Християнският универсализъм и нацията

 

Ръсел (Ръсти) Рено (род. 1959 г.) е американски християнски публицист и интелектуалец, главен редактор на влиятелното консервативно и надденоминационно списание Първите неща (First Things). Завършва Департамента по религиозни изследвания към Йейлския университет, където през 1990 г. защитава и докторат в областта на религиозната етика, а след това преподава богословие и етика в Университета „Крейгтън”, йезуитски университет в гр. Омаха, щата Небраска. Роден и кръстен в Епископалната църква в Америка, през 2004 г. той приема католицизма.

 

Теза № 1: Църквата е носител на християнския универсализъм

Християнството не се нуждае от конкретна политическа организация. То се е приспособявало към царства, империи и републики. Но християнството се противопоставя на всеки политически проект, който има претенция за универсална мисия или господство. От християнска гледна точка единствено Църквата може да заличи разделенията и да възстанови единството на човешкия род.

Теза № 2: Америка е нация, а не църква

Страната ни се отличава със силна християнска чувствителност, което изигра решаващо значение за нейния разцвет. Но съединяването на Църквата с нацията крие големи опасности. Така например някои епископи и пастори оценяват налагането на разумни ограничения за миграцията като нарушение на библейските идеали за посрещане и гостоприемство. Но тези идеали се отнасят за Божия народ, за Църквата, а не за САЩ.

Преди да поеме за Новия свят, Джон Уинтроп[1] се позовава на думите на Иисус, за да опише заселването на пуританите в Новия свят като изграждането на „град навръх планина“. По този начин Уинтроп установява връзката между нацията и Църквата, което задълго се превръща в изкушение за нашата влиятелна протестантска традиция. Обвързването на нашата търговска република с библейския светоглед изиграва ключова роля. Алексис дьо Токвил посочва, че религията се свързва с американския индивидуализъм. Но приписването на характерната за Църквата универсална мисия на държавата Америка е опасно. През последните десетилетия това подхрани самозаблудата за възможността за изграждане на ръководена от Америка световна либерална империя.

Нуждаем се от по-добра теология. Христос дойде на земята, за да установи Божието царство, а не да основе Съединените американски щати. Страната ни е специално място, но не е църква.

Теза № 3: Всеки народ в известен смисъл е „избран“ народ

Ейбрахам Линкълн говори за американците като за „почти избран народ“. Нашата мисия не е спасението на света, но все пак, както посочи Линкълн, натоварени сме с конкретна задача, съответна на нашето време и място. С една дума, имаме традиция и начин на живот, които сме призвани да пазим и предаваме на бъдещите поколения.

Във всяко населено място има такъв елемент на „отреденост“ или „избраност“. В това отношение гражданството наподобява принадлежността към семейство. Това е даденост, а не избор и със сигурност не бива да се превръща в извод от морален дебат. Имигрантите, които се присъединяват към нашата нация, правят това по избор, но следвайки логиката на принадлежността към народа, те в същински смисъл са „изпратени“ на нашата нация. Един народ е народ само доколкото неговите членове принадлежат един на друг и на обитаваното от тях място, и тази принадлежност надхвърля избора. Понятието „натурализация” е израз на тази дълбока истина.

Като пародия на християнската доктрина за „Въплъщението“, един характерен за модерността начин на мислене обещава да донесе универсални принципи и да ги използва за установяването на съвършената, прозрачна и хомогенна справедливост. Този светоглед задава въпроса с какво право народът на Америка живее на тази земя и установява нейните закони. Задава и въпроса с какво право браним нашите граници.

Независимо дали се позоваваме на присъствието на Божията десница в публичните дела, трябва да признаем „отредения“ характер на нашата нация. „Призвани“ сме да живеем един с друг ‒ отново не по избор, а като съдба, споделяна от всеки един от нас. Можем да разсъждаваме кои са най-добрите политически институции. В съзнанието си можем да изграждаме идеални общества. Но като американци, живеем съгласно инструментите за управление, изковани от мъжете във Филаделфия преди повече от два века, инструменти, модифицирани вследствие на обратите в националната ни история. Либералният универсалист се бунтува срещу тази непроменима особеност. Консерваторът го посреща като щастлива орис, впрочем духът на приемане е същностна характеристика на консерватизма. Принадлежим на традицията. Тя ни призовава да ценим това, което споделяме, и да го усъвършенстваме възможно най-добре.

Теза № 4: Библейският универсализъм утвърждава нациите

Библията приема нацията за основен елемент в божествения план. Книга Откровение предвижда установяването на мир в небесното царство, населено от хора „от всички племена и колена, народи и езици“ (7:9). Това е повторение на видението за изпълнението в Исая, когато хората от всички народи ще носят на раменете си синовете и дъщерите на Израил в Йерусалим (49:22). В юдаизма израелският народ е божественият инструмент на универсализма. В християнството този инструмент е Църквата. И все пак и двете религии гледат на този универсализъм като на мир на народите, а не като на мир, който надхвърля народите.

Теза № 5: Съвременните идеологии изискват неограничена империя

Модерните идеологии са всеобхватни теории, а не конкретни национални традиции. Белият национализъм е идеология от този вид. Той ни учи, че движещата сила на историята е в нашето ДНК, а не в нашето политическо наследство, което е исторически формирано и изисква усилията и нашето посвещение, за да бъде съхранено и предадено. Според този начин на мислене геният на Америка е расов, а не конституционен. Съдбата ни е биологична, а не политическа.

Марксизмът следва подобна логика. Нацията е илюзия, която прикрива класовото господство. Бъдещето ще бъде постигнато от силата на класата, а не от политически промени в рамките на националната традиция. Либерализмът, когато се превърне в стремеж за теоретичното господство като „-изъм“, също е универсална теория. Той изисква установяването на мека, но могъща универсална империя, която ни освобождава от ограниченията на нашата принадлежност и ни носи материално изобилие. Това е империя на освобождението и благоденствието.

Модерните идеологии имат нужда от империи, които не са ограничавани от националните традиции. Това позволява гражданският живот да бъде по-лесно преобразуван в съответствие с истините и принципите, които имат самочувствието, че са универсални. Християнството не се противопоставя на империите повече, отколкото на царствата или републиките. Но то се противопоставя на политическия импулс към универсалност. Консерватизъм, който се опира на националните особености, не може да бъде обоснован с богословски принципи ‒ но той също се противопоставя на универсалността. Той разглежда политическия живот на нацията като цел сама по себе си. Политиката е за политиката ‒ това е изкуството да живеем заедно като хора. Това не е прикритие или инструмент за постигане на нещо по-универсално. Основаният върху нацията консерватизъм, подобно на християнството, се противопоставя на модерното изкушение политиката да бъде приемана като есхатологично начинание, като битка за въплъщението на универсалното.

Теза № 6: Масата става народ, когато нейните членове са обединени от споделена любов

Заимствам това определение от Августин, който модифицира идеята на Цицерон, според когото гражданското единство се основава на споделени интереси. И двамата описват Рим като република, а не като империя, създадена чрез споделената любов към самоуправлението и достойнството. Тази любов е характерна и за американския народ въпреки нашата необятност и различия.

Настоящите антиелитни, популистки настроения в чужбина могат да бъдат разбрани най-добре като любов към самоуправлението. Изправен пред либерална империя, надзиравана от технократски елит, американският народ стана враждебен. Това е валидно и за левицата, и за десницата. Не съм привърженик на социализма, но интерпретирам неговото риторично завръщане като знак, че демократичните избиратели искат да възстановят своето политическо представителство, точно както това сториха републиканските избиратели, когато пренебрегнаха своите първенци и дадоха номинацията на Доналд Тръмп.

Като американци си представяме, че тази любов към самоуправлението е характерна за всички нации. Ала на някои места подозрителността и етническото съперничество правят самоуправлението немислимо, а човек не може да обича това, което не може да си представи. На други места населението е покорно, доволно да бъде управлявано от елитите, надявайки се единствено законите да бъдат справедливи или поне да не са обременителни и унизителни. Не ме тъпчи[2]: любовта на американците към самоуправлението не е уникална, но е характерна. Тя ни отличава от много други нации по света най-вече по своята интензивност. Американската любов към самоуправлението може да бъде жестока и ревнива.

Обединява ни също любовта към достойнството. Както посочва Токвил, в нашата демократична епоха всички граждани, дори по-нископоставените, имат политически мнения, които не се срамуват да изкажат. Искаме гражданска култура, която ни признава за равноправни партньори в нашия споделен начин на живот, искаме да бъдем почитани от нашите лидери с поздрава „Мои събратя американци“. В аристократичните нации достойнството се издига нагоре. Сред демократичните народи то се спуска надолу, превръщайки обикновения човек в гражданин.

Възмутен съм от хладния патриотизъм на нашите университетски образовани елити. Смущението им при развяването на знамето унижава техните съграждани. Когато човек поздравява знамето, той почита онова, което споделяме, почита достойнството на гражданството на една велика нация. Много от нашите американци са постигнали малко. Някои не са успели в живота си. Не са печелили награди, не са посещавали модерни университети, не са станали знаменитости и не са натрупали богатство. За тях честта на споделеното гражданство е най-големият и ценен източник на гордост. Елитното пренебрежение към патриотичните жестове ги лишава от блясъка на тази чест. Любовта ще продължи да защитава това, което обича. Поради тази причина и за изненада на „будните“, американците са гневни, когато знамето и другите символи на страната не получават дължимото уважение.

Разделени сме на партии и така е било винаги. Нашите културни корени достигат до чужди страни. Някои от нас са дошли тук отскоро. Други са наследници на хора, доведени тук оковани във вериги. И въпреки това онези, които смятат, че сме мултикултурен конгломерат, а не народ, са слепи за реалността. В действителност сме нация, обединена от могъща и споделена любов.

Теза № 7: Националистическата политика може да сложи край на християнския универсализъм

Първото послание до Тимотей предупреждава: „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник“ (5:8). Тези силни думи обединяват един висок идеал с един безспорен факт. Идеалът е християнският универсализъм, който е мирът, роден от единството в любовта. Безспорният факт е, че като паднали същества, ние сме роби на самолюбието.

Бащинските и майчински чувства могат да ни мотивират да пожертваме своите интереси в името на децата си. Това превръща семейството в прекрасно училище за добродетели. Но Бог в своята благост е надарил нацията с допълнителен лек срещу нашето грешно самолюбие. Нацията е политическа общност, начин на живот, роден от споделената любов, а не клан, обвързан от кръв. Последицата е, че патриотичната любов лекува нашето самолюбие. В действителност това е лек, по-силен от родовите или семейните връзки. Да си жив за интересите на нацията означава в някакъв смисъл да си мъртъв за собствения си интерес. Майките и бащите изпращат синовете си на война. Най-важната морална и духовна функция на гражданския живот е да се научим да гледаме отвъд себе си, отвъд клана и рода и да се впишем в политическото тяло като цяло.

Джон Хенри Нюман на едно място посочва: „Любовта към нашите лични приятели е само подготовка за любовта към всички хора“. Добре казано, но звучи ограничаващо. Любовта, която споделяме като американци – любовта, която подхранва патриотична преданост и насърчава връзките на гражданската близост, може да подготви сърцата ни за по-висша, по-универсална любов.

Тези, които мечтаят за либерална империя, си представят справедливост без добродетел и мир без любов. Тези мечти не възпитават сърцата на хората. Нацията докосва сърцата ни, поради което националистическата ориентация изисква учтивост към запазването, съхраняването и усъвършенстването на начина на живот. Това е политика на любовта. Това плаши онези, които искат хладен технократичен режим ‒ и с право, защото хората жертват много неща, дори самите себе си, за това, което обичат. И тази визия нарушава плановете на онези, които се стремят към установяването на мултикултурен режим – и отново с основание, защото любовта обединява. Страхувам се от възможния триумф на тези лишени от любов визии за нашето политическо бъдеще, защото те означават край на демократичната епоха и нейното подчинение на мениджърско-терапевтична империя, управлявана от централни банкери и консултанти на различието. Но не мога да ги изключа. Мога само да кажа, че техният предполагаем универсализъм няма нищо общо с християнския универсализъм. Божият мир, който надминава всяко разбиране, е мирът на преклонението пред любовта.

 

Превод от английски: Момчил Методиев


[1] Джон Уинторп (1587/88 ‒ 1649) ‒ английски пуритански деец, юрист, активен участник в създаването на колонията Масачузетс в Новия свят, водач на първата голяма вълна от емигранти от Англия към Новия свят. Б.пр.

[2] Девиз, изписан върху американското знаме от времето на Войната за независимост, по-късно използван като общ символ на свободата и индивидуализма, а през последните години е употребяван предимно от либертариански и консервативни среди. Б.пр.