Отец Купен Михайлов (1920–1999) е католически свещеник, автор на изследвания, свързани с историята на католическата общност в България. Роден е в град Малко Търново. Учи в семинарията на възкресенците в Стара Загора, сетне е изпратен да учи в Рим. Постъпва в семинарията „Русикум”, подготвяща свещеници по източен обряд, после завършва теология в Папския Грегориански университет. На 15 октомври 1947 г., завръщайки се в комунистическа България, е арестуван на гара Драгоман заедно с о. Гаврил Беловеждов. След 40 дневен престой в следствения арест двамата са интернирани. Между 1949–1952 г. е преподавател и поддиректор на семинарията на пасионистите в Русе. На процеса срещу католическите свещеници през 1952 г. е осъден на 12 г. затвор заради „шпионаж в полза на Ватикана и на империалистите”. След освобождаването си от затвора от 1961 г. е свещеник на енорията „Света Троица” в с. Куклен, където остава цели 22 години. През 1971 г. получава разрешение да учи в чужбина. От 1983 г. до 1999 г. е свещеник в двете католически енории – „Успение Богородично” и „Дева Мария Богородична” в Бургас, и съветник по въпросите на културата към Апостолическата нунциатура в София. Преводач е на енцикликите Centesimus annus и Gaudium et spes, на книгата Път на бл. Хосемария Ескрива де Балагуер. Автор на книгите: Малък католически катехизис, Записки на мисията на отците възкресенци в Малко Търново и на непубликуваните ръкописи Кирил Куртев – Апостолически екзарх и История на източнокатолическата енория „Света Троица” в село Куклен.

Редакцията благодари на г-жа Мария Петкова, която ни предостави за публикация този автобиографичен ръкопис на о. Купен Михайлов, поверен й от него малко преди кончината му. Части от този ръкопис ще бъдат представени в няколко последователни броя.

 

Увод

„Дните на човека са като тревата, като полския цвят – тъй цъфти той. Понесе се над него вятърът и няма го. И местото му вече го не познава. А милостта на Господа е от века и до века!“ (Пс. 102, 15-17)

Да пишеш автобиография, това е все едно тревата или някое цвете да пише биография за себе си. Хиляди автобиографии и биографии са написани от хората на този свят. Понесе се вятърът на времето и помен не остава от тях. Забравата безмилостно ги помита. Зная, че и съдбата на настоящата автобиография няма да бъде различна. Тогава защо я пиша? Отговорът е само един: Такава е препоръката на моя епископ! Освен това предполагам, че тя може да бъде като един скромен ароматен минзухар от Странджа, който сигурно ще увехне, както увяхват всички цветя по света, но поне докато е свеж, ще може да освежава малкото поле на нашата Католическа екзархия в България.

Ако настоящата автобиография не ще бъде от полза на никого и за нищо, тя все пак ще бъде от полза за мене, защото с нея изпълних препоръката на моя епископ.

Нашето голямо семейство

Спомените от моето детство са свързани с четири неща: семейството, черквата, училището и гората. Семейството – защото в него изкарах най-щаст­ливите си години от моето детство. Черквата – защото в нея видях първите светли примери на католическите мисионери. Училището – защото в него напра­вих първите си крачки в образованието. Гората – защото Странджа винаги ми е говорила за красотата на природата и за величието на Бога.

Семейството на дядо ми Тодор Ганчев било едно от многото добри семейства в Малко Търново. Основа на семейното възпитание били християнските добродетели. Особено внимание се обръщало на трудолюбието и на чест­ността. Дядо Тодор бил природно интелигентен и по свой начин ценял и обичал изкуството. След като построил една хубава двуетажна къща и закупил малко ниви и лозя, той помислил за културното възпитание на децата си. За да получат по-добро възпитание и по-солидно образование, той записал децата си в Българ­ското католическо училище в Малко Търново. Там момчетата му трябвало да се научат да свирят на цигулка. За тази цел дядо Тодор ходил в Солун и купил две цигулки, една за учение и една за изнасяне на концерти в неговото голямо семейство. Можете да си представите колко величествена красота и сила излъчва едно голямо семейство, когато през дългите зимни нощи всички заедно от сърце пеят, свирят и се веселят!...

За честността на дядо ми неведнъж майка ми ми е разказвала следния случай: На втория етаж на нашия дом живеел със семейството си под наем турският каймакамин в града. Тогава Малко Търново се намирал още в пределите на Тур­ция. Когато през 1912 г. българската армия напредвала към Одрин, каймакаминът трябвало да напусне веднага Малко Търново заедно със семейството си. В суматоха­та жена му забравила една металическа кутия със златни накити: гривни, обици, пръстени, огърлици. Като видял забравената кутия, дядо ми изпратил Ма­рийка веднага да стигне каруцата на бягащите турци. Майка ми, тогава 12-го­дишно момиче, успяла да догони каруцата на каймакамина и предала на жена му забравената кутия. Кадъната се разплакала. Тя никога не очаквала от „гяурите“ толкова голяма честност, особено в този трагичен момент, когато тя трябвало да напусне завинаги Малко Търново. За благодарност целунала малката Мария и ѝ подарила един чифт златни обици...

Оказало се обаче, че този единичен случай имал и други, много по-сериозни последствия. За голяма изненада на малкотърновци през лятото на следващата 1913 г. турците отново превземат Малко Търново и в града се връща същият турски каймакамин. Той отседнал отново в къщата на дядо ми. „Глава в Търново няма да падне!“ – заклел се каймакаминът пред дядо ми. Така и станало. Никой в Малко Търново не пострадал. В същото време малкотърновци се научили, че когато се вър­нали през 1913 г. в с. Покрован, турците изпоклали всички видни мъже в селска­та католическа черква за това, че при настъплението на българската армия през 1912 г. българите от своя страна изклали много невинни турци...

Трудолюбие и честност! Това бяха основните добродетели, които дядо Тодор предаде на своите деца. Това бяха и основните добродетели, които най-много се ценяха в неговото голямо семейство.

В такава семейна среда аз съм се появил на този бял свят. Баща ми, Михайл Георгиев, бил военнослужещ в новосформираната военна част в Малко Търново. Майка ми Мария, дъщеря на Тодор Ганчев, била обикновено трудолюбиво момиче. Двамата се оженили и на 24 януари 1920 г. им се родило пър­вото дете. Само няколко дена преди това, на 18 януари 1920 г. в Бургас умира бра­тът на майка ми Купен. В предсмъртния си час той помолил баща ми, ако детето, което очакват, бъде момче, нека го кръстят на неговото име. Така и направили. Аз наследих името на моя вуйчо Купен. Кръстен съм и миропомазан в като­лическата черква от енорийския свещеник о. Йосиф Германов на 15 февруари 1920 г., при кръщенето ми бе дадено името Купен.

Ронкали и първите бонбони

Беше 11 юли 1925 г. Бях едва петгодишен. Помня, че този ден всички камбани на черквата, включително дървеното и желязното клепало, биеха тър­жествено и много дълго. Цяла Странджа ехтеше от камбанния звън. Всички католици и много православни се бяха събрали до „Старата киселица“ и чакаха с нетърпение някой много голям гостенин чак от Рим, от Италия. За нас, децата, това беше страшно интересно! Нямахме търпение и тръгнахме по шосето да посрещнем първи очаквания гост. Изминахме три-четири километра и по едно време видяхме между дърветата, че към нас се движи една конска каруца. Освен каруцаря на нея седяха още четирима пътници. От тях ние познахме само о. Иван Гаруфалов, нашия учител. Другите бяха непознати. Ние в един глас изви­кахме: „Добре дошли!“. „Благодарим ви, деца“ – отговориха пътниците. Само един каза нещо, което ние не разбрахме. Той само се усмихваше, благославяше ни и повтаряше: „Браво! Браво!“. Щом вика „браво“, значи между италианския и бъл­гарския голяма разлика няма, заключихме ние и с още по-голям интерес започнах­ме да оглеждаме този непознат свещеник, който, не зная защо, беше опасан с голям червен пояс, носеше голям златен кръст на гърдите си, златен пръстен на ръката си и една много интересна шапка на главата си. Отец Иван ни обясни, че това бил владика от Рим. Казвал се монсиньор Ронкали и искал да види нашата черква в Малко Търново. Аз разбрах много малко от това, което ни обясняваше о. Иван, и съвсем сериозно го запитах дали Италия е по-далече от Бургас и дали в Италия имат черкви, по-големи и по-хубави от нашата в Малко Търново!

Не зная защо, но щом чух името Ронкали, веднага свързах това име с ду­мата „портокали“, за които само бях чувал, че били много вкусни. Вместо портокали монс. Ронкали раздаде на всички момчета чудни италиански бонбони. То­ва бяха първите бонбони, които аз въобще съм виждал и съм вкусвал в моя живот, и уверявам ви, че те бяха много по-вкусни от всички портокали на Ита­лия.

Боси, ние продължавахме да припкаме след каруцата, докато стигнахме в града. Камбаните и клепалата още продължаваха да бият. Когато стигнахме до „Старата киселица“, каруцата спря. Гостите слязоха и начело с църковните хоругви, всички се упътиха към старата черква. Монс. Ронкали бе придружа­ван от о. Стефан Куртев, бъдещия Апостолически екзарх, о. Тодор Димитров и о. Иван Гаруфалов.

Това беше първото посещение на монс. Ронкали в М.Търново.

В Грегорианския университет

Грегорианският университет в Рим е основан през 1553 г. от св. Игнаций Лойола. Малко по-късно той е подобрен и разширен от папа Григорий XIII (1572–1585), от когото взима името Грегориански. Университетът разполага с шест фа­култета: „Философия“, „Теология“, „Каноническо право“, „Църковна история“, „Мисиология“, „Социални науки4; с два института: „Психология“ и „Религиозни учения“; както и с Висша школа за латински език и латинска литература. Университетът се ръково­ди от свещеници професори от Ордена на йезуитите, избрани от най-способните в Ордена. Тези професори, както и студентите в Грегорианския университет са от различни народности. Когато започнах първата учебна година във факулте­та по философия, аз заварих професорите: Морандини – италианец; Набер, Гундлах и Вилволф – германци; Муньоц и Гоенага – испанци; Деланоа – белгиец; Хунен – швед; Ледрю – французин.

В началото на месец ноември 1938 г. аз се записах като редовен студент във факултета по философия. Студентската ми книжка носи номер 1987 с дата 10 но­ември 1938 г. Олег[1] не се записа в университета, защото трябваше да изкара най-напред подготвителни курсове по латински език.

След тържествен молебен учебната година бе открита и във всички факул­тети започнаха редовните лекции. Тогава за пръв път аз влязох в сградата на уни­верситета. И останах поразен от това, което видях с очите си: мраморния вели­чествен атриум, обширните аули, широките катедри, амфитеатрално поставени­те чинове, неразбираемите латински надписи и големия дървен кръст над всяка катедра.

Най-силно впечатление ми направиха студентите. В първия учебен ден, пър­ва година философия, в аулата бяха насядали около 350 студенти от най-различни народности от Европа, Северна и Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия. Те бяха облечени в различни по кройка и цвят сутани. Особено смешни за мене бяха студентите от Германския колеж, които бяха облечени в яркочервени сутани и приличаха на големите пощенски кутии, боядисани в същия червен цвят.

Да не говорим пък за езиците! В междучасието се чуваха толкова много и непознати за мене езици, че аз бях като зашеметен...

Незабравима ще остане за мен първата лекция. Изнесе я деканът на факул­тета Набер, по народност германец. С подчертан немски акцент, той ни привет­ства най-напред на латински и после на италиански, френски, немски, английски и испански. Когато студентите чуваха родния си език, ръкопляскаха бурно. Само аз не ръкоплясках и с носталгия си спомнях за България и Малко Търново.

Учебните дни се нижеха един след друг. Лекциите се водеха само на латин­ски език. Учебниците бяха написани също на латински език. Изпитите – устни и писмени, също на латински език. За мене това бе истинска катастрофа. В колежа се справях зле с руския. Говорех само с поляците на полски или с Олег на български. Но това бе нередно. В университета не разбирах латински и слушах лекциите ка­то теле. В междучасието чувах всички други езици, но не и български. Не можеш да си кажеш две думи дори и със студента, който седи до тебе! Страшно! Извед­нъж разбрах колко необходимо е за нас, „малките народи“, да знаем поне един-два чужди езика.

Понякога се чувствах самотен и обезкуражен. Тогава отивах в параклиса и там, пред светото Причастие, си поплаквах. Веднъж даже бях решил да си прибе­ра куфарите и да се върна в България. Ясно е, нищо не става от мене! В този кри­тичен момент ми помогна моят добър приятел американец от Бостън, Ники. Той също не знаеше латински. Решихме да отидем в Беда Колеж, където учеха тъй на­речените „мъже с късни звания“ – бивши светски професори, учени, лекари, полити­ци, държавници и пр. Всичко беше добре, но за съжаление там лекциите бяха само на английски и аз трябваше да се откажа.

Тогава на помощ ми дойде един млад студент йезуит, който владееше от­лично латински. Всяка вечер той идваше в моята стая и ме караше за упражнение да повтарям на латински лекциите от деня. Ефектът беше неочаквано добър. За два-три месеца аз говорех вече почти свободно. Оказа се, че философският език не е толкова труден. Пред мен се отвори един нов свят. Изведнъж лекциите ми станаха много интересни. Аз реших да остана в Рим и да продължа образованието си. Това мое решение неочаквано бе възнаградено с едно посещение на моя епископ в България, монс. Кирил Куртев. На 14 декември монс. Куртев дойде в Русикум. Радостта беше голяма. Тъкмо навреме! Само присъствието на нашия епископ бе достатъчно да ни даде нови сили, за да продължим учението. Аз почувствах, че не съм сам, и останах в Рим... 

При папа Пий XI

Никога не ми беше идвало дори и насън, че някой ден ще имам щастието да видя отблизо папата, да му целуна ръка и да получа неговия папски благослов. Но ето че за голяма моя изненада, съвсем неочаквано този ден дойде.

Беше 2 февруари 1939 г. Един ден преди това ректорът на Русикум, о. Фили де Режис, ме извика и ми съобщи радостната новина, че на мен се паднала честта на следващия ден, 2 февруари, заедно с него, да поднеса на папата от името на Ру­сикум свещта, която по стара римска традиция всички римски колежи поднасят на папата. Тази новина бе за мене като гръм от ясно небе. Не вярвах на ушите си.

Сутринта на 2 февруари заедно с Ректора се отправихме към Ватикана. Аз носех голямата свещ, която трябваше да поднесем на папата.

Никога не бях влизал във Ватикана и за мене тук всичко бе ново. Вярно е, веднъж с Олег ходихме до площада и до базиликата „Св. Петър“, но не зная защо, когато за първи път видях отдалече базиликата, тя ми се стори нещо съвсем обикновено, не много интересно. Изглежда толкова са ми били капацитетът и способността да схвана величието и красотата на тази единствена по рода си ка­тедрала. Малко по-късно осъзнах, че моето „компетентно“ мнение се дължеше из­ключително на моето невежество и абсолютна некомпетентност в областта на изкуството и архитектурата. Ясно е, че водата на едно огромно море не може да се побере в обема на една малка празна бутилка... По-късно, в течение на девет го­дини, колкото пъти имах случай да посещавам площада и базиликата в подножие­то на Ватиканския хълм, толкова пъти откривах все повече тяхното необикно­вено величие и красота. Мислех си: какво можеш да очакваш от един младеж, израснал в горите на Странджа!

В 10 часа ние бяхме вече пред базиликата. Ректорът пожела да ми даде нак­ратко няколко сведения. „Ето пред нас се намира най-голямата базилика в света!“ – каза той. – Висока е 132 м. Осветена е от папа Климент VIII през 1597 г. Площа­дът на базиликата прилича на една голяма прегръдка от 284 грамадни мраморни колони, символ на майчинската прегръдка, с която Църквата обхваща всички на­роди от целия свят. В центъра на площада се издига голям обелиск, пренесен от римския император Калигула от Африка, където е бил издигнат в чест на слънце­то. Днес той е символ на вечността и единството на Католическата църква!

Влязохме в базиликата. Тя е дълга 186 м. От двете страни са разположени по-малки параклиси, гробници, статуи и образи на папи и светци в златни мозайки. В първата капела отдясно видях прочутата статуя на Микеланджело (1475–1564), „Ла Пиета“, която той изваял, когато е бил само на 24 години.

В дъното, точно под грамадния купол на базиликата, се виждаше величес­твеният Балдахин на Бернини (1624–1633), подпрян на четири грамадни златни колони, точно над гроба на св. Петър, и под който се намира папският олтар. Време беше да напуснем базиликата и да влезем в папския дворец, където заедно с други­те студенти трябваше да поднесем традиционната свещ.

Пред входа на двореца, който се намира от северната част на базиликата, точно там, където свършва дясната страна на колоните, имаше вече голяма група студенти и свещеници. Те бавно се изкачваха по стълбите, които водеха към „Кортиле Сан Дамазо“. На входа стояха швейцарските гвардейци, облечени в техните странни униформи още от XVI век, с шлем на главата и с копие в ръце. Минахме и ние. След „Кортиле Сан Дамазо“ се изкачихме още по едни стълби. Всичко наоколо – блясък, златни мозайки, мрамор, статуи и чудни фрески. Вървя и мълча. Струва ми се, че всичко това е сън. Аз бях като зашеметен. Гледах и не виждах. Не бях в състояние да възприема всичко онова, което на всяка крачка се откриваше пред очите ми. Приличах повече на оня човек, на когото, когато му показвали с пръст луната, той не гледал луната, а пръста. По едно време чух, че ректорът ми каза: „Ето това са Ложите на Рафаело“. Тук вдясно се намира Сикстинската капела, където избират папите, тук са апартаментите на Борджиите. Най-после влязохме в „Капела Паолина“. В нея всички декори, образи и сцени са дело на Микеланджело. Капелата беше препълнена със студенти. Папата седеше на един малък трон. Двама по двама минаваха студентите. Коленичеха пред Светия отец, целуваха пръстена му и му подаваха свещта от името на съответния колеж или монашески орден. Постепенно идваше и нашият ред. Бях много развълнуван. За пръв път виждах в лице жив папа. Папата приемаше свещта, която му подаваха, усмихваше се и благославяше всеки. Най-после дойде нашият ред. Ректорът коленичи. Коленичих и аз. На италиански ректорът каза: „От името на руския папски колеж поднасяме на Ваше Светей­шество тази свещ! Този студент е единственият българин в нашия колеж“. Рек­торът посочи мен.: „А, Булгария! Булгария! Браво. Благославяме ви от сърце!“. Аз бях на седмото небе от щастие. Замалко щях да забравя да дам свещта, която стисках в ръцете си. Ректорът трябваше да ме подсети. Аз връчих свещ­та, целунах пръстена на папата. Той се усмихна и бащински ме благослови. Този момент остана завинаги запечатан в сърцето ми. И аз реших да остана през целия си живот верен син на Католическата църква и на Светия отец.

Само седем дни след това, на 10 февруари 1939 г., Пий XI почина. Умря един велик папа на мисиите, основател на Русикум.

Германците в Рим

Почти две години продължих да служа като дякон. Войната беше в разгара си. Въпреки това учебните занятия не прекъсваха нито за ден, дори и тогава, когато американските „летящи крепости“ започнаха да сипят своите бомби над Рим. Вярно е, Рим беше обявен официално за „Открит град“, но това не помогна да го спаси от американските бомбардировки. По същия начин табелите „Собст­веност на Ватикана“, не помогнаха да спасят от нападенията на SS папските ко­лежи и институти в Рим, въпреки че под всяка табела стоеше подписът на гене­рал Кесерлинг, командващ немските армии в Италия и Африка.

Положението в Рим се влоши значително, след като през юли 1943 г. маршал Бадолио свали от власт Мусолини и пое управлението на страната. Мусолини избяга в Северна Италия и там основа Република Сало. Германците станаха пълни господари на Рим. Започнаха гоненията на евреите. Казват, че тогава папа Пий XII е дал голямо количество злато, за да ги спаси, тях и тяхната синагога в Рим.

На всички правеше впечатление, че в Рим изведнъж започнаха да се виждат извънредно много „монаси“ и „монахини“. Оказа се, че много евреи, мъже, жени, де­ца, за да се спасят от германците, бяха се принудили да се облекат в монашески одежди. Но много скоро германците откриха, че това не са никакви монаси и мо­нахини, а укриващи се евреи. Тогава те започнаха да контролират по улиците, в трамваите и автобусите всички свещеници и монахини. Това наложи Светият престол да издаде за всички чужденци студенти в римските колежи специални „жълти карти“, в които се уверяваше, че ние наистина сме подведомствени на Ватикана.

Същевременно получихме устно нареждане от Ватикана, че всеки колеж и всеки манастир, на своя отговорност и на свой риск, може да подслони лица, кои­то искат да се спасят от германците. Така хиляди евреи, мъже, жени и деца, наме­риха убежище в католическите колежи и манастири. Разбира се, всичко това се вършеше по такъв начин, че никой не трябваше да знае какви и колко хора се ук­риват.

Към края на 1943 г. чувствително се разви и партизанското движение в Италия. Както евреите, така и партизаните търсеха винаги убежище в католи­ческите колежи и манастири.

По едно време забелязах, че в Русикум дойдоха много „студенти“. Мислех си, че това са йезуити, дошли на специализация в Русикум. По-късно разбрах, че са италиански офицери от Неапол, които се борят против Хитлер и Мусолини.

Освен евреите, партизаните и част от видните членове на италианската компартия убежище търсеха и много от избягалите руски пленници, които рабо­теха като шофьори в немската военна организация „Тод”.

Всички тези хора, застрашени от германците, търсеха убежище в католи­ческите колежи и манастири. Аз знаех само за руските военнопленници, които ук­ривахме в Русикум и на други места в Рим. В Палацо Бранкачо на улица „Мерулана“, недалече от Русикум, укривахме голяма група руски офицери. За руските военнопленници най-много полагаше грижи отец Доротей Бесщастний от отците Ма­рияни, чийто Главен настоятел тогава беше монс. Бучис, ръкоположен в епископ­ски сан от монс. Кирил Куртев.

Ние с отец Доротей събирахме хляб и хранителни продукти за укриващите се руски офицери. От количеството хляб можех да предположа, че те са доста много.

В Русикум също се криеха няколко руски офицери. В моята стая се криеше военният кореспондент капитан Гриша. Той беше по народност грузинец и не го­вореше добре руски език. Той често повтаряше: „У нас такой грузинский поговор­ка: Корзинка горит, а дурак ручка смеется!“[2]. С това Гриша искаше да каже, че западните сили не взимат на сери­озно комунистическата опасност, която грози Европа, и всичко им се струва смешно...

Между хората, които се криеха от германците, бяха и братята българи Илия и Асен Пейкови. Аз имах постоянна връзка с тях. Често посещавах ателието на Асен, където той ваеше скулптури от мрамор. По-късно Асен извая статуята на Леонардо да Винчи. Тази статуя днес стои и краси римското летище, което носи името на този велик италиански художник и скулптор.

SS и От Ебнер в Русикум

Германците знаеха много добре, че в католическите колежи и манастири се укриват много евреи, много бивши съветски пленници и напоследък – много противници на Хитлер. Те знаеха също така и нареждането на генерал Кесерлинг да зачитат неприкосновеността на папските базилики и институти. Въпреки това SS не се съобразяваше с това нареждане и нахлуваше неочаквано и безцеремонно в базиликите и в семинариите. Такъв беше случаят с нахлуването в базиликата „Свети Павел“ извън стените на Рим. Там се укриваха някои от членовете на италианската компартия и на социалистическата партия.

Тук искам да разкажа за един случай, в който по стечение на обстоятелст­вата бях замесен и аз. Беше в края на м. ноември 1943 г., един четвъртък към 18 ч. Една група студенти от Ломбардския колеж, който се намира точно срещу базиликата „Санта Мария Маджоре“, се връща от разходка и влиза в колежа. В същия момент десетина въоръжени мъже от SS се втурват към входа, избутват студентите и нахлуват в колежа. Отначало студентите не могат да разберат какво става. Дадена е аларма. Укриващите се в колежа членове на италианската компартия бягат и се укриват кой където може. Който не е успял, за да се спаси и за да не издаде другарите си, прескача оградата, която разделя Ломбардския ко­леж от Източния институт. Така няколко души се прехвърлиха в Източния инс­титут, без да подозират, че там се укриват евреи. SS продължава да гони бегълци­те и изведнъж откриват, че тук се укриват други хора, десетина евреи, които отец Херман, ректорът на Източния институт, беше подслонил преди няколко седмици. SS вижда, че фронтът се разширява, и иска подкрепа. Идват още есесовци. Евреите са в паника. Отец Херман иска помощ от Вермахта. Веднага идват войници от армията, но SS се намесва, войниците не могат да направят нищо и си отиват. През това време евреите бягат и търсят къде да се спасят. Единствени­ят начин е да влязат в Русикум, който с един вътрешен коридор е свързан с Из­точния институт. За голямо нещастие един от бягащите евреи получава сърде­чен удар и пада мъртъв точно пред вратата, която води към Русикум. Фронтът отново се разширява. SS нахлува в Русикум, за да гони евреите. Но в Русикум ние укриваме руски пленници и италиански партизани. От този момент, без да искам, станах свидетел на събитието.

Беше около 9 ч. вечерта. Чух в коридора шум, викове и тропот с ботуши, немски и италиански думи. Бях си вече легнал. Отворих вратата, за да видя какво става. Никога не беше имало в Русикум толкова шум и врява. Изведнъж видях пет или шест души с вдигнати ръце до стената, а зад тях по един мъж с автомат. Един есесовец във военна униформа изтича до мен с пистолет в ръка и ми заповяда да вляза веднага в стаята си. След малко същият човек влезе в стаята ми и поиска паспорта ми. Дадох му го. „Аа! Булгария! Та ние сме приятели!“ – каза той и излезе. Повече не се върна. Едва тогава аз започнах да треперя от страх...

През това време един „сътрудник“ развеждаше SS из стаите. В една стая се криеха 5–6 италианци. „Сътрудникът“ едва открехна вратата и каза: „Тук бяхме преди малко, няма никой!“. Вътре се криеха търсените италианци. На другия ден разбрах, че този „сътрудник“ на SS бил италиански партизанин.

Същата вечер арестуваха и отведоха с камион десетина души. Между тях беше и синът на генерал Кадорна, който цяла нощ прекара между комините на покрива. От укриващите се руски военнопленници не пострада никой. Всички се спасиха...

Само няколко дена след тази драматична нощ на верижни разкрития пред входа на Русикум спря един военен мотоциклет. Мотористът бе млад немски офицер, облечен в дълго кожено палто, с каска на главата и с автомат на рамо. Той слезе бързо от мотоциклета, отвори пътната врата и без да пита изплаше­ния портиер Умберто, тичешком се изкачи по стълбите. В това време портие­рът се обади на по телефона на ректора отец Филип де Реджис: „Падре, герман­ци отново ни нападат!“. Ректорът, разтревожен, побърза да предупреди руските офицери, които се криеха в Русикум, но в момента, в който отвори вратата, пред него стоеше вече германският офицер с автомат в ръцете. Ужасен и преб­леднял от страх, ректорът инстинктивно вдигна ръце, но за голяма своя изне­нада видя, че офицерът пада на колене и търси ръката му. Секунди на ужас за рек­тора! Секунди на почуда за немския офицер! „Отец, не ме ли познахте? Аз съм Ебнер!“. Офицерът свали военната си каска. Ректорът веднага го позна. Двамата се прегърнаха и разцелуваха.

От Ебнер беше студент йезуит, мой състудент и приятел. В онзи мо­мент той бил зачислен в щаба на генерал Кесерлинг във Фраскати и решил да се отбие в Русикум и да ни изненада. „От, ти наистина много ни изплаши!“ „Защо?“ – запита От. „Защото ние крием тук бивши съветски офицери. Само преди няколко дена бяхме нападнати от SS!“ От се позамисли. „Много добре!“ – каза той – „Искам да ги видя!“ Аз веднага доведох 5–6 души. „Отец, не ни преда­вайте!“ – заридаха всички изведнъж и вървяха плахо с вдигнати ръце. „Няма пре­дателство! Не се бойте! – каза им на чист руски език От и започна да прегръща един по един всички. – Аз съм семинарист от Русикум. Мобилизираха ме. Бях на Руския фронт. Видях колко много страдания причинява войната! Пожелавам на всички да се върнете живи и здрави при вашите семейства!...“

Войната свърши. Една неделя, тъй както пеехме литургията, в енорийската черква влезе един млад мъж, облечен в цивилни дрехи, с остригана коса и ботуши. От далече си личеше, че това е току-що уволнен от армията германец. Беше на­шият От Ебнер. Той се върна в Русикум, продължи образованието си и беше ръ­коположен свещеник.

Етуманукаръм

В Рим положението бе много напрегнато. Война, глад, бомбардировки, подривна дейност на партизаните и наказателни удари на германците. Но без съмнение трагичният случай на малката „Виа Розела“, недалече от „Пиаца ди Спаня“, ще остане един от най-потресаващите по онова време в Рим.

Пред единствения хотел на тази малка уличка спира един камион. Той пре­возва около 40 въоръжени германски войници. Още не спрял, от прозорците на от­срещната кооперация няколко картечници откриват безпощаден огън срещу нищо неподозиращите германци. Тридесет и двама от тях са убити на място. Веднага тревога. Всички улици наоколо са блокирани. Всички случайни пешеходци: мъже, жени, деца, са спрени и поставени с вдигнати ръце до стената. Между тях имаше и свещеници. На другия ден дойде и страшното възмездие: за всеки убит германски войник трябваше да бъдат убити десет италианци!

Някои от задържаните на улицата бяха веднага освободени. За да се допълни числото 320, бяха взети от затвора допълнително нови жертви. Всички триста и двадесет души бяха откарани в покрайнините на Рим, в местността Фоссе Ардеатине. Там имаше големи пещери, в които овчарите подслоняваха стадата си. Там бяха откарани всички 320 души и вързани на групи по 10 човека – разстреляни. След това пещерата бе взривена и пръстта затрупа труповете на убитите... Днес Фоссе Ардеатине са превърнати в национален траурен паметник...

Неусетно зачестиха и американските бомбардировки. Всяка вечер към 2 ч. след полунощ започваха да вият тревожно сирените. Над Рим прелитаха ята от летящи крепости и бомбардировачи. Хората разправяха, че самолетите излитали от Корсика и отивали да бомбардират нефтените кладенци в Румъния. Но и Рим не бе пощаден. Американците бомбардираха града в района на римските гробища Кампо Верано и съседния квартал, населен предимно с работнически семейства. Тогава пострада съседната до гробищата базилика „Сан Лоренцо” и стотици гро­бове бяха изровени. Гробът на Олег остана невредим. Имаше много човешки жертви и много къщи бяха напълно разрушени. Същия ден, рано сутринта, при­стигна на това място и Пий XII, за да утеши пострадалите. Когато се върна след това във Ватикана, бялата сотана на Папата бе цялата изцапана в кръв...

Бомбардировките продължиха. Понякога летящите крепости летяха над Рим много ниско. Тогава всичко на земята трепереше и се тресеше, сякаш страш­но земетресение люлееше земята. Някои професори разрешаваха на студентите да напуснат аулата. Други, като например старият Ленерц, по народност герма­нец, само за миг повдигаше главата си от учебника и със същия монотонен глас каз­ваше: „Който се страхува, може да излезе!“ и продължаваше скучната си лекция невъзмутим. Понякога ние излизахме, за да отидем на мястото, където са падна­ли бомбите, за да помогнем на евентуално ранените или затрупани жертви...

От онова време ми остана един колкото трагичен, толкова и комичен спо­мен. Случи се в скривалището на Русикум. Беше пак около два часа след полунощ. Сирените започнаха да вият страшно. Всички се събудиха, облякоха се набързо и побягнаха към скривалището в мазето. В такива случаи вратите на Русикум се отваряха и много жени, мъже и деца, примрели от страх, идваха да търсят убе­жище при нас. По едно време чухме, че от четвъртия етаж асансьорът се спуска към партера и на всеки етаж дава сигнал със звънеца. Трети етаж, втори етаж, първи етаж и партер. Асансьорът спря, вратата се отвори и ужас! От асансьора излезе един страшен призрак: голям, черен едър мъж, завит целият в чисто бели чаршафи! Всички се изплашиха. Децата запищяха, жените започнаха да бягат на улицата. Забравиха сирени, забравиха бомби. Всеки гледаше да се спаси навън. Само „страшният черен призрак“ се усмихваше спокойно, без да подозира колко много е изплашил добрите съседи на Русикум.

Този „страшен призрак“ всъщност беше отец ЕТУМАНУКАРЪМ от Индия, щата Керала, който живееше при нас и специализираше каноническо право. При всяка въздушна тревога той се обличаше по индийски обичай в бели чаршафи, защото, в случай че бъде затрупан и умре под развалините, да умре облечен като индиец.

18 май 1944. Ръкоположен свещеник

Дойде най-после дългоочакваният ден, в който щях да получа голямата благодат да бъда ръкоположен католически свещеник. Изведнъж като че ли всичко в моя живот избледня и придоби друг облик. Детството, юношеството, университетът и дори ужасната война и жестоките бомбардировки. Изведнъж се оказа, че благодатта на Христовото свещенство стана носител на нови светлини и източник на нови, неподозирани дотогава енергии.

След като се съветвах още веднъж с моя духовен ръководител о. Швайгел, аз реших, че мога да пристъпя към предварителната непосредствена подготовка към предстоящото ръкоположение. С клетвена декларация, с ръка върху Евангели­ето, пред свидетели, аз трябваше да обещая, че: 1. Доброволно и без никакъв вън­шен натиск приемам да бъда ръкоположен свещеник; 2. Приемам съзнателно и до­броволно всички догми и вероистини, които Католическата църква изповядва; 3. Доброволно и съзнателно приемам и ще спазвам през целия си живот целибата – безбрачието.

Непосредствено преди ръкоположението обикновено всеки кандидат прави така наречените „Духовни упражнения“, през време на които се откъсва напълно от външния свят, усамотява се в мълчание и размишлява върху духовните ценно­сти в живота и величието на свещенството. Духовните упражнения траят обикновено една седмица и са ръководени от специално избран за случая духовник. Седем дена минаха неусетно. На 17 май „Духовните упражнения” свършиха. Прибрах се в „Русикум”. Цяла нощ не можах да заспя. Постоянно ме преследваше мисълта: „Христос наистина е създал свещенството, което е жива връзка с вечността. Но ако свещеникът изневери на обещанията си и скъса тази връзка, какво ще стане с неговото свещенство и с него самия?...”. Изведнъж започнах да се плаша. Съзнавах, че това е последната атака на Сатана, който искаше да ме отклони от свещенството. Спомних си думите на апостол Павел, който при подобни страшни атаки на Сатана три пъти молил Господа да му помогне и да го освободи от тях. Но Господ му отговорил: Павле, стига ти моята благодат! Защото силата ми се в немощ напълно проявява! (2 Кор. 12:9). На помощ ми дойдоха изведнъж и думите, които Господ отправя към Израил: Ти си мой раб, Аз те избрах и не ще те отхвърля. Аз съм с тебе! Не се страхувай... Аз ще те укрепя и ще ти помогна! (Вж. Ис. 41:9-10). Реших, че тези думи трябва да станат мото в моя свещенически живот. Успокоих се и едва след полунощ съм заспал.

В 5,30 звънецът ме събуди. Беше вече 18 май 1944 г. В 10 ч. започна тържествената архиерейска литургия с епископ Александър Евреинов. Съслужители бяха: ректорът на „Русикум”, десетина свещеници и двама дякони. Хорът на „Русикум” бе в пълен състав. Имаше представители от българското посолство.

Дойде най-тържественият, най светият, най-очакваният час в моя живот – свещеническото ръкоположение. Монс. Евреинов произнасяше тържествено на висок глас надлежните молитви. Той вдигаше високо всяка част от свещеническото одеяние и повтаряше: „Аксиос! Аксиос! Аксиос!” – „Достоен! Достоен, Достоен!”. Хорът повтаряше същите думи. В това време смутен, но щастлив, аз повтарях в себе си: „Боже, само ти знаеш колко съм достоен за таза благодат!”.

Последното нещо, което епископът ми даде, беше един нагръден кръст, който според руския обичай се дава на всеки новоръкоположен свещеник.

Архиерейската служба свърши към 12 часа. След Литургията имаше тържествен обяд. Много гости, много цветя. На другия ден отслужих първата си литургия в „Санта Мария Маджоре” в капелата на чудотворната икона на Света Богородица, там, където е служил първата си литургия Пий XII. Помня, че на първата ми литургия присъства едно японско семейство. След първата си литургия започнах да служа редовно в „Русикум” или там, където бях поканен. Оттогава, 18 май 1944 г., започнах да водя моя литургически дневник (Diarium Missarum). До днес, ето вече 54 години, мога да зная къде, кога и за кого съм служил литургия. Това ми дава възможност да си припомня с точна дата или приблизително някои събития, свързани с моя свещенически живот.

Болшевишката демокрация

Докато посещавах бежанските лагери из цяла Италия, учението в Грегорианския университет продължаваше нормално и без прекъсване.

На 5 юни 1945 г. беше последният ми изпит за лиценциат по богословие. След като получих дипломата, смятах да се завърна в България. Това беше и желанието на моя епископ Иван Гаруфалов.

През това време обаче в нашата Екзархия в България се случиха някои неща, за които ние, студентите, не знаехме още.

На 30 май 1941 г. нашият епископ Кирил Куртев по здравословни причини подал оставка и на негово място Пий XII назначил о. Иван Гаруфалов, енорийски свещеник в Малко Търново. На 1 ноември 1942 г. сам монс. Куртев ръкоположил о. Иван в епископски чин. Оттогава монс. Иван Гаруфалов стана управляващ Източнокатолическата апостолическа екзархия в България.

След като получих дипломата си за лиценциат по богословие, монс. Гаруфалов на два-три пъти ми писа, че трябва веднага да се върна в България, защото там нуждата от свещеници била голяма. Поради тази причина още през лятото на 1945 г. аз започнах да се готвя за завръщането си в България. Случи се обаче нещо непредвидено. Извика ме кардинал Тисеран. Той ми обясни, че след 9 септември 1944 г. нещата в България са много променени и за мене е опасно да се върна там. Посъветва ме да остана още една година и да продължа образованието си. „Щом Рим желае това, твоят епископ няма да има нищо против!” – заключи кардинал Тисеран и ме изпрати. Моите планове се провалиха. Трябваше да остана поне още една година. Пред мен възникна изведнъж въпросът: какво да уча по-нататък.

Връзките ми с ЖОК [3] , работата с бежанците по лагерите и с работниците в римските предградия, приятелството ми с Дон Леоне и работата с младежите в Тибуртино, съветите на Кардайн и на Рене Арну ме накараха да обърна повече внимание на социалните проблеми в Църквата, отколкото на догматичните въпроси, свързани с богословието. Затова реших да се върна четвърта година във философския факултет на Григорианския университет. Така и направих. През учебната 1945–1946  г. аз се записах четвърта година във философския факултет на университета.

Тук главните предмети бяха: 1. Социална философия – с професор Густав Гундлах; 2. Естествено богословие – с проф. Рене Арну; 3. Диалектика на Хегел с проф. Набер; 4. Социална етика – с проф. Густав Гундлах; 5. Икономическа етика – с проф. Гоенага и 6. Коментар на св. Тома Аквински с проф. Деланоа. От толкова интересни предмети аз се чудех какво да избера за тема на моята бъдеща докторска теза.

На помощ ми дойде проф. Густав Гундлах. При един разговор в неговия кабинет проф. Гундлах изведнъж ме запита: „А защо не опиташ да напишеш нещо за понятието „болшевишка демокрация?”. В момента ние водим дискусия пред Италианското национално радио на кръгла маса: Има ли, или няма демокрация в Съветския съюз. В тази дискусия взимат участие комунисти, социалисти, демократи, анархисти, вярващи и невярващи, католици и некатолици. Патер Морлион – доминиканец от Париж – твърди например, че поне теоретично в Съветския съюз съществува истинска демокрация. Аз пък твърдя, че в Съветския съюз не съществува никаква демокрация, ни на теория, ни на практика. Заслужава си да напишеш нещо по този въпрос. В „Русикум” имаш достатъчно материал по въпроса. Аз ще ти помогна!”. Тези думи на проф. Гундлах ме въодушевиха, темата за бъдещата теза бе открита!

Аз много уважавах проф. Гундлах. Той говореше латински с ужасен немски акцент, но лекциите му бяха чудни. Нито една излишна дума. По народност той бе евреин, по възпитание – германец, по образование – йезуит. Затова всички студенти го обичаха и уважаваха.

Веднага започнах работа. До юни 1946 г. тезата на италиански език беше готова. Тя се състои от три части :

I. ЧАСТ. а/ Идеологическа среда на болшевизма;

б/ Исторически увод.

II. ЧАСТ. а/ Демокрация и болшевизъм;

б/ Болшевишката демокрация и пролетариатът;

в/ Болшевишката демокрация и конституцията.

III. ЧАСТ. Критика на понятието „болшевишка демокрация”.

Критика на практическото приложение на това понятие и Критика на целите, на които служи това понятие.

Накрая заключението:

Болшевишката демокрация е една илюзорна идея, без реална основа и цел в себе си, която под привидностите на един фалшив прогрес към свободата и чисто материално равенство служи на Болшевишката партия да запази собственото си диктаторско господство над масите и над отделните личности.

Това бе първият несръчен опит на един млад студент от Грегорианския университет да представи още през 1946 г. пред западния свят същността на болшевишката демокрация. Доколко е успял в това и колко истинско е неговото заключение, всеки може да прецени...

На 8 юни 1946 г. беше публичната защита на тезата. В комисията между другите бяха и проф. Гундлах и проф. Рене Арну. Същата есен тя бе напечатана в 2000 копия от непознати благодетели. Съдържа 353 печатни страници.

Веднага след защитата на докторската теза ректорът на „Русикум” ме изпрати на остров Капри за малка почивка. Същевременно посетих и лагера за бежанци в Баньоли, близо до Неапол.

Последните „Големи ваканции” изкарах в Розето заедно с другите студенти. За голяма наша изненада този път с нас беше и кардинал Тисеран. Той прекара няколко дена в нашата вила.

През септември трябваше да се върна в Рим. Бях при кард. Тисеран. Отново ми предложи да остана в Рим. Искаше да ме изпрати в Белгия или Аржентина. Положението в България беше още по-лошо и рискувах веднага да бъда арестуван и изпратен в лагер. Каза, че ми дава една седмица сам да помисля и да реша. Без да се колебая много, аз отговорих, че искам да се върна в България при майка ми. Той не възрази и ме благослови. Така се сбогувах с Рим и започнах да се готвя за предстоящото ми завръщане в България.

Много по-късно разбрах, че кард. Тисеран е бил прав. Въпреки това и до днес не съжалявам, че се върнах в България и трябваше да изпитам на гърба си „предимствата и сладостите на болшевишката демокрация!” в собствената си страна.

Следва продължение

 

---

[1] Олег Тронько, близък приятел на о. Купен, с когото заедно заминават да учат в Рим. В друга част от своите спомени о. Купен описва така първите си впечатления от него: „По народност руснак. Той беше висок, красив младеж на 19 години, с много буен характер, извънредно честен и по убеждение анархист. В сърцето си той бе запазил една странна, но дълбока вяра в Бога. Един ден той се срещнал със Златка Еленова, член на нашата католическа студентска организация в София, и я помолил да му даде някоя книжка на френски език. Златка му дава книгата за живота на Малката света Тереза. Олег чете, чете и пред него се открива нов свят. Той узнава, че в София живеят сестри Кармилитки и започва редовно да посещава техния манастир на ул. „Асен Златаров”. В разговор със сестрите той се запознава с живота на Малката света Тереза и особено с нейната книга Малкият път към светостта. У Олег настъпва пълен духовен обрат. Всеки ден присъства на литургия. Монс. Кирил Куртев му помага. (…) Монс. Куртев, който следи отблизо духовното развитие на младежа, се убеждава все повече, че в случая не се касае за някакво младежко увлечение, а за извънредно свещеническо звание, решава да изпълни желанието на Олег и да го изпрати в Рим”. Олег почива на 28 февруари 1938 г. от сърдечен удар по време на обучението на двамата в Грегорианския университет непосредствено преди първия изпит на о. Купен. Б.р.

[2] Кошницата гори, а глупакът се смее. Б.р.

[3] Католическа работническа младеж, основана от белгийския прелат Кардайн, по-късно кардинал. В непубликувани тук части от спомените си о. Купен разказва за дейността си за тази организация в бежанските лагери. Б.р.