Упование и смелост, сборник с произведения на Романо Гуардини, е новата книга в поредицата „Християнска библиотека“ на Фондция „Комунитас“. Съставител и редактор на сборника е проф. дфн Георги Каприев. На следващите страници ви представяме едно от произведенията на Романо Гуардини, включено в сборника. То е преведено от изключителния преводач Константин Цицелков.

 

Константин Цицелков (Копривщица 1912 – Пловдив 2003) завършва Семинарията през 1932 г, а през 1936 г. – Богословския факултет на Софийския университет. Специализира в Берлин и Марбург, където защитава дисертация на тема „Етиката на Владимир Соловьов“. Завръща се в България през 1939 г. До 1944 г. е трудовак в Беломорска Тракия, от 1944 г. той преподава в Пловдивската семинария. През 1949 г. представя в Богословския факултет хабилитацията си „Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството“ – блестящ труд, издаден едва през 2007 г. (Пловдив: Летера). Обруган в рецензиите на притиснати от властта преподаватели, Цицелков оттегля кандидатурата си. От 1953 г. преподава немски, психология и логика в Пловдивската гимназия (сега „Св. св. Кирил и Методий“). Пенсионира се през 1970 г.

Когато в самото начало на 90-те във в-к Култура тръгна рубриката „Християнска култура“ (водена от Е. И. Димитров и мен), в редакцията се получи калиграфски изписана картичка, чийто подател казваше, че е ученик на Ханс Урс фон Балтазар и Романо Гуардини и предлагаше да преведе нещо от тях. Веднага поискахме превод от Гуардини. „От Бога сътворен“ е първият текст на големия богослов на български. В първия български том с избрани творби на Гуардини Упование и смелост (София: Комунитас, 2019) са включени някои от мащабните му емблематични книги: Краят на Новото Време. Опит за ориентиране, Същността на християнството, За духа на литургията и четири по-малки, но съществено важни негови публикации. Едната от тях е преводът на достойния човек Константин Цицелков.

Георги Каприев

 

ОТ БОГА СЪТВОРЕН

Първата книга на Стария Завет, Битие, започва с изречението „В начало Бог сътвори небето и земята“. Към това изречение искаме да се насочим и да се постараем да извлечем от него толкова, колкото ни позволяват силите. Думите са съвсем прости и те трябва да бъдат взети в тази ясна простота. При това ще се окаже, че те са по-дълбоки от всякакви спекулативни разсъждения.

„В начало“ означава: когато още не е било нищо. Само това! Никакви първични сфери или бездни. „Сътвори“, т.е. Бог направил да бъде това, което по-рано не е било. „Бог“, т.е. живият Бог на Писанието. Не световният дух, никакво тайнствено неизречимо, а Той, Господ. „Небето и земята“: еврейският език няма дума за „свят“. Когато говори за него, употребява думите небе и земя и всичко, което е между тях. Думите следователно означават всичко, което е и каквото може да стане от него.

В това изречение ще ни занимава особено думата „сътвори“. Ще видим какво значение има за нашия живот съдържащата се в нея истина, когато я оставим да проблесне такава, каквато е. За да стане това, трябва най-напред да си създадем един фон, като си зададем въпроса какво знае самият човек за произхода на света. Той винаги е размишлявал върху това как е станал светът, защо е такъв, какъвто е, къде се крие неговият последен смисъл. На тези въпроси са дадени много отговори. Разгледаме ли ги внимателно, ще забележим, че тяхното многообразие се свежда до няколко основни форми.

На първо място тук е отговорът на мита – това, което ни разкриват сказанията и мъдростта от по-ранните времена. В различни видоизменения намираме следните идеи. В началото е било нещо, което мъчно може да се изрази. То нямало нито образ, нито порядък, нито цел, нито дейност, а било безкраен кипеж от безкрайни възможности, т.е. хаосът. След това идва едно свръхчовешко същество, овладява и оформя хаоса и създава от него небесния свод, земната твърд, планините, дърветата, животните и хората.

Тези митове съдържат дълбок смисъл. С непосредствеността на своите образи, с мощта на своите представи те правят впечатление на една тайнствена величина, която още не е облагородена от никаква култура. Какво ни казват те в края на краищата? Говорят ли за истинско сътворение? Очевидно не, а само за оформяне и подреждане. Хаосът може отново да се отприщи и да погълне всички неща. Тогава ще настъпи пак безформеното, което след това отново ще бъде оформено, и така до безкрайност.

Да вземем една друга представа – този път от древната философия в нейното най-късно постижение от голям формат: неоплатонизма. Той учи, че в началото е най-висшето същество. То е по-висше от всичко, каквото можем да си помислим, непроменливо и непреходно. В него няма нито ограничение, нито несъвършенство. Всяко положително изказване за него би било деградиране. То е надминаващото всяка доловимост единство или свръхединство, което може да се мисли само под образа на една светеща точка. В това свръхединство е безкрайно богатство и същевременно безкраен устрем да сподели това богатство. И така то започва да струи като извор. И както изворът изтласква от дълбочините си една вълна след друга, така и свръхединното изтласква от себе си битието. Най-напред висшите духовни същества в тяхната различна градация, след това човешките души, после другите живи същества и така нататък до най-нисшите неща. Когато обаче изтеклите от свръхединното същества стигнат и се утвърдят в себе си, тогава у тях се пробужда стремежът назад към техния произход. В едно от тях този копнеж става свободен, а именно в човека. Неговата задача се състои в това да отведе света обратно към вечния извор и тогава всичко започва отново. Съществува ли тук сътворение? Толкова малко, колкото и в мита.

Още едно, трето тълкуване! То изхожда от впечатлението за привидност, което битието понякога създава. Като че ли всичко е във висящо състояние и ако посегнем към него, няма да уловим нищо. Това е учението за играта на Майя. Според него битийност притежава само божеството, безкраен, активен в себе си живот. То сънува и в неговия сън изплуват образи. Понеже божеството е, което сънува, тези образи така се сгъстяват, че създават илюзията за действителност. Това са нещата, събитията, хората, небето и земята, моря и планини, гори, растения, животни; човекът и това, което върши: неговата съдба и неговото дело, семейство, дом и работа – всички те са сънища на божеството. Той търси и се стреми, бори се и се вкопчва в придобитото, работи и твори и всичко това е сън, „булото на Майя“, привидност и измама. Човек трябва да се пребори с тази привидност и да стигне до истината. А тя се състои в това да разбере, че битийност притежава само божеството! Всичко останало е привидност, даже и той самият. Той трябва да отстрани тази привидност и тогава ще бъде спасен. Има ли тук сътворение? Също не, защото не се реализира свят, а само изникване на измамни образи. Божеството има толкова малко с действителния Бог, колкото образите на хаоса и свръхединството на Плотин.

Би могло да се говори и за други начини, по които човек си представя произхода на света, за да се стигне до същото заключение: идеята за истинско сътворение не се среща никъде другаде освен в Откровението.

В днешно време съществуват странни теории, според които първото е една точка, заредена с огромна енергия, която надхвърля всички понятия. Тя експлодира и взривените вещества са светът. Тази начална точка е от своя страна краят на един предшестващ свят. И така веригата на възникването и изчезването продължава.

Всички тези отговори не се доближават до същественото, т.е. до реализирането на онова, което още не е било реално.

Какво казва в противовес на това Светото Писание? Най-напред и преди всичко: това, което е било и е, и винаги ще бъде, това, което истински съществува и никога не може да не бъде, е живият Бог. Този Бог не се нуждае от нищо. Той няма никакво необходимо отношение към онова, което би било извън него. Той е съвършено свободен. По никакъв начин не е вярно, че светът трябва да бъде, защото иначе на Бог ще му липсва нещо. Той е всичко в самия себе си – живот, истина, любов. Нека го кажем с крайна заостреност: ако би липсвал светът, не би липсвало нищо съществено. Бог би съществувал и това би било достатъчно.

Този Бог сътворил света. А сега трябва да доближим тази дума колкото може повече до нашата мисъл, до нашето чувство и до нашето живо същество. Ние трябва да се напрегнем, за да разберем какво означава: „Бог сътворява света“. За това той не се нуждае от никакъв материал. Нито от хаос, нито от универсална точка. Преди – думата не е на място, защото изразява предшестващо време, каквото не може да има, защото времето въобще започва със света. Но нека я оставим в тази нейна неопределеност! Следователно, преди да твори Бог, не е имало нищо, съвсем нищо. Но как? Нали в книга Битие се говори за хаос? В началото земята беше пуста и безвидна и „Дух Божи се носеше над бездната“. Разбира се, че това е хаос, обаче действителният, чистият, от който обърканата човешка фантазия още не е създала някакво свръхчовешко същество. Изречението, което говори за него, се предшества от онова, според което всичко е сътворено от Бога, включително и хаосът. Той е първият стадий на творението, т.е. още неоформеното, кипящата пълнота, която след това в хода на светосъздаването се оформя според законите, които Бог е вложил в нея.

Бог не се нуждае и от образец, според който той би творил. Образът, който Бог осъществява в света и разгръща в безкрайно многообразие – земя, луна, слънце, звезди, съзвездия, растения и животни – този образ е неговата мисъл. И то не така, че тя да произтича по необходимост от Бога като елемент от неговия същностен живот, а свободно.

Ако се постараем да разберем по-точно какво означава „Бог сътвори“, ако мислим честно и не допускаме никакви лъжепонятия, тогава ще забележим, че тук става дума за нещо основоположно, което обаче ние не можем да си представим. То е истинно и е предпоставка за всяка истина, но тази истина не можем да осъществим.

В нашия опит няма никакъв образец за Божието творчество. Ние говорим, разбира се, за творческа личност, за творческа дейност, но това не са изрази в истинския смисъл на думата. Когато инженерът конструира машина, той е открил един принцип, който е бил дотогава непознат, но е съществувал в природните закони. Той само го е открил и приложил. Налице са били също така и материалите, от които е конструирал машината, и целите, на които е трябвало да служи. Като цяло тя е резултат на оформяне, а не на сътворение. Би могло да се възрази, че човекът на изкуството твори, защото в неговия ум изплуват образи, които след това се появяват на платното или прозвучават чрез оркестъра. Обаче и тези образи не идват от нищо. Човекът на изкуството ги извлича от нещата, които среща; от събитията, които преживява; от чувствата и напреженията, които се надигат вътре в него. Той също не твори в собствения смисъл на думата, а оформя. За Бог, напротив, се казва, че твори действително от нищо. При това трябва да бъдем точни. Когато твърдим, че твори от нищо, тогава незабелязано се промъква един лъжеобраз. Нищото се представя като нещо мъгляво, от което Бог оформя или извлича битието. Една следователно по-фина форма на онова, което митът нарича „хаос“. Тази представа трябва да бъде преодоляна. В действителност не е съществувало нищо; честно и чисто съвсем нищо. От него Бог сътворява нещо. Чувстваме ли необикновеното в тази дейност? За тази цел трябва да замълчим, да отстраним шума, външния, както и вътрешния, да изоставим гъмжилото от хора и неща и да се съберем в себе си, напълно будни, напълно съсредоточени, и тогава да се опитаме да почувстваме: нищо не съществува, само Бог. Той обаче прави да възникне светът. Това се нарича съзерцание. В него стигаме до същественото. Долавяме основата, върху която почива нашето битие.

Как обаче Бог прави да бъде това, което не е било? Отново трябва да се опитаме да отхвърлим илюзорността на навика, която идва оттам, че така често сме чували тези думи. Но дали действително сме ги чули и дали сме ги вътрешно доловили, че да бъдем докоснати от техния смисъл? Как изглежда образуването на света според мита? Като борба, напрежение, натрупване, напластяване. Така ли твори Бог? Съвсем не! Това е измислено по човешки и даже според възможностите на човека не съвсем възвишено. Мнозина смятат, че дадено нещо е толкова по-мощно, колкото повече се напрягат мускулите, колкото по-големи маси се сблъскват, колкото по-силен бумтеж се чува. Това обаче не важи даже за голямото човешко дело, да не говорим за Божието. Писанието, напротив, казва: „И рече Бог да бъде, и стана“. Това означава, че Бог твори чрез словото. Колко важно е да разберем това! Нашето материалистично време смята, че първичното са енергии и маси, от които произлизат процесите. И числата, чрез които те се изразяват, имат толкова нули, че не е възможно да си ги представим. Писанието казва: Първом е словото, т.е. идещият от духа израз на смисъл. Колко леко се произнася словото! Едно дихание на гърдите, движение на гърлото и устата. В него обаче е познанието на истината и вълнението на сърцето. И така, когато Писанието говори, че Бог твори чрез слово, това означава, че неговото всемогъщество притежава характера на истината и замисъла на сърцето. Освен това недостъпното за нашата мисъл дело на творението е станало без усилия, с голяма лекота. Това е съвършеното всемогъщество. Никаква борба, никакви чудовищни напъни, никакъв бумтеж, нито експлозии или процеси, а Бог говори и става. Дали разбираме какво означава това? Дали чувстваме нечувано великото и така радостно светлото, което се крие в тези думи: лекотата на всемогъществото? Едно човешко произведение стига понякога – рядко, и все пак понякога – до такова съвършенство, че изчезва всяко усилие, става съвсем леко и стои пред нас с ощастливяваща яснота. Да си припомним чувството, което изпитваме пред една гръцка ваза, пред една Моцартова композиция или даже пред някой красив, елегантно извисяващ се над реката мост, за да разберем, че това е далечен отблясък на онова неизразимо, което е станало „в началото“.

Трябва да се запитаме по-нататък: защо впрочем Бог твори света? Кой го е накарал да върши това? Има различни отговори на този въпрос. Едни казват: понеже е принуден. Той самият е принцип на творчеството, следователно трябва да го приведе в действие. Той трябва да твори също така, както изворът трябва да тече. Други казват: Бог лежи като погребан в смътността на безкрайното битие и се стреми към откритост. Така той създава нещата, за да се възмогне чрез тях до себе си. Накрая, той достига до ума на човека и тогава, когато човекът мисли, Бог е този, който мисли в него. Съществуват и някои други отговори. Те изглеждат на пръв поглед дълбокомислени. А в действителност са не само фалшиви, но и неразумни. Защо твори Бог? Той твори, защото иска. Защо иска обаче? Какво го кара да прави това? Нищо! Няма никаква необходимост, която би могла да го принуди. Нищо извън него, защото преди той да поиска да бъде нещо, не е съществувало нищо. Нито в него самия, в неговото същество или вътрешна предразположеност, защото той е господар на самия себе си. И така той твори, понеже иска. И той иска, понеже иска. Това е чистата свобода на Бога, зад която не можем да проникнем с нашата мисъл. В тази свобода е включено всичко: огромните числа на физиката и астрономията, грамадните маси на света, внушителните събития на историята – всичко е включено в тази сияйна тайна на Божията свобода. Обаче не е ли издигнато тук своеволието в принцип? Не, защото това е свободата на Онзи, който е истина и справедливост. Разбира се, ние не можем да проникнем в неговата свобода и да я сведем до необходимостите на причините и мотивите. Обаче ние можем да бъдем сигурни и да вярваме, че тази свобода обосновава нашето битие в неговия свят смисъл. Тя е за нашето съществувание по-твърда опора, отколкото всички необходимости.

Обаче ние не сме навлезли още в цялата сериозност на тази истина. Бог твори нещата, живите същества, хората. Докато говорим така, всичко остава извън нас. То все още не ни засяга. А сега съвсем сериозно трябва да кажем: Той ме сътвори. Всеки от нас трябва да каже така. Всеки от нас трябва да остави настрана другите, да се събере в себе си и да каже: мен е сътворил Бог. Разбира се, той е ползвал междинни звена. Моите родители са ми дали тялото, учители са ме обучавали. От моята среда съм приел дарования и влияния от най-различен вид, средства за живот, мисли за познание, подготовка за годност и т.н. Всичко това се намира обаче в Божията ръка. Ако мисля честно, трябва да обобщя всичко това в изречението: Той ме сътвори. Сега чувствам как неимоверното се насочва към мен. Думата „да бъде“ се отнася за мене. Свободното всемогъщество на Бога има предвид мен. Аз не съм бил, обаче той е поискал да бъда и аз съм станал. И така аз съм чрез него. Светлият лъч на неговия поглед засяга мен. Мощният лъч на неговата воля се насочва към мен. Усещам ли обаче това докосване? Ще се превърне ли то в онзи живот, който идва от вярата? Радостен ли съм от това? Може би не. Може би оставам равнодушен. Може би ми е неприятно. А може да възникне и съпротива. Аз трябва да бъда честен спрямо себе си. Искам ли въобще да бъда сътворен? Искам ли да съществувам чрез творческия акт на Бога? Това съвсем не е сигурно. В човека е и желанието да бъде обоснован в своята собствена действителност; да живее от собствения си произход; да действа чрез собствено познание и воля. И понеже неговото същество е много ограничено, той взима предвид и околната среда и иска да съществува в зависимост от природата. Той се чувства сигурен, когато се състои от същите сили, както растението и животното. Той взима света за база и казва: това е достатъчно. Така е то! Целият наш свят е изпълнен с този стремеж. Ние преживяхме грандиозния опит да съществуваме без Бога, изключително от самите себе си, от природата, от света. Той се сгромоляса и сътресенията от катастрофата още не са заглъхнали. Човек може толкова силно да желае да съществува само от себе си, само от природата и света, че е готов да пожертва всичко за това. Тогава той си казва: аз съм готов да бъда роб; готов да ми предписват какво трябва да работя, да говоря, да искам; готов да контролирам своите намерения и да се разкайвам за всяка мисъл, която не е позволена. Само и само да не съществувам чрез Бога. Забелязваме ли докъде може да се стигне? Нека не се заблуждаваме! Човекът може да бъде човек само пред Бога.

 

Преводът е осъществен по: Von Gott geschaffen, in: Romano Guardini, Gläubiges Dasein, Mainz: Matthias Grünewald Verlag, 1993.