами сега накъде? Поогледах се. Никога не бях идвал във Ви­дин. По едно време видях кубетата на една черква. Направо там! Влязох плахо. В канцеларията видях един сравнително млад свещеник. Поздравих го и започнах да разказвам одисеята си. Той ме изслуша внимателно, стана, прегърна ме и без много излишни думи ми каза направо: „Аз се казвам поп Ванки! Сядай! Най-напред ще се нахраниш и после ще видим!”.

Поп Ванки бе наистина човек с голяма душа. Съден от Народния съд, пре­бит от бой в затвора, сега не му позволявали повече да свещенодейства и изкар­ваше прехраната си като „писар“ в канцеларията на видинската катедрала „Св. Димитър“.

След като се нахраних, първото нещо, което трябваше да направя, беше да отида и да се изкъпя в градската баня, да се преоблека и да се острижа. Приличах на орангутан, небръснат повече от месец и пълен с въшки.

Изкъпах се, хвърлих в един кош въшлясалите дрехи и тръгнах да търся бръс­нарница. Срам ме беше да вляза. Най-после се реших. Бръснарят ме поздрави и ми каза на турски: „Отур!“ (Седни!). Аз седнах. Като се погледнах в огледалото, се уп­лаших! Не можах да се позная! Слаб, брадясал, с хлътнали очи, неузнаваем!

Бръснарят започна работата си. Заприказва се. „Аркадаш, откъде си? Вед­нага те разбрах, че не си тукашен и нещо голямо ти тежи на душата! Нищо, Ал­лах е добър!“ Останах изумен от дълбоката проницателност на този турчин, обикновен провинциален бръснар.

Върнах се при поп Ванки. Той приготвил вечеря и понеже нямаше легло, постлал на бюрото един дюшек. Там, на дюшека, върху бюрото, аз прекарах първата си „свободна“ нощ във Видин.

На другия ден поп Ванки ми каза, че във Видин католиците имат една ста­ра къща и там живеело едно католическо семейство. Заведе ме веднага там. Свързахме се с дядо Босилков и работата се уреди. Аз се настаних в този дом, при това семейство. Дадоха ми две стаи – едната за параклис, другата – за жилище. Хазайката се казваше Иванка Бордаш.

Във Видин открих 15–20 души католици. Събрах ги. При първата ни среща им обясних кой съм аз и защо съм във Видин. Помолих ги да ми донесат малко ви­но и хляб за Причастие, тъй като имам намерение да служа всеки ден.

Аз им говорех, а те всички плачеха. На другия ден изоставените от дълги години верни донесоха не само хляб и вино за Причастие, но храна и продукти за цял месец...

Така изведнъж се създаде една нова малка енория в Северна България!

Всяка сутрин, след като се разписвах в ДС, аз отивах при поп Ванки и той ми даваше по един съвсем топъл хляб. А тогава хлябът беше с купони. Няколко де­на аз приемах с благодарност хляба, но това не можеше да продължава безкрай. Една сутрин казах това на поп Ванки, а той се засмя и показа един младеж, който в момента влизаше в канцеларията: „Ето този юнак носи всяка сутрин хляба направо от фурната!“. Младежът, нахлузил един голям каскет на главата, се добли­жи и без много формалности сам се представи: „Казвам се Данчо Недевски. Рабо­тя във фурната и свиря в духовия оркестър във Видин. Този хляб го нося от име­то на видинските младежи. Щом разбрахме, че тук има интерниран католически свещеник, ние решихме веднага да му помогнем поне с малко хляб!“. Аз останах наистина много изненадан от това странно решение на непознатите видински младежи ! Наглед дребен жест, но свят като насъщния хляб!

Скоро се запознах и с останалите православни свещеници в града. Включих се в катедралния хор и всяка неделя пеех с другите хористи. Освен това всяка вечер с енорийския свещеник о. Димитър пеехме вечернята.

Един ден о. Димитър ме покани да проповядвам в енорийската черква. На верните той ме представи така: „Вие познавате о. Купен. Той е католически свещеник, но каквото ви каже е вярно!“. Проповядвах веднъж. Покани ме втори, трети път. Все приемах. Но викам си, нека питам моето началство дали това, което върша, е редно. Писах на папския делегат Дон Галони. На 2 януари 1948 г. той ми отговори: „Ако апостол Павел е проповядвал на атиняните езичници в ареопаг, защо един католически свещеник да не може да проповядва в един християнски храм!“.

Един ден обаче ми се случи нещо съвсем изненадващо. Получих покана от самия дядо Неофит да го посетя. Помислих, че той е недоволен от това, че съм проповядвал в митрополитската черква „Св. Николай“, и ще ми направи забележ­ка. Отидох в определения час. Дядо Неофит, за когото бях чувал, че мрази до смърт католиците, ме прие много сърдечно, предложи ми кафе и разговаряхме повече от час. Никакъв признак на омраза към католиците. Напротив, голям рес­пект и уважение към Католическата църква!

Малко след този прием викарият на дядо Неофит, епископ Софроний, ме посети и ми донесе цял кашон с хранителни продукти. Дядо Софроний, от своя страна, бил много признателен на нашия епископ Кирил Куртев за това, че монс. Куртев му подарил епископското енголпие и епископския кръст. Дядо Софро­ний по-късно бе назначен за митрополит на град Русе.

На Нова година – 1948 – чух под прозорците ми да свири духов оркестър. Не посмях да стана. Свириха „Изгнаникът“ от Шуберт. Когато сутринта станах, намерих под външната врата пъхнат голям плик. Отворих го. В него пари и крат­ка бележка: „За католическия изгнаник – от видинската младеж!“.

На 24 януари пристигна майка ми със сестра ми Гинка и зетя Георги Стаев. Майка ми беше дошла във Видин още при пристигането ми, на 26 ноември 1947 г. Тогава я видях за пръв път от 1938 г. Сега идваше със сестра ми и зет ми, за да ги венчая.

На 25 януари направихме венчавката. Присъстваха 5–6 души православни свещеници. Пя свещеническият хор.

Животът във Видин протичаше нормално. Чувствах се като редовен енорийски свещеник. Хората свикнаха и бяха много доволни.

На 13 март 1948 г. ме посети монс. Кирил Куртев. Това посещение беше голяма благодат за мене. Най-после можах да видя моя духовен пастир.

На 1 юни 1948 г., рано сутринта, дойде един милиционер вкъщи и ми каза, че началникът ме вика. Веднага тревога. Всички мислеха, че ще ме пратят някъде в лагер. Племенницата на хазяйката, братовчедка на началника на ДС, тръгна след мене, за да гледа къде ще ме закарат. Аз влязох в Окръжното управление. Там ме чакаше началникът на ДС. Щом ме видя, той се ухили до уши и ми каза: „Хайде, честито! Вече си напълно свободен! Можеш да напуснеш Видин и да се върнеш при близките си!“. Аз му благодарих и излязох навън.

На 3 юни, рано сутринта, аз бях вече на палубата на кораба, който зами­наваше от Видин за Русе. Имаше доста изпращачи. По едно време видях да идва запъхтян дядо Софроний, викарийният епископ на Митрополит Неофит, не с букет, а с цял сноп червени рози. Качи се чак горе на палубата. Разцелувахме се и се сбогувахме. През това време няколко рози бяха паднали на палубата. Капита­нът ги забеляза, наведе се и ги взе. „Ние, моряците, обичаме цветята“ – каза той и се усмихна. Аз нищо не казах. Корабът потегли. С целия грамаден сноп се качих до кабината на капитана и му казах: „Вярно ли е, че моряците обичат цветята? Тогава заповядайте!“. Дадох му всичките рози. Той се зарадва. Зарадвах се и аз. Ця­лата кабина се изпълни с благоуханието на чудните български рози

Глътка въздух

Това бе периодът на освобождението ми във Видин на 3 юни 1948 г. до арестуването ми в Ореш на 9 юли 1952 г.

След като напуснах Видин, същия ден – 3 юни 1948 г., вечерта бях вече в Русе. С монс. Босилков приказвахме до късно през нощта. На другия ден заминах за Со­фия. Прие ме монс. Кирил Куртев, защото монс. Иван Гаруфалов по това време беше в Рим. В София останах до 25 юли с.г. След това монс. Гаруфалов ме изпра­ти на малка почивка при майка ми в Малко Търново. Там останах почти един ме­сец. На връщане към София, в Бургас, гостувах на о. Рафаил Пеев, енорийски свеще­ник в източната енория, възкресенец, и на о. Йосафат Марков, енорийски свеще­ник в западната енория – капуцин.

Когато се върнах в София, монс. Куртев поиска от мен да подпиша клетве­на декларация, че никога, нито писмено, нито устно, не съм дал съгласието си да бъда в услуга на Държавна сигурност. Това направих веднага с удоволствие.

След това се включих в обикновената свещеническа дейност. Започнах да служа при сестрите Кармилитки и да им изнасям духовни беседи.

Но ето че възникна един нов проблем. Проблемът с жилището. Милицията не ми позволяваше да остана в София, въпреки че имах назначение от владиката и не се нуждаех нито от квартира, нито от работа.

На 16 юли 1948 г. монс. Иван Гаруфалов се завърна от Рим. Два дена след не­го се завърна и монс. Босилков, заедно с Дон Галони. Монс. Гаруфалов направи постъпки да получа разрешение да остана в София, но без резултат. „Докато аз съм в София, Купен Михайлов няма да получи разрешение да живее в столицата!“ – това бе категоричният отговор на началника на Шесто районно управление.

На 31 юли имах една приятна изненада. Получих писмо от кардинал Тисеран, в което изказваше съчувствието си за моето интерниране във Видин и ми изпра­щаше специален благослов от Пий XII. Това бе голяма утеха за мене. Малко след това утешително писмо от милицията официално ме уведомиха, че трябва не­пременно да напусна София. На 11 декември 1948 г. получих второ официално пре­дупреждение. Аз все още не напусках столицата. Дон Галони ме взе временно при себе си в Делегацията. Но и това не помогна.

На 17 януари 1949 г. ме арестуваха и изгониха от София. (…)

В края на месец юли монс. Босилков получи писмо от директора на вероиз­поведанията Тагаров, че в Русе трябва да се организира „Конференция за мира“ за католическото духовенство от Северна България. Тогава такава беше модата. В такива „Конференции за мира“ всички религиозни общини трябваше да изразят становището си и да изтъкнат голямата роля на Съветския съюз, единствен радетел и гарант на мира в света. Монс. Босилков ми възложи задачата аз да под­готвя подходящ доклад.

На 7 август 1950 г. салонът на театъра в Русе бе пълен. Присъстваха: монс. Босилков, Тагаров, почти всички свещеници от епархията, представители на Пра­вославната църква, представители на Комунистическата партия, представите­ли на Отечествения фронт, представители на Градския съвет и много граждани.

Доклада, предварително прочетен и одобрен от монс. Босилков, направих аз. За нас и за повечето хора той бе добър. За комунистите беше „лош и неиздър­жан“, защото в него не беше изтъкната ролята на Съветския съюз, „единствен радетел и защитник на мира!“. Говореше се за „някой си митичен Исайя“, който няма нищо общо със съвременния мир”. А текстът от Исайя беше: „Слушайте, ос­трови, внимавайте, народи далечни... Аз съм Господ, Бог твой... Който те води по оня път, по който трябва да ходиш... о, ако се бе вслушал в Моите заповеди! Тво­ят мир щеше да бъде като река и твоята правда, като морски вълни... Но за не­честивеца няма мир! – Тъй казва Господ“ (вж. Ис. 48 и 49). Това беше моето заклю­чение. И до днес пазя текста на този доклад и съм убеден, че Исайя има право!

С помощта на Исайя монс. Босилков лесно се избави от примката на нечес­тивеца, от примката на мира...

Успоредно с лекциите в семинарията, монс. Босилков ми възлагаше редовно и други работи, свързани както с пасторалния живот на енорията, така и с пас­торалния живот по селата в цялата епархия. Така аз имах възможност да обиколя почти всички села: Ореш, Драгомирово, Белене, Трънчовица, Асеново, Бърдарски геран и Царев брод. От своя страна, монс. Кирил Куртев искаше да посещавам редовно и нашите католици от източен обред в Шумен. Така че тази „глътка въздух“ бе много своевременна и благоприятна за мене. Аз се чувствах полезен за Църквата, за вярващите и за самия себе си.

В края на учебната 1951–1952 година, през месец юни, проведохме последни­те годишни изпити. След изпитите монс. Босилков замина на почивка в Люлин, близо до София, а мене ме изпрати в село Ореш, хем да си почина, хем да помагам на енорийския свещеник о. Убалд.

Но ето че се случи нещо съвсем непредвидено.

На 9 юни бях готов да замина за Шумен, за да служа литургия на нашите ка­толици от източен обред. Рано сутринта някой позвъни на вратата. При мене влезе един елегантно облечен млад мъж. „Вие ли сте о. Купен Михайлов?“ – запита учтиво той. „Да! Аз съм!“ – отговорих аз. „Идвам от името на монс. Босилков, за да ви кажа, че ако имате нещо за укриване, скрийте го веднага, защото Държавна сигурност ви следи!“ Без да мисля много, отговорих: „Ти си Държавна сигур­ност!“. В този момент той извади пистолета си и – „Горе ръцете!“. В същото вре­ме вратата се отвори. Показа се униформен милиционер с автомат. Изведнъж се намерих между двамата. Между пистолета и автомата. Съблякоха ме съвършено гол. Търсеха оръжие и радиоантена!

Бях арестуван отново! Отведоха ме. Вън на двора успях да видя само сестра Теодора. Тя плачеше!

Беше 8 ч. сутринта на 9 юни 1952 г. Глътката въздух свърши!

В социалистическото чистилище

От деня на арестуването ми 9 юли 1952 г. до деня, в който бе прочетена присъдата – 3 октомври 1952 г., изминаха 87 дни. Това бяха дните на моето пре­чистване в „Чистилището на Социализма“. В това „Чистилище“ всеки кандидат за бъдеща присъда е подлаган на специална терапия. Ако издържи на тази тера­пия, той ще бъде удостоен с една „справедлива“ присъда. Ако терапията е много интензивна, той може и да не издържи. Толкова по-лошо за него. Той умира в килията си от „естествена смърт“ и никога няма да чуе присъдата си. Това се е случвало със стотици затворници. Това се случи и с о. Фортунат Бакалски, който в една съседна килия бе подложен на една по-специална и много по-интензивна те­рапия.

Животът в социалистическото чистилище е познат много добре на сто­тици, а може би и на хиляди българи и затова намирам за излишно да го описвам. Ще разкажа накратко само това, което аз изживях.

След като ме арестуваха в Свищов, същата вечер двама милиционери ме за­караха до гарата и ме натовариха на влака за София. Пътувах цяла нощ. Сутрин­та на 10 юли бях в София. Предадоха ме на Държавна сигурност и ме оставиха в един тесен и зловонен карцер. След няколко часа дойде един милиционер и ме от­веде на третия етаж в една килия. Там се намирало следственото отделение. В килията намерих само един скъсан сламеник, едно скъсано мръсно одеяло и една кофа. Заключиха ме. Останах сам. Започнах да си казвам броеницата на пръсти. Изведнъж вратата се отвори шумно. Един милиционер със синя шапка, без да вли­за в килията, изкрещя: „Гад! Няма да се облягаш на стената! Няма да си затваряш очите! Нямаш право да спиш! Нямаш право да лягаш на сламеника!“. Аз онемях. От умора, безсъние и глад се бях малко опрял до стената и съм си затворил очите. Не, това не е разрешено в социалистическото чистилище!

Милиционерът отново затвори шумно вратата и я заключи с големия желе­зен ключ. Отново останах сам. Обяд няма. Вечеря – също. В 10 часа вечерта шпи­онката на вратата се отвори. Отвън се чу командата: „Лягай!“. Легнах на сламе­ния дюшек и си покрих лицето с мръсното одеяло, за да не ми блести светлината от крушката, увиснала точно в средата на килията. Моментално отвън – нов кря­сък: „Не си покривай лицето! Не си покривай ръцете! Ръцете вън! Над одеялото!“. Започнах да се плаша. Вън се чуваха само стъпките на дежурния милиционер, кой­то при всяко минаване отваряше шпионката, за да провери дали не съм си покрил отново очите и ръцете.

Не мина много време и аз съм заспал. Изведнъж чувам, вратата отново се отваря. „Хайде! Ставай!” Вън чакаха двама милиционери. Поведоха ме нагоре към четвъртия етаж. Там бяха килиите, в които се водеше следствието. Вкараха ме в една килия. Там ме чакаше следователят. Външно изглеждаше приятен. На бюро­то сложил хляб и салам. В ръцете си държеше пистолет и си играеше с него. Пред бюрото – една табуретка. Той я посочи и ми каза да седна. Започна следствието. В началото, както всяко следствие: „Как се казваш? Къде си роден? Къде си учил? Какво си учил? Откъде идваш? Кой те прати? Каква е твоята дейност“, и пр., и пр., с малки интервали до 4 часа сутринта. През интервалите, които ми даваше, той демонстративно чупеше пресен топъл хляб, режеше салам и поглеждаше към мене. Аз умирах от глад. Гледах и мълчах. Мълчеше и той. Към 4 ч. престана да яде и ми каза: „Хайде за днеска стига!“. Извика двама милиционери. Заведоха ме обратно в килията. След малко дежурният милиционер отвори шпионката – и отново командата: „Лягай!“. Легнах и заспах като убит. Но в 5 ч. шпионката от­ново се отвори – и нова команда: „Ставай!“. Станах веднага. Не мога да разбера къде съм. Главата бучи. Очите не виждат. Краката треперят... Започваше отно­во следващият ден. Трябваше да помниш и да спазваш стриктно правилата в ки­лията: „Не се облягай на стената! Не си затваряй очите! Не лягай на сламеника!“. И така до 10 ч. вечерта, когато чуеш командата: „Лягай!“. Лягаш като мъртъв. Заспиваш моментално. Но към 11 ч. отново команда: „Ставай!“. Отново на чет­въртия етаж. Следствието продължава цяла нощ, понякога до 3–4 часа сутринта, понякога до 5 часа. При тази най-редовно употребявана инквизиционна терапия в килиите на четвъртия етаж само за десетина дена ти ставаш напълно неадеква­тен. Много хора посягат на живота си.

Когато психически си напълно изтощен, започва втората фаза от терапи­ята. Започват да ти внушават, че най-доброто нещо за тебе е да се признаеш за виновен. Че ако не се признаеш за виновен, никога няма да излезеш от килията, ни­кога няма да се явиш в съда.

„Аз мога да чакам месец, два месеца, година и повече. Аз нищо не губя. Но мисли му ти!“ Така ми повтаряше до втръсване цяла нощ следователят, до 5 часа сутринта. Идват моменти, когато ти започваш да мислиш, че той е напълно прав! Че той е единственият твой благодетел, който е „дълбоко загрижен за твоя живот!“...

Успоредно с това започва изплитането на една ловка сатанинска мрежа, в която трябва да попаднеш сам ти.

„Вярно ли е, че Ватиканът те е пращал по бежанските лагери в Италия?“

Наистина всичко това е вярно. Не можех да го отрека. И когато обяснявах, че в бежанските лагери аз бях изпратен само за да помагам на бежанците, и кога­то Босилков ме пращаше по селата, аз ходех там само за да изповядвам и да про­повядвам, следователят казваше: „Тия работи на друг ги разправяй! Ние знаем много добре, че единствената цел да те пращат по лагерите е била да събираш от бежанците сведения против Съветския съюз. Така също, както и Босилков те е пращал по селата, за да събираш сведения от селяните против народната власт! Ти сам признаваш, че са те пращали. Значи си агент на Ватикана и на Босилков!”. Това бе последното заключение от цялото следствие! Следствие наистина сатанинско.

Тук трябва да призная обаче едно нещо: никога не съм бил подложен на „специална физическа терапия“, тоест инквизиция или побой, както изпитаха това много мои събратя, както изпита това о. Фортунат Бакалски. Специално за о. Фортунат мисля, че мога да кажа това. В началото на следствието, когато още не бях напълно изтощен нито физически, нито психически, следователят оставяше понякога вратата на килията нарочно отворена, за да се чуват адските писъци на изтезаваните жертви и вулгарните псувни на палачите.

Една нощ вратата бе пак отворена. Чух писъци и псувни. Бях напълно на се­бе си и познах гласа на о. Фортунат. През това време следователят ме наблюда­ваше как ще реагирам. Аз наистина бях изтръпнал от ужас и страх. „Е, какво ще кажеш!“ – запита ме той, като продължаваше да подхвърля в ръката си пистоле­та. „Ужас – отговорих аз, – но ако вие само веднъж ме напсувате на майка, знай­те, че и на парчета да ме режете, няма да чуете нито една дума от мене!“

Дали бяха тези мои думи, или някоя специална благодат, не зная, но истина­та е, че този следовател никога не ме нагруби с неприлични думи. За да постигне целта си, за следователя не всякога бяха необходими псувни и инквизиции. Доста­тъчни бяха глад, безсъние и тормоз.

Не помня някога по време на следствието да съм изгубил напълно съзнание от глад и безсъние. Но помня много добре, че неведнъж в килията, върху бялата стена, съм виждал майка си, дядо Кирил Куртев и тържествени архиерейски служби в „Русикум“. Но мисля, че това са били по-скоро моменти на халюцинация, отколкото моменти на умствено помрачение.

Така в общи линии премина следствието. Слава Богу, издържах. Дойде най-после денят на процеса. Няколко дена преди това ни даваха по-нормална храна. В навечерието на самия процес ме подстригаха, обръснаха и ми донесоха расото. Заприличах на човек.

В деня на процеса, заедно с другите свещеници, ме закараха в Съдебната па­лата. В зала 15 трябваше да се състои големият процес срещу католическите све­щеници. Влязохме в колона по един, като между всеки двама имаше по един ми­лиционер. Когато влязохме, залата бе препълнена с публика. На първия ред от лявата страна седнаха о. Камен Вичев, о. Павел Джиджов, о. Йосафат Шишков, монс. Евгени Босилков и о. Петър Сарийски. Аз бях на втория ред, точно зад гърба на монс. Босилков.

Подсъдими бяха 40 души – 27 свещеници, 12 миряни и една монахиня. Предсе­дател на съда беше Стефан Величков. Двамата прокурори бяха: Петко Петрински и Пенчо Величков.

Процесът започна на 29 септември 1952 г. сутринта и продължи пет дена – до 3 октомври 1952 г. Късно вечерта бяха прочетени присъдите. Камен Вичев, Павел Джиджов, Йосафат Шишков и монс. Евгени Босилков бяха осъдени на смърт. Останалите получиха от една до двадесет години. Аз бях осъден на 12 го­дини. Не зная защо, но в момента, когато се четяха присъдите, не бях в състо­яние да мисля и да реагирам по никакъв начин на това, което в действителност ставаше около мене. Всичко ми се струваше като една голяма страшна шега. Ед­ва когато ме прибраха в килията и останах сам, започнах да осъзнавам, че това не е никаква шега или сън, а една страшна, действителна трагедия!

„Тук успение! Тук успение“

На другия ден след като ни прочетоха присъдите, рано сутринта на 4 ок­томври 1952 г., ме изкараха от следственото отделение на третия етаж и ме вкараха в „Режимното отделение“ на втория етаж. Това отделение се наричаше „Режимно“, защото в него се изпращаха затворниците, вече осъдени на смърт – „смъртни“ – или затворници, които след получената вече присъда поради някаква причина трябва да бъдат подложени на допълнително изпитание – нова, допълни­телна терапия. Това фактически е „затвор в затвора“.

Вкараха ме в първата килия вляво. Тя е малко по-голяма от другите килии. Мисля, че беше номер 20. Там заварих двадесетина души, всеки седнал върху бага­жа си. Сламеници нямаше. Всеки седнал върху чергицата, която бяха му донесли близките след процеса. Там заварих и някои от нашите свещеници. Доколкото си спомням, вътре бяха вече: о. Петър Сарийски, о. Евтим Манолов, о. Самуил Рончев, о. Марин Петков, о. Лавренти Стрехин, о. Антон Карагьозов и о. Храбър Марков. Другите хора бяха от други процеси и не ги познавах. По-късно, на 6 де­кември, докараха в нашата килия и о. Стефан Мешков, осъден на втория процес.

В същото отделение, в килиите от 17 надолу, се намираха осъдените на смърт. Ние знаехме това от дрънкането на веригите им, когато ги извеждаха от тоалетните.

Режимът в това отделение бе доста различен от режима в следственото. Тук нямаше нито сламеници, нито легла. Лежахме направо на цимента, но всеки имаше една черга или нещо друго, с което да се покрие. За сметка на това пък всеки можеше да се облегне спокойно на стената, да си затвори очите, когато седне да приказва с другите, и дори да си легне върху багажа си. Всеки разполагаше с 40 см територия. Границите на тази територия бяха неприкосновени.

Главното наказание в това отделение се състоеше в това, че си напълно откъснат не само от външния свят, но дори и от останалите осъдени в затвора. Нямаш право на „каре“, т.е. да излезеш на двора, да подишаш малко свеж въздух или да видиш малко слънце. За няколко седмици лицето ти добива цвета на парафинена свещ и отслабваш толкова, че започваш да залиташ, когато ходиш. В това второ чистилище можеш да останеш една седмица, един месец, година, дори пове­че. Зависи от дадените „директиви“. Целта винаги е: да те унищожат като лич­ност и станеш „нов човек“. В много случаи това се постига.

В някои случаи инквизиционната терапия в това отделение е по-страшна от терапията в следственото отделение. Така например зимно време си винаги сам в килията. Вън студ. Всичко заледено. Прозорецът е широко отворен, за да влиза чист въздух! Всяка сутрин се хвърля кофа вода, за да се подържа хигиената. След десет минути всичко е лед...

Лятно време обратно. В килията 15–20 души. Прозорците плътно затво­рени. Няма въздух. Не можеш да дишаш. Мнозина губят съзнание. Отваря се за миг вратата. Извеждат припадналия в коридора. Заливат го с една кофа вода и хайде обратно в килията...

В Режимното отделение се обработват най-лесно „антените“, тоест донос­ниците, които Държавна сигурност редовно праща по килиите, за да донасят кой как се държи, какво говори за Народната власт и как приема дадената присъда.

Обикновено съдбата на доносника е печална. Нямат му доверие тези, които го пращат. Нямат му доверие тези, с които той живее. Най-често се случва така, че го бият едните и другите. Едните в килията, другите извън килията...

Още на следващата нощ, след като ме вкараха в Режимното отделение, към 11 часа чухме вън в коридора дрънкането на вериги. След това се чуха уда­рите на чук върху някакъв железен предмет. Някои по-стари затворници казаха: „Коват вериги за смъртните!“. Чуваха се само безмилостните удари на железния чук и от време на време някое безпомощно „Оох!“ на нещастната жертва. Онази вечер дежурни бяха старшините Васил Бажото и Киро Вакарелеца.

Минаха двадесетина дни. Една вечер килията се отвори. На вратата застана старшината Киро Вакарелеца, показа с пръст към мене и заповеднически извика: „Ти там, Ватикана! Вземи 5–6 души и излез да миеш коридора на отделението!”. Да миеш коридора – това се смяташе за голяма привилегия в Режимното! Поне за няколко минути можеш да се раздвижиш и да подишаш друг въздух! Освен това ние знаехме, че в някои от съседните килии са затворени монс. Босилков и другите трима свещеници, осъдени на смърт, и можехме да се опитаме да влезем по някакъв начин във връзка с тях.

Взех 6 души, не помня кои, и веднага на работа. Взехме кофи, парцали, метли и нарочно започнахме да се викаме един друг по име, за да ни чуят осъдените на смърт. „Хайде бе, Иване! Петре! Антоне! Носете вода! Изперете парцалите!” и т.н.

Когато наближихме 17-а и 18-а килия, започнахме да викаме по-силно помежду си. Аз използвах момента и повторих на френски: „Иси Асомсион! Иси Асомсион!” [тук Успение! Тук Успение!]. От 17-а килия се обади о. Павел Джиджов. Познах го по гласа. Той повтори: „Иси Асомсион! Иси асомсион!”. И след това: „Тук съм с един младеж, също осъден на смърт! Учим френски!”. Тогава казах на о. Павел: „Конфитеор!” [Изповядай се!] Той повтори: „Конфитеор!”. Веднага добавих „Абсолуцио!”. Дадох му разрешение. Изповедта бе свършена! Аз още държах мръсния парцал в ръцете си. В това време старшината Киро Вакарелеца извика гневно: „Хей ти там, Ватикана, какво се бавиш пред килията!”. Не казах нищо. Взех кофата с мръсната вода и отидох към тоалетните. Никой, нито моите приятели затворници, нито двамата старшини, които ни пазеха, разбраха какво фактически се случи в тези няколко секунди!...

След малко всички се прибрахме в килията. За пръв път, откакто бях арестуван в Ореш, бях наистина щастлив. Това бе първата щастлива нощ в затвора!...

Пол Робсън [1]

В килия № 20 прекарах до 10 декември 1952 г. Една сутрин вратата се отвори и старшината Киро Вакарелеца изкомандва: „Ти, Ватикана! Стягай багажа и тръгвай!”. Завих набързо багажа си в една малка черга и излязох от килията. Помислих си, че е настъпил краят на мъчението. През това време вече някои от нашите свещеници бяха изведени от Режимното и изпратени по други затвори.

Тръгнах след старшината. За голяма моя изненада вместо към изхода на коридора той ме вкара навътре, към дъното на отделението. Там, най-накрая, вдясно се намираше килия № 37, която затворниците наричат „Разтегателна”. Наричат я така, защото въпреки че по размери е като всички останали килии, „тя се разтяга”, тоест събира много хора.

Влязох и изтръпнах! Пред очите ми тридесетина полуголи мъже с бледи, изпити лица и посърнали очи. Някои ме поздравиха с едно полугласно „Добре дошъл!” и ми направиха малко място, за да мога да седна. Те били чували за „Католишкия процес” и ме приеха с известно съчувствие.

В килията между другите намерих протестантския пастор Гаврил Цветанов от протестантския процес, завършил образованието си в Оксфорд, Георги Марков от холандския процес, завършил музика в Берлин, Милко Попов, също от холандския процес, завършил архитектура в Париж, и Мехмед Дъгдъголу, секретар на Турското консулство в София, който още през 1948 г. бил осъден на смърт. В продължение на три години всеки ден очаквал да бъде изпълнена смъртната присъда и накрая го помилвали. Сега излежаваше 20-годишна присъда.

Имаше и още няколко души „политически” с по-малки присъди, между 10 и 15 г. затвор. Тогава присъдите между 10 и 15 г. се смятаха за нормални. Присъдите под 10 години се смятаха за „спортни”, тоест дребна работа.

Останалите затворници бяха криминални. Техният брой впоследствие се увеличи доста. По едно време в килията се събраха 46 души. Колкото и „разтегателна” да беше, килията си оставаше с все същите размери, 2,80 на 3 м, невъзможно беше всички да седнем. Обърнахме на смени: едни седнали, други прави. Но и това не помогна. Съблякохме всички дрехи: панталони, пуловери, ризи. Всичко под краката, за да не заемат място! Който седи, трябваше да държи между краката си поне двама души.

Дните, особено нощите, минаваха много трудно. За да минава времето по-лесно, всеки трябваше да разкаже нещо. Така напр. Гаврил Цветанов разказваше за Оксфорд, Милко Попов за Париж, Георги Марков за модерната музика и т.н.

Но такива теми не интересуваха много „кримките”. За тях най-интересното бе всеки да разправя за своите подвизи: как успял да проникне в някой апартамент, как се отървал от милицията и пр.

Най-интересен от всички „кримки” беше един млад мъж, мургав, с редки зъби, чорлава коса и цял татуиран: ръцете, гърдите, гърба. Всички го наричаха Пол Робсън. Всички се отнасяха с голямо уважение към него. Явно бе, че той бе техен шеф. Истинското му име бе Марко. Сам той се наричаше „дете на затвора”. Всички с възхищение слушаха неговите подвизи в софийския квартал Коньовица.

Веднъж той се облякъл като офицер от Държавна сигурност и изнудил един православен свещеник да му даде няколкостотин хиляди лева, иначе щял да го интернира. Оказало се обаче, че този свещеник бил сътрудник на Държавна сигурност. И бум! Пол Робсън – в затвора! „Че му дерем кожата на попо, ей там на площада „Света Неделя”!” – заканваше се неведнъж Пол Робсън.

Друг тип „кримка” и интересен разказвач беше циганинът Шако. Цяла София го знаеше. Той започваше своите разкази винаги по един и същи начин: „Едно прекрасно майски ден Шако и неговата сестра Мария тръгнаха да теглят лотария на Софийската гара”, тоест да крадат. От Централна гара до Подуене операцията е свършена. Сестра му предава на Шако краденото и лотарията е теглена. Или още по-лесно: с един картонен куфар без дъно Шако покрива куфара на някой разсеян пътник и спокойно напуска гарата... Всеки от „кримките” разказваше за своите подвизи с такова вдъхновение, че другите го гледаха със зяпнала уста. Разбира се, всички тези подвизи в по-голямата си част бяха фантазии, но за „кримките” това бе извънредно интересно.

Един ден вкараха в килията един селянин. Веднага разпит: „Как се казваш? Откъде си? Защо си съден?” и пр. Селянинът се усмихна и каза: „За да ви разправям, трябва да обяснявам, а време няма!”. Отговорът ми хареса. Станахме след това големи приятели. Бай Лазар Механджийски бе осъден на 15 г. за това, че е николапетковист. Казвали му: „Откажи се от Никола Петков и дъщерите ти ще учат и ти няма да лежиш 15 години!”. Бай Лазко отговорил: „Ке ги лежим!”. Тогава хайде в режимното.

Приказките, приключенията, измислени или истински, всичко това бе необходимо, за да минава времето по-лесно. Неприятното бе, че всичко това се разказваше по един много вулгарен и крайно отвратителен начин. Аз мълчах и много рядко се обаждах. Страхувах се, че ако реагирам по някакъв начин, „кримките” нарочно ще продължат с неприличния си език, за да ме дразнят.

Един ден Пол Робсън, който няколко пъти седеше в краката ми и вече се познавахме, неочаквано ме запита: „Ти, Ватикан! Защо не ни разкажеш и ти нещо за Рим, за Ватикана, за папата? „С удоволствие – отговорих аз, – но, Пол Робсън, много те моля, кажи на твоите хора, като разказват своите приключения, да не употребяват толкова много неприлични думи и да не бъдат така вулгарни, особено когато описват как изнасилили някоя жена! Ако някой направи това на твоята дъщеря, какво ще направиш?” „Че му одерем веднага кожата!” – избухна и инстинктивно напсува въображаемия престъпник. От този момент ние с Пол Робсън станахме приятели...

Условията в килията ставаха все по-непоносими. Поради липса на въздух и движение краката на много от нас започнаха да се подуват. Отокът идваше все по-нагоре към стомаха. Някои започнаха да губят съзнание, други се преструваха, че губят съзнание, за да накарат старшината за малко да отвори вратата. Едно жестоко удряне с налъмите по вратата и старшината я отваря. Измъкват като заклано прасе припадналия, заливат го с една кофа вода и обратно в килията. През тези няколко секунди или най-много две-три минути всички в килията печелеха: вътре влизаше малко въздух!...

Слава Богу, аз никога не изгубих съзнание и не припаднах. Затова в килията всички ме нарекоха: „Даянджията”, тоест който много „даяни” – издържа.

След като Пол Робсън прояви интерес към Ватикана, кримките започнаха да правят икономии на неприличните думи и да задават въпроси. Повечето от въпросите бяха наивни, смешни и много глупави, но аз трябваше да отговарям сериозно на тях. Между стотиците въпроси от този род бяха например: „Католиците християни ли са, или православни? Вярват ли в Бога и в Ленин? Колко хиляди са на брой? Папата мъж ли е, или жена? Колко жени има? Повече ли, отколкото Мохамед? Папата умира ли? Носи ли пистолет?” И т.н., и т.н. От този род. Като слушах тези въпроси, беше ми и весело, и тъжно. Тъжно, защото показваха колко голямо е невежеството и колко осакатени морално са тези души.

В това чистилище изкарах 37 дни. Една сутрин вратата на килията се отвори и старшината Киро Вакарелеца изкомандва: „Всички вън! Строй се!”. Излязохме и веднага се строихме в редица по един. Броиха ни. Бяхме всичко 46 души!

Втора команда: „Който чуе името си, веднага да си вземе багажа и да излезе! Другите остават вътре!”.

Взех багажа си и излязох. Бяхме около 30 души. Другите останаха вътре. С мене излязоха: протестантският пастор Гаврил Цветанов, архитект Милко Попов, Георги Марков, Мехмед Дъгдъголу, бай Лазар и моят нов приятел Пол Робсън. Изглежда, че само той знаеше къде ни водят. Доближи се до мене и тихо прошепна на ухото ми: „Вече сме свободни! Отиваме в „Шанхай”! Я че те водим! Не бой се!”.

Аз нищо не разбрах, но бях спокоен. С мене беше „Детето на затвора”, най-опасният в София криминален престъпник – Пол Робсън...

В „Шанхай”

От Режимното по една каменна стълба слязохме надолу към приземния етаж. Вляво от нас – нови, големи решетки. Зад решетките – „Първо отделение”. Пол Робсън започна да ми обяснява: „Ето това е „Шанхай”! В Софийския затвор това е нещо като Разпределителна гара. След като са получили присъдата си и са минали през Режимното, всички затворници, криминални и политически, ги събират тук. След това оттук ги разпращат по различни затвори в страната: Белене, Пазарджик, Шумен, Враца, Стара Загора и другаде. Вкараха ни вътре. Печална картина! В грамадното помещение шум, врява, музика, развален въздух. Някои се бият, други спорят за място, други играят „барбут”, т.е. комар, някои пеят цигански песни, а някои, изтощени до смърт, блажено спят. Пооглеждам се наоколо. На циментовия под – всичко заето. Няма сантиметър празно място. Над насядалите на пода – широк дървен нар. На него също всичко задръстено. Човек до човек. Над първия нар още един нар. На него същото положение. Абсолютно невъзможно беше не само да намериш място, но и да оставиш багажа си. Пол Робсън разбра разочарованието ми и ми каза: „Аз разполагам тука с „Агенция за настаняване”! Я че те оправим безплатно! Ела с мене!”. Едва сега разбрах, че Пол Робсън е наистина „Дете на затвора” и голям шеф на кримките. Тръгнах след него. Заведе ме до последния нар вдясно. Най-отгоре на нара бяха насядали група момчета. Щом видяха Пол Робсън, всички станаха. Поздравиха го. А той без много обяснения каза на едно от тях: „Веднага долу!”. Без да каже нито дума, момчето взе багажа си и слезе долу. На мене със същия заповеднически тон Робсън каза: „А ти, Ватикан! Веднага горе! Имаш место!”. Помогна ми да се кача и ми сложи багажа на освободеното място. След малко събра цялата дружина и издаде следното нареждане: „Виждате ли този мой приятел? Казва се Ватикан! Това е католишко отче! Че го уважавате и че го пазите! Ако някой го напсува или му открадне нещо, я че му дирим сметката! Жив че му одерем кожата!”. Всички вкупом отговориха: „Няма как! Тъй че биде!”.

След като даде нарежданията си, Робсън се обърна към мене отново и ми каза: „Лягай и спи спокойно. Тук никой няма да ти направи нищо лошо! Ще знаеш обаче че при нас има три правила, които и ти трябва да спазваш. Ако милицията те пита нещо за нас: Не чух! Не видях! Не знам! А сега лягай!”.

Легнах, но не можах да заспя. Имах чувството, че съм попаднал в един съвсем нов, непознат свят, странен, фантастичен и същевременно истински и реален, свят, в който престъпността се мъчи да върви заедно с добродетелността, и жестокостта – заедно с искрено човеколюбие!...

Сутринта едва се събудих. Пол Робсън и другарите му вече играеха със зарчета на „барбут”. До тях стоеше един младеж, цял гол. Облечен беше само с една книжна торба от цимент, вързана на кръста. Вечерта играл „барбут” и му взели ризата и панталоните.

Същата вечер под нас на цимента успя да си купи местенце един мъж, който беше излязъл заедно с нас от Режимното. Той изглеждаше интелигентен на вид и добър. За да бъде сигурен, че няма да му откраднат багажа, той вързал куфара за крака си и спокойно заспал. Сутринта станал и ужас! Куфарът още вързан за крака му, но съвършено празен! За мене подобна изненада беше невъзможна. Пазеха ме най-големият бандит в София, Пол Робсън, и неговите момчета!

Веднъж, мисля, че беше около Нова година 1953 г., изкараха цялото отделение вън на „Колелото”. При излизане всеки затворник получаваше своя личен картон. С картона отиваше при един лекар. Биеха му някаква инжекция, предаваше обратно картона си на дежурния и отново в отделението.

По едно време дотича при мене един младеж, показа картона си и ми каза: „Виж, името на един от вашия процес!”. Взех картона и действително на другата страна отзад прочетох: „Камен Вичев Йонков – осъден на смърт” и с червено мастило напряко написано: „Екзекутиран 11.XII.1952 г.”.

Веднага с няколко момчета, наши приятели, се разтичахме да търсим имената на нашите свещеници. За съжаление нищо повече не открихме. Но за нас това бе достатъчно доказателство, че монс. Босилков и тримата други свещеници, осъдени на смърт, са били екзекутирани в същата нощ – на 11.ХII.1952 г.

През това време в Първо отделение докараха и о. Петър Сарийски. При „дърводелците” открихме, че се намира о. Асен Чонков. Така католическите свещеници, останали на „свободен режим” в Софийския затвор, станахме трима. Веднъж решихме да се опитаме да служим „конспиративно” Литургия. Намерихме чист хляб, вино и една винена чаша. Постлахме една черга на цимента. Поставихме охрана, и легнали под нара, отслужихме „Светата Литургия”. В една чиста кърпичка запазихме Свето Причастие за о. Асен Чонков, който беше в друго отделение. На сутринта, когато двете смени се срещат, аз се опитах да предам Светото Причастие на о. Чонков, но дежурният старшина забеляза и извика: „Ей там, Ватикана! Какво правиш? Я ела тук!”. Аз изтръпнах. Светото Причастие беше още у мене. Веднага го глътнах и показах празната кърпичка. „Какво говорехте? Още ли продължавате вашия шпионски заговор?” Изведнъж ми дойде наум: „Другарю старшина, това, което си казахме, мога да го кажа само на Държавна сигурност!”. Дали ми повярва или не, не зная, но ме погледна подозрително и ме остави. Може би си е помислил, че и аз съм един от многобройните „антени” на ДС в затвора!...

Животът в Първо отделение бе монотонен и скучен. От непоносимата кръчмарска музика, която ехтеше от всички радиоточки в отделението, от постоянните побоища между „кримките” и шумните разправии между циганите човек можеше да полудее. С голямо нетърпение чакахме часа за „карето”, тоест на разходката в двора. Двама по двама, ние имахме възможност да подишаме малко чист въздух, да се раздвижим и да си поприказваме спокойно. Найдобре прекарвах „карето” с архитект Милко Попов. Той ми „даваше лекции” по архитектура, а аз му „давах лекции” по философия.

Така продължи до месец май 1953 г. През това време много приятели изчезнаха, преместени в други затвори. Ненадейно изчезна и моят добър приятел и „ангел пазител в „Шанхай” Пол Робсън.

Браво! Пиши го шивач!

В началото на месец май 1953 г. започнаха да търсят специалисти шивачи. Имало голяма военна поръчка. Един ден моят нов приятел в Първо отделение ме запита дали искам да работя в шивалнята в затвора. Казах му, че нямам нищо против, но че не съм шивач и едва ли ще ме приемат. Той само ми отговори: „Остави това на мене!”. Оказа се, че този приятел бил преди това началник на полицията във Варна, осъден на 20 години. Сега работеше като гладач в шивалнята. Познаваше директора на шивалнята бай Кольо още преди години и като „тракийци” били много добри приятели.

Без да ми каже нещо, този приятел говорил на бай Кольо за мене. Казал му, че съм добро „тракийче”, че съм католически свещеник и че Бай Кольо трябва да измисли нещо, за да ме вкара в шивалнята. Той обещал. „Ще го взема на всяка цена! Каквото и да става! Ще измисля нещо!”.

Минаха няколко дни. Една сутрин извадиха от Първо отделение около 500 души. Щяха да търсят между тях шивачи специалисти. Строиха ни в две редици. Започна проверката. Дойде моят ред. Бай Кольо хвана едно копче на затворническата ми куртка и ме попита хем дяволито, хем сърдито: „Какво е това?”. Отговорих му: „Копче!”. Той избухна в смях. Всички наоколо се смеят. Смее се и капитан Ракев. „Браво! Пишете го шивач!” – отсече бай Кольо и продължи да търси други специалисти шивачи...

От този момент аз станах „специалист шивач”, въпреки че никога в живота си не бях хващал игла. Никога не предполагах, че бай Кольо бил толкова голям артист. Впоследствие наистина имах стотици случаи да се убедя, че той наистина беше голям артист и чудак. По душа бе много добър. Единственият му дефект беше, че много псуваше. Но за него псувнята беше понякога като израз на съчувствие и благословение. Затворниците го уважаваха, защото той никога не ги наказваше.

В началото на м. юни 1953 г. започнах редовна работа в шивалнята. Дадоха ми „работнически картон”. В този картон се отбелязваха работните дни. Това за нас беше важно, защото всеки два работни дни се смятат за три, излежани в затвора.

Казваха, че през 1953 г. шивалнята в затвора била най-голямото шивашко предприятие в България. Бяхме към 1300 души. Работехме на три смени, денонощно. Особено трудна беше нощната смяна. Към два часа след полунощ те наляга такъв сън, че не виждаш нищо пред себе си. Имаше и нещастни случаи, когато някой „зашиваше” пръстите си.

В началото шиехме само военни дрехи: шинели, куртки, панталони и др. В шивалнята по едно време постъпиха о. Петър Сарийски и Дъгдъголу. И двамата работеха на „копчарката”, тоест машина за шиене на копчета. Аз работех на банк. Това е комплект от осем шевни машини, движени от една обща ос. За един месец свикнах и работата тръгна нормално.

Директорът на шивалнята бе наистина голям артист и чудак. Когато някой от началниците влизаше в шивалнята, бай Кольо бе неузнаваем. Псуваше, заканваше се, никога не харесваше продукцията. Когато началниците си отиваха, той ставаше съвсем друг, кротък, човечен и добър. Започваше да хвали работниците и псувните му придобиваха форма на благословия. Затворниците го познаваха и не се сърдеха. Той псуваше и се заканваше само пред началниците, но никога не наказваше.

По едно време започнаха да вдигат „политическите” от шивалнята и да ги изпращат по другите затвори или в Белене. За да ме спаси, бай Кольо ме назначи „главен специалист по поправка на шевни машини”. Изведнъж станах „специалист – техник”. Отидох при другите, истинските техници и по цял ден правех гайки от стоманена тел за ремъците на шевните машини...

Артистичните прояви на бай Кольо бяха безброй.

Веднъж дойде офицер от Държавна сигурност, доставчик на военни шапки, в момент, в който Бай Кольо псува и крещи: „Това не са шапки! Това са селски гугли! Боклуци!”. Видя отдалече, че офицерът влиза, и веднага смени тона: „Елате, другарю майор! Вижте, това са шапки! Никъде в България няма да намерите толкова елегантни и красиви шапки!”. Затворниците мълчаха и леко се усмихваха. Наистина чуден беше този бай Кольо!

Но той продължи с шивашките си номера. „Другарю майор, искате ли да ви ушием най-хубавата шапка в София? Веднага ще ви взема мярка. Легнете на масата. Така! Много добре! Готово! Шапка номер 53. Чудна глава!”.

Майорът си отиде щастлив. Бай Кольо избухна в неудържим смях. „Абе, просташка интелигенцийо! Ами трябва ли да се изтегнеш цял на масата, за да ти вземат мярка на главата!?”...

Един ден бай Кольо ме помоли да подредя книгите в личния му кабинет. Подреждам, подреждам и гледам на бюрото му цял потънал в прах, един том от „Капиталът” на Маркс. Чудех се къде да го сложа. Бай Кольо дяволито ме погледна и каза: „Тази книга не я пипай! Остави я на бюрото! Нека тия идиоти видят, че бай Кольо чете Маркс!”...

Към шивалнята бе създаден и така нареченият „Култсъвет”, чиято цел бе да превъзпита духовно затворниците чрез лекции по религия и марксизъм. Лекциите бяха задължителни за всички. Накрая се държеше изпит и се даваха оценки. Към мене лекторите се отнасяха винаги с уважение и разбиране, защото на всеки изпит им отговарях добре за това, което те ни учат, и за това, което ние знаем.

Веднъж обаче ние имахме една специална лекция от „големи професори” от Отечествения фронт на тема: „Бюджетът на Съветския съюз и бюджетът на САЩ”. Не бих се спирал на този случай, ако тази лекция не ми беше дала възможност да получа първото си свиждане с майка ми и да узная за отдавнашната смърт на баща ми. С големи цветни диаграми един лектор доказваше, че в Съветския съюз най-много пари от бюджета се харчат за науката, за здравеопазването, за селското стопанство, а за въоръжаването – почти нищо, много малък, нищожен процент. В САЩ, точно обратно. Всичко – за въоръжаването, и почти нищо за науката и здравеопазването. Накрая въпроси. Всички мълчаха. Според затворническия манталитет който зададе въпрос, се смята за изменник. Но ние с Георги Марков бяхме получили лични покани и се бяхме подготвили. Георги вдигна ръка и каза: „Не съм съгласен с изнесеното!”. Суматоха. „Ако вземете не бюджета, а националния доход в Съветския съюз, ще видите, че е точно обратното. В Съветския съюз се харчи много повече за оръжие, отколкото в САЩ!” Затворниците започнаха да ръкопляскат и да тропат с налъмите си по пода и по масите. Аз мълчах. Лекторът се поизчерви, но спокойно започна отново да показва диаграмите. Георги Марков замълча. От в. „Правда”, който получавах редовно, ние знаехме точно какви са процентите за въоръжаване в Съветския съюз и в САЩ. Събрах малко кураж и казах: „Георги Марков е прав. Сам в-к „Правда” казва, че в Съветския съюз се харчат за оръжие много повече пари в процентно съотношение спрямо националния доход, отколкото в САЩ!”. Затворниците започнаха да освиркват лекторите. Настъпи хаос. Чукането с налъми по пода се усили. Някои започнаха да излизат от салона. Събранието се провали. Някои затворници ни поздравяваха с „Браво! Браво!”. Прибрахме се в помещението. Цяла нощ не спахме. Чакахме всеки момент да ни извикат за „малка справка”.

На сутринта облякох два панталона, два пуловера и една дебела ватенка. Готов бях за карцера. Георги Марков – също. В 9 часа едно „кофти”, тоест викач, извика в шивалнята: „Георги Марков и Купен Михайлов, при началника!”.

Минахме край Режимното, продължихме към главния изход и ни въведоха в една голяма стая. Там, насядали в кресла, бяха около десетина офицери от Държавна сигурност, облечени във военна униформа. Беше и началникът на затвора Георги Москов. Като ме видя така екипиран, един от тях каза: „Ти, Михайлов, какво си се навлякъл с толкова дрехи? В Сибир ли ще ходиш?”. Отговорих: „Не в Сибир, а за карцера съм готов!”. „Как можеш да мислиш за такива работи? Кой праща в карцера хора, които направиха вчера толкова интересна лекцията на нашите професори? Ами я ни кажи откъде знаеш това?”. Аз предварително носех със себе си същия брой на в-к „Правда”. „Ето! Тук пише всички проценти за въоръжаването и на Съветския съюз, и на САЩ!” Подадох им вестника. Четат и се споглеждат един друг. „Преведи ни го.” Преведох го. „Така е! Така е!”, повтаряха те и не знаеха какво да кажат. „Ние те извикахме да ти благодарим. Лекторите ще си получат своето! А ти за награда ще имаш едно свободно свиждане с майка си!”

След две седмици можах да видя майка си. Цялата беше облечена в черни траурни дрехи. „Защо? Какво се е случило?” – запитах аз тревожно. „Баща ти почина! Не знаеш ли? Още през декември миналата година! Веднага ти пратихме телеграма! Не си ли я получил?” „Не! Сега за първи път чувам, че баща ми е починал! Бог да го прости!”

Имахме толкова много неща да си казваме! Не знаехме откъде да започнем. Минаха неусетно десетте минути. „Край!” – извика дежурният милиционер и веднага отведе майка ми. Тя се разплака и излезе. Свиждането свърши. От голяма мъка аз нямах сили дори да заплача!...

Продължих да работя в шивалнята. Като затворник от „първа категория” аз имах право само веднъж на три месеца да имам свиждане и на три килограма храна. Майка ми нямаше възможност да идва в София. Редовно ме посещаваше сестра Марта от сестрите Евхаристинки и ми носеше храна.

Веднъж се бях наредил на опашка пред лавката. Продаваха хляб, мас и мармалад. Избор богат! Случайно мина старият познат, старшината Киро Вакарелеца: „Ватикан! Навярно папата и тук ти праща долари!”. Аз бях в много добро настроение и му казах: „Праща я! Ти от толкова време служиш в затвора и още не са те повишили, за да получаваш някой лев повече, пък аз от вчера съм тука, влязох като старшина от Ватиканското разузнаване и вече съм повишен в чин полковник. Как да не получавам долари?”.

Не зная до каква степен Киро Вакарелеца повярва на това, но истината е, че аз нямах пукната пара в джоба!

Такива и много други неща, трагични и комични, се случваха, докато аз работех в шивалнята на Софийския затвор. Изнизаха се много седмици, месеци и години, докато един ден ме извикаха и ми казаха: „Стягай багажа!”.

Кариерата Самоводене

Това стана през първите дни на м. март 1960 г. Стегнах си багажа и тръгнах. С мене бяха о. Петър Сарийски и още десетина души „политически”. Под конвой ни закараха на Централна гара в София и ни качиха на влака София–Варна. Закъде щяхме да пътуваме, нямахме никаква представа. След няколко часа пристигнахме на гара Горна Оряховица. Свалиха ни и ни вкараха в етапното. Там заварихме един симпатичен старец с благородна осанка и бяла като памук коса. Казваха, че бил големият български държавник Стойчо Мошанов.

След няколко часа престой в етапното ни свалиха на близката гара Самоводене. Отдясно на гарата се виждаше едно голямо двуетажно здание, заобиколено с бодлива тел, а недалеч от зданието се извисяваха високите до 10–15 метра каменни блокове на Самоводенската кариера.

Това здание беше новият затвор, а Самоводенската кариера – новото ми работно място...

Записаха ни. Настаниха ни. Наровете в широкия салон и в стаите не се отличаваха много от наровете на „Шанхай” в Софийския затвор. В кариерата работеха към 300 души. Всички „политически”. Началниците тук бяха малко. Един главен началник, един лейтенант и трима старшини. Единият старшина беше роден брат на лейтенанта, казваше се Дончо. Другия старшина всички наричаха Свекървата, защото беше злобен човек и ненавиждаше затворниците. Третият старшина беше бай Мирон – живо въплъщение на невежеството и простодушието. В него само пагоните и пистолетът имаха някаква символична стойност.

Още на следващия ден започнахме работа. Отначало тя ми се видя много тежка. Не беше както в шивалнята. Тук се бориш с камъни – тежки, остри, неоформени. За една седмица пръстите започват да кървят и не можеш да пипнеш нищо с тях. Даваха ръкавици, но и те не издържаха повече от седмица.

Мене ме сложиха на „мелячката”. Там големите камъни се мелят на по-малки парчета и стават на чакъл. Работата ми се състоеше в това: да посрещна пълната вагонетка, която идва от забоя с едри камъни до тон, тон и половина, да я докарам до „мелячката”, да я обърна и да изсипя камъните. Работа на пръв поглед проста и лесна. Но в началото аз едва се справях. За да обърна вагонетката, трябваше да правя усилия с ръцете, с краката, със корема и с кръста. Освен това понякога вагонетката излизаше от релсите и трябваше да се вдига с лост. Това бе много трудно.

Първия месец бях убит от умора всяка вечер. После свикнах и като другите след работно време играех волейбол.

Храната бе сравнително добра. Два пъти седмично ни даваха месо. Но месото бе такова, че само като го погледнех, тръпки полазваха по гърба ми: само лой, свински зурли, крака и опашки. Обикновено даваха на обяд боб, вечер картофи. На другия ден обратно: на обяд картофи, вечер боб.

Отношението на милиционерите тук бе по-човешко. Затворниците дори понякога злоупотребяваха с това. Така например една нощ, когато пълнели с чакъл един вагон, затворниците издебнали старшината бай Мирон, купили си ракия от павилиона на гарата, пийнали си и му взели пистолета. Той се отървал с едно мъмрене, а затворниците само с шест месеца карцер в Плевен...

Веднъж старшината Дончо ме помоли да го подготвя за някакъв изпит по френски език. Уроците се провеждаха в една горичка вън от кариерата. Един ден Дончо запита: „Искаш ли да видиш Велико Търново?”. „Искам!”, отговорих му аз. „Тогава запиши се, че те болят очите и утре сме във Велико Търново!” Така и направих. На другия ден Дончо ме разведе из града. Върнахме се чак вечерта. Той не пропусна да ми плати и обяда в един ресторант...

Лятно време горещините в кариерата бяха непоносими. Зимно време пък температурите стигаха понякога до 10–15 градуса под нулата. Но най-лошото в кариерата не беше нито лошата храна, нито големите горещини през лятото и неописуемите студове през зимата, а липсата на вода. След работа 8 часа на мелячката аз бях цял в прах: лицето, очите, ноздрите, дрехите. Необходимо беше на всяка цена да се измия. Но рядко пъти имаше достатъчно вода за това. Случвало ми се е само с една чаша вода да направя „идеална баня”. Истинско щастие бе за нас дори през зимата да отидем до река Янтра, за да се изкъпем и изперем.

На моето работно място се намираше „Хаспела” – кабината, от която се спускаха пълните вагонетки с чакъл към големите вагони. Вътре в кабината на хаспела работеше съпругата на началника на гарата г-жа Роза. Тя се отнасяше много добре към всички затворници. Зимно време, особено когато чаят идваше почти заледен, тя скришом затопляше нашите канчета и ние имахме възможност малко да се стоплим. Тъй като аз работех непосредствено до нейната кабина, тя често топлеше и моето канче. Винаги се обръщаше към мене с „отец”. Това забеляза и бай Мирон. Веднъж той я запитал: „Розо, мари! Какъв е този „тец”, дето му топлиш чая?”. Г-жа Роза, която ми разказа случая, му отговорила: „Мисля, че е ТЕЦ Марица!”. Така бай Мирон с право винаги ме наричаше „Тец Михайлов!”.

Въпреки лошите условия и тежката работа, както повечето затворници, така и аз, физически заякнахме много и се закалихме. Нямаше простуди, нямаше хреми. Правеше впечатление, че на кариерата всички бяхме в отлично здраве. Когато излизаха на свобода, повечето веднага се разболяваха. Тук 200– 250 вагонетки на смяна бяха нещо съвсем нормално и умората поносима.

Неусетно мина една година. Към края на февруари 1961 г. тъй, както си работех на мелячката, неочаквано бай Мирон ме извика и ми каза: „Тец Михайлов, началникът те вика. Дошли са някакви „големи големци” от София”.

Без да се бавя, тъй както бях мръсен и цял в прах, последвах бай Мирон. В кабинета на началника бяха седнали трима мъже, облечени в цивилни дрехи. Щом влязох, началникът започна: „Тези гости са от София. Те знаят, че скоро ще си излезеш от затвора и искат да си поговорят с тебе!”. Тогава единият от тях, цял в усмивка, каза: „Михайлов, ние знаем, че ти винаги си имал добро поведение в затвора. Освен това ти си интелигентен човек... (тук неговите хвалби започнаха много да приличат на хвалбите на лисицата в баснята „Гарванът и лисицата”). Ние сме дошли от София, за да проведем един културен разговор с тебе и да помислим заедно как да уредиш по-нататък живота си”. Тогава в разговора се намеси вторият „голям човек”. Той повтори хвалбите на „лисицата” и добави: „Като излезеш, ние ще ти дадем работа в София, софийско жителство, заплата, кола, и дори една хубава жена!”. Аз мълчах. „Е, какво ще кажеш? Ще бъдеш щастлив! Ще бъдеш полезен за социалистическото общество!” Аз още мълчах. Накрая проговорих: „Добре ! Много добре! Доколкото разбрах, вие искате да направите нещо като договор с мене. Давате ми жителство, работа, кола, дори и жена! Благодаря! Но не виждам никаква гаранция, че всичко това само след месец-два или след година няма да си го вземете обратно и да ме изгоните от София, както ме изгонихте през 1948 г. Освен това има неща, които не се продават и с които не се търгува, като например вярата, свещенството, морала... Съжалявам, но не мога да приема вашето предложение!”. Това казах и отново замълчах. Те се спогледаха. Тогава третият от „големците” стана, удари с юмрук по масата и изкрещя:

„Йезуит! Марш оттука!”.

Нашият „културен разговор” завърши. Аз си излязох. На излизане само чух нашия началник Димитров да казва на „големците”: „Аз нали ви казах!”.

На 16 март 1961 г. старшината Дончо ме извика:

„Хайде, Михайлов! Ще черпиш! Днес те изписваме. Вече си свободен!”

Веднага се облякох. Взех си багажа. Сбогувах се с о. Сарийски и с останалите приятели и излязох. Старшината Дончо ме заведе до гарата. Там оставих багажа си. Дончо ме заведе до своя дом и ми предложи да се обадя на майка ми по телефона. Щом чух гласа ѝ, казах: „Майко, вече съм свободен, скоро ще се видим!”. Тя бе щастлива. Щастлив бях и аз. Никога няма да забравя този благороден жест на старшината Дончо!...

Така от деня на арестуването ми в с. Ореш на 9 юли 1952 г. до момента на освобождаването ми в с. Самоводене на 16 март 1961 г. изминаха осем години, осем месеца и девет дена по мое изчисление. През това време имам изработени 2400 дни, с които намалих 12-годишната си присъда с приблизително три години и четири месеца.

 

---

[1] Пол Робсън (1898–1976) – американски певец и киноактьор, известен с борбата си за правата на чернокожите, удостоен през 1952 г. с „Ленинска награда за мир между народите”. Съветската пропаганда използва името и дейността му в Студената война. Б.р.