За преминаването на руските емигранти под омофора на Константинопол

Вчера[1] Синодът на Вселенския патриархат взе решение да опразни Екзархата на руските енории в Западна Европа, като отмени томоса от 1999 г.[2] Нека накратко да си припомним историята[3] на екзархата.

„От 8 април 1921 г. руските православни енории в Западна Европа, съгласно указа на Московския и на цяла Русия патриарх св. Тихон и на обединеното присъствие на Светия синод и Висшия църковен съвет, се намират под управлението на бившия Житомирски и Волински архиепископ Евлогий (Георгиевски; от януари 1922 митрополит).

Под архиерейската грижа на митрополит Евлогий пребивават общини, състоящи се като цяло от руски бежанци на територията на Франция, Германия, Великобритания, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия, Швеция, Финландия, Чехословакия, Австрия, Швейцария, Италия, България, Румъния, а също и Мароко. От края на 1922 г. митрополит Евлогий пребивава в Париж, където негов катедрален храм става парижката църква „Св. кн. Александър Невски”. Намиращите се под управлението на митрополит Евлогий енории се намират под юрисдикцията на РПЦ и се наричат „Западноевропейска епархия“ или „Западноевропейска митрополия“.

А ето как самият митрополит Евлогий разказва за преминаването под омофора на Константинопол (откъс от спомените на митрополит Евлогий (Георгиевски) Пътят на моя живот)[4].

Скоро след закриването на Епархийската асамблея аз заминах за Вселенската конференция в Лозана. Там именно получих онзи Указ № 93 от 1(14) юли (1927 г.) на местоблюстителя на патриаршия престол, митрополит Сергий, и сред моето паство отново се надигнаха и забушуваха едва успокоилите се политически страсти. Ново тежко изпитание…[5]

Указът обвиняваше емигрантското духовенство за откритите изказвания против съветската власт и ми предлагаше като на управляващ руските църкви в Западна Европа и чрез мен на всички задгранични руски архипастири и свещенослужители – да дадем писмено обезателство (собственоръчно подписано) за „лоялност“ по отношение на съветското управление и предписваше незабавно – преди да дочака тези подписи – да бъде докладвано на заместника на патриаршеския местоблюстител дали съм съгласен да изпълня това обезателство.

Връзката с нашата Майка, Руската църква, ми беше много скъпа. Непримиримата позиция на „карловчаните“, които след страшния патриаршески указ (от 22 април (5 май) 1922 г. №349[6]) със свито сърце признаха Московската патриаршия – аз не споделях. Искаше ми се, без да се подчинявам на съветската власт и оставайки самостоятелен, да намеря някаква линия на поведение, така че да не късам с Москва. За да изясня настроенията сред своето паство, свиках съвещание, в което взеха участие о. Сергий Булгаков, А. В. Карташов, княз Г. Н. Трубецкой, М. Н. Гирьо, И. П. Демидов и др. Мненията се разделиха. М. Н. Гирьо се изказа твърде рязко против съглашението с митрополит Сергий; о. Булгаков, Карташов, Демидов… отстояваха съглашението. Тези две противоположни мнения отразяваха настроението на моето паство. Обединено около мен и предано на мен, то все пак беше озадачено, разтревожено и смутено от Указа на митрополит Сергий.

Реших да изпълня изискването на митрополит Сергий, но не безусловно, а при условие че терминът „лоялност“ означава за нас аполитичност на емигрантската Църква, т.е. ние се задължаваме да не правим от амвона политическа арена, ако това задължение ще облекчи трудното положение на родната ни Майка Църква; да бъдем „лоялни“ по отношение на съветската власт ние не можем: ние не сме граждани на СССР и СССР не ни признава за такива и затова политическото изискване от канонична гледна точка за нас не е задължително.

В моето „слово“ на литургията (4 септември 1927 г.) разясних отговора си към митрополит Сергий, и това успокои мнозина. Но не всички… Мнозина изискваха решителен разрив с Москва. Бившият главнокомандващ доброволческата армия барон Врангел ми писа, че смята отговора ми за двусмислен и неопределен. Друг генерал, негодувайки, постави въпроса: не съм ли аз подставено лице на болшевиките?... Въобще получих няколко писма с протести.

В отговор на моето разяснение за „лоялността“ митрополит Сергий ми писа, че го смята за удовлетворително, но изисква незабавно да му бъдат препратени подписите на всички задгранични епископи и енорийското духовенство. Изпратих препоръката на митрополит Сергий в Карловци, но оттам не последва никакъв отговор. А в моята епархия духовенството даде подписи, с изключение на няколко настоятели на енории, които заради „лоялност“ отпаднаха и преминаха под юрисдикцията на Карловацкия синод: протойерей Орлов (Женева), о. Молчанов (Медон), протойерей Тимофеев (Лондон)…

Връзката с Московската патриаршия се запази, но беше несигурна, слаба, готова всеки момент да се прекъсне. Всяка моя невнимателна дума в Москва се подлагаше на критика и осъждане. В течение на три години между митрополит Сергий и мен се поддържаше тягостна, безрезултатна полемика, като аз опровергавах обвиненията, разяснявайки защо едно или друго мое изказване не трябва да се нарича политическо, а молитвено-църковно и религиозно-нравствено пастирско въздействие върху паството, от което нито аз, нито моето духовенство никога не бихме се отказали и не можем да се откажем. Разяснявах своята позиция и на паството. Така на общото събрание на енориите от моята юрисдикция (в Лондон) на 21 март 1930 г. аз дадох всестранно разяснение за линията си на поведение и ги уверих, че „сам няма да тръгна и няма да поведа паството си по пътища, които имат каквото и да било съприкосновение със съветската власт“.

Когато в 1930 г. митрополит Сергий заяви на чуждестранните журналисти, че в съветска Русия няма гонения над Църквата, сред емиграцията се надигна твърде силно възмущение от така явната неистина. Моето положение стана много тягостно. Някои лица от паството ми отново изискаха незабавен разрив с Москва. Можех ли аз да оправдая митрополит Сергий – да кажа на черното бяло? Разбира се, можеше да се каже, че митрополит Сергий е бил принуден да излъже от някакви високи мотиви, за нас неясни и неизвестни, но лъжата си оставаше лъжа… Стараех се да го защитавам, говорех, че думите му не са ерес, че не са грях срещу църковния порядък, не са отпадане от вярата, а политическа постъпка и че все пак е по-добре да не се отделяме от Москва. Но разбира се, тържественото обявяване на неистина може да бъде наречено политика само условно и с това насилване паството никак не можа да се примири. Стана трудно да се поддържа връзката с Москва, а да се успокоява негодуващото паство, като бъде призовавано към състрадание, беше невъзможно.

В онези дни получих писмо от Русия, от един свещеник, когото много добре познавах в битността си на Архиепископ Волински. В писмото му подробно бяха описани трагическите условия, при които митрополит Сергий е дал интервюто на чуждестранните журналисти. Текстът на изявлението, прочетено от митрополит Сергий, бил изработен от болшевиките. Някакви редакционни поправки били направени от митрополита собственоръчно, подписът също бил негов. В този вид целият текст беше фотографиран и след това напечатан във френското илюстровано списание Vue. Нямаше съмнение: митрополит Сергий и целият състав на Синода му са прочели документа и са го подписали. Това предизвика възмущение не само у нас, зад граница, но и в съветска Русия. Народът негодуваше: как… Църквата лъже?! Йерарсите също са лъжци?! „В деня на нашия храмов празник митрополит Сергий трябваше да служи – разказва в писмото свещеникът – и се събра огромно множество народ, и цялата тълпа кипеше от негодувание… Атмосферата беше нажежена, като пред буря… Уплаших се за митрополита: да не завърши това с разправа… Телефонирах му да не идва, а сам аз, загърнат в палтото, незабелязано се промъкнах през тълпата в храма – предпазливостта ми не беше напразна: враждебното настроение на тълпата по отношение на митрополит Сергий се беше примесило с негодувание към нас, „поповете“: „Всички попове са предатели!... те всички са заедно!...“. Започнах да служа… Как да не реагираме – ние, духовенството – на това, което дълбоко вълнуваше паството? Как при такова настроение на молещите се да споменаваме митрополит Сергий? Могат да се надигнат викове, ругателство… хората могат да се забравят и в ексцеса да оскърбят светинята… Реших да не споменавам митрополита. Народът оцени това. Чуха се възгласи: „Точно така!... Точно така!... Не бива да се споменава лъжльото!...“. По този начин излязох от тягостното положение… На другия ден сутринта отидох при митрополит Сергий. „Какво правите!“ – упрекна ме той. „А вие какво правите?“ – „Като не знаеш – не приказвай…“ – отвърна митрополитът.“ Оказва се, че болшевиките дали текста на митрополит Сергий седмица преди интервюто, а след това го държали в изолация. Пред него стояла дилемата: да каже на журналистите, че има гонение над Църквата – това значи, че всички тихоновски епископи ще бъдат арестувани, т.е. цялата църковна организация ще погине; или да каже, че „гонение няма“ – да обрече себе си на позора на лъжеца… Митрополит Сергий избрал второто. Упрекваха го в недостатъчна вяра в несъкрушимостта на Църквата. Така или иначе, лъжата няма да спаси Църквата. Но какво щеше да бъде, ако Руската църква беше останала без епископи, свещенство, без тайнства – това не можем и да си представим дори… Във всеки случай не на нас, пребиваващите в безопасност зад предела на достъп, ни се полагаше да съдим митрополит Сергий…

И ето че се случи онова, което вече три години се подготвяше с постепенното отслабване на връзките ми с Московската патриаршия – през лятото на 1930 година между мен и митрополит Сергий се получи разрив. Ето как стана това.

В началото на поста на 1930 година Кентърбърийският архиепископ ме покани в Лондон на еднодневно моление за страдащата Руска църква. Реших да отида. За нас ще се моли цяла Англия, а аз да остана в Париж безучастен свидетел на единодушното съчувствие на всички църкви към страдащата наша Църква? Невъзможно! Съвестта ми настойчиво изискваше моето участие в тези молитви; по същия начин, без съмнение, беше настроено и паството ми.

Прекарах седмица в Англия. Отдавна не бях изпитвал такова светло чувство на братска християнска любов между Църквите, каквото изпитах в тези незабравими дни, когато цялата църковна вярваща Англия коленопреклонно се молеше за прекратяването на тежките страдания на нашата Руска православна църква… Политически цели в Англия никакви не съм преследвал и никъде не съм изнасял политически слова. Навсякъде ,където ми се налагаше да изнасям слова, аз само благодарях за съчувствието и молех и занапред да поддържат нашата страдалка Църква майка със своите молитви. И точно тези изявления послужиха за повод митрополит Сергий да изпрати от Москва строго запитване: на какво основание вие си позволихте да обикаляте из Англия и да призовавате към протест против СССР? В това запитване имаше изискване да осъдя пътуването си и да дам обезателство повече такива изказвания да не повтарям… С горчивина прочетох тези несправедливи упреци, продиктувани от внушенията на съветската власт, и рязко отвърнах на митрополит Сергий, че молението в Англия нямаше политически, а религиозен характер: това беше религиозен протест и въобще протест на човешката съвест против страшните гонения на Църквата в съветска Русия; доказателство за това е договорът на английското правителство със СССР, сключен именно по време на моето пребиваване в Англия. Митрополит Сергий се обиди на това писмо и поиска от мен точно определение на моята църковна линия. Аз отвърнах. Очевидно обяснението ми е било прието като неудовлетворително, защото скоро получих от митрополит Сергий Указа от 11 юли същата 1930 г. № 1518 за моето уволнение от управлението на Руската църква в Западна Европа с препоръка да предам всички епархийски дела на архиепископ Владимир.

Владиката Владимир отказа да приеме длъжността и прати в Москва съответното заявление, поради което аз не можех да му сдам епархията. Продължаваха пререканията ми с митрополит Сергий, който ми изпрати ултимативни изисквания: а) да осъдя пътуването си в Англия; б) да се задължа никога да не повтарям подобни изявления в бъдеще време и в) да потвърдя строгото изпълнение на даденото обещание за невмешателство в политиката.

За отговора на този ултиматум много ме облекчи поредното Второ епархийско събрание, което се състоя същото лято. Пред него аз искрено и съвсем подробно разясних историята на моя конфликт с митрополит Сергий и оставих на неговия съд въпроса за уволнението ми. Събранието посрещна вестта за моето уволнение с възмущение. То ме обкръжи с любов и горещо изрази своята преданост. Трогателно и единодушно прозвуча този съборен глас на духовенството и миряните. Членовете на асамблеята се обърнаха към мен с гореща молба да не напускам епархията, да не я обричам на нови гибелни сътресения, а да продължавам да управлявам този кораб, който ми е поверен по волята на починалия патриарх Тихон. Никога няма да забравя този любящ глас на моето паство! Почувствах, че не мога да оставя овците на разграбление, че моят пастирски дълг е да остана на своя пост заради благото на паството, независимо от устрашаващите и несправедливи забрани от Москва.

В този смисъл, опирайки се на гласа на Епархийското събрание, направих подробен и обстоятелствен доклад към митрополит Сергий. Доказвах му цялата несправедливост на неговото решение, произтичащо от това, че от Москва не може да види особеното положение на нашите задгранични църкви, и го молех заради благото на Църквата да отмени несправедливия указ за уволнението ми без съд. Ако това ходатайство – и моето лично, и на моите епископи, и на цялото Епархийско събрание – не бъде удовлетворено, то за да се избегнат в бъдеще време подобни недоразумения, аз помолих да ни се предостави право да организираме временно – до установяването на нормални сношения с централната власт – самостоятелно управление на задграничните църкви на основание на Указа на местоблюстителя на патриаршеския престол митрополит Агатангел от 1920 година, 20 ноември, макар този указ да е бил издаден за всички руски епархии, които фронтовете на гражданската война са откъснали от центъра.

Митрополит Сергий не разбра моите доводи и потвърди уволнението ми от управление на епархията със запрещение за свещенослужение; а управлението беше поверено на Литовския митрополит Елевтерий. Същото запрещение се налагаше и на съслужещите ми епископи и на цялото духовенство, ако то не се подчини на митрополит Елевтерий. В юрисдикцията на митрополит Елевтерий отидоха много малко хора: епископ Вениамин, йеромонасите Стефан и Теодор, които го имаха за свой „старец“, и протойерей Гр. Прозоров (Берлин). Съгласно църковните канони и църковната практика – и древната, и новата – всяка църква и всеки епископ имат право да апелират към Вселенския (Константинополски) патриарх в онези случаи, когато не намират справедливост в своята църковна власт. Случаите на такива апелации са голямо множество. Посъветвах се с моите епископи и единодушно стигнахме до решението да се обърнем към Константинопол, за което и предупредих митрополит Елевтерий. Епископ Вениамин и митрополит Елевтерий ме уговаряха да не отивам в Константинопол, но аз бях твърд в решението си.

В Константинопол заминах съпроводен от секретаря на епархийското управление Т. А. Аметистов.

Светейший патриарх тогава беше Фотий ІІ, прекрасен, чувствителен и високообразован човек. Приписваха му вина за отношението му към „живоцърковниците“; той не отказваше общение с тях, разчитайки на това, че заблуждението на „живата църква“ е временно, че ще премине и разривът й с патриаршеската църква не е окончателен.

Патриаршията в Константинопол се намира във Фенер – онази част на града, където живеят предимно евреи, и която, навярно, трябва да наречем задния двор на турската столица.

Нас ни въведоха в Патриаршията не през главната врата, а през друг вход. След като турският султан заповядал да обесят на портите патриарх Григорий, главната врата е винаги залостена. Зданието на Патриаршията е стар, просторен дом с грамадна библиотека. В двора е патриаршеската „голяма“ църква. Патриарх Фотий ни прие в своя кабинет. Посрещането му беше ласкаво и радушно. Гостоприемно ни отведоха в стаите и тези няколко дни, които преживяхме в Константинопол, бяхме гости на патриарха. Канеха ни на трапези, возехме се на патриаршеския автомобил и разглеждахме местните гръцки църкви и околностите на Константинопол. В делнични дни патриархът посещава църковните служби сутринта и вечерта в своята „малка“ църква и взима участие в богослужението, извършвайки отреденото му по устав чтение. Случваше се рано сутрин, чуваш стъпки по коридора и потропване на посох и знаеш: патриархът се е запътил към църквата.

(…) Гърците се отнесоха към мен необичайно радушно. А какви глупости за гръцкото користолюбие ми бяха наговорили противниците на моето пътуване в Константинопол!

След вечерното богослужение и трапезата патриархът заедно с гостите си се отправяха понякога в залата за приеми, където стоеше неговият патриаршески трон. Тук той ласкаво и простичко беседваше с нас, при което с мен говореше на български, а аз му отвръщах на руски. Моя доклад, който при идването му бях връчил, очевидно гръцките митрополити вече бяха прочели, защото темите на беседите засягаха основните проблеми в него.

Заседанията по повод на моето идване бяха две. Съдбата се реши на второто. Макар да имаше някой и друг против мен, беше приета резолюция в съгласие с желанието на патриарха, а именно: Западноевропейските руски църкви и енории се приемаха под юрисдикцията на Вселенския патриарх със запазване на всички привилегии на Руската православна църква и аз бях назначен за екзарх, наред със съществуващия в Европа (в Лондон) екзарх на гръцките църкви и енории – митрополит Германос.

В тържествена обстановка ми беше връчен патриаршески указ. Поканиха ме в заседателната зала. Патриархът седеше на трона. От двете му страни в кресла седяха митрополитите. Папа Иоан (възпитаник на Петербургската академия), юрисконсултът на патриарха, предаде Указа („томос“) с печатите, написан с особен калиграфски шрифт, на единия от митрополитите – генералния секретар на Патриаршията, който го прочете и ми го връчи. Ето текста:

Грамота на Вселенския патриарх

Фотий, по милост Божия, Архиепископ на Константинопол – Новия Рим и Вселенски патриарх.

Преосвещенейший митрополит кир Евлогий, управляващ Руските православни църкви в Западна Европа, възлюбени брате в Светия Дух и съслужителю на Наша мерност, благодат на Ваше Преосвещенство и мир от Бога.

Като прие под внимание и щателно изследва всичко представено от Ваше Преосвещенство и пребиваващите с Вас Преосвещени архиереи, нашата Велика Христова Църква на основание на Своите канонични права и като Майка – Ваша Майка – на Руската църква и като разгледа постановленията на Общото епархийско събрание и Епархийския съвет за ненормалното и заплашително положение, в което има опасност да се окажат руските православни енории в Западна Европа в областта на удовлетворяване на духовните им и въобще църковни нужди и в делото за предпазването и доброто управление на техните имения и имущества – след синодално размисляне намерихме за подходящо и постановихме:

Според дълга и правото на попечение на Светейшия Патриаршески Вселенски Престол действено да се застъпим в сегашните Ви затруднителни обстоятелства и да приемем оказалите се в такова трудно и опасно положение енории под непосредствената юрисдикция на Светейшия Вселенски Патриаршески Престол за тяхното укрепване и запазване.

За тази цел със синодално определение Ние постановихме, всички руски православни енории в Европа, като запазят неизменна и неумалена досега съществуващата си самостоятелност на обособена руска православна църковна организация и свободно управляват своите дела, да бъдат разглеждани занапред като съставляващи временно единна отделна екзархия на Светейшия Патриаршески Вселенски Престол на територията на Европа, зависеща непосредствено от него, намираща се под неговото покровителство и – в църковно отношение – където е нужно, ръководена от него.

По същия начин решихме и постановихме тази устроена по този начин временна Патриаршеска Наша Руска православна екзархия в Европа да продължава и занапред да бъде поверена на централното и висше пастирско попечение и управление на Ваше Преосвещенство, който да изпълнява своите задължения с титула на Наш Патриаршески Екзарх, възнасяйки Нашето име на богослуженията и непосредствено се отнася към Нас, съгласно църковния порядък.

Затова, като известяваме за него в отговор на обръщението на Ваше Преосвещенство, ние Ви преподаваме Нашето благословение и даваме повеление, заедно с пребиваващите с Вас в Христа братя, под Нашето върховно църковно ръководство и покровителство, и в качеството на Наш Патриаршески Екзарх, съгласно гореизложеното, да продължавате делото на духовно попечение и управление на руските православни енории в Европа.

Заедно с това Ние призоваваме Ваше Преосвещенство и останалите Преосвещени архиереи и благоговейни йереи, на които под Вашето водителство е поверено ръководството на енориите, да се грижите, както подобава, за твърдото отстояване на вярата, благочестието, за съхраняването на православните предания на благочестивия руски народ в енориите, за правилното водене на енорийските дела и за управлението на именията и имуществата на енориите и заедно с това, да обръщате особено внимание на това, старателно да се избягва вмешателството на Светата Църква в политически разпри и раздори и светият амвон никога не да не се превръща в трибуна за политически цели, както впрочем и Ваше Преосвещенство правилно сте решили и заявили.

Накрая, като заявяваме, че след осъщественото от Нас по този начин временно каноническо регулиране на църковното положение на руските православни енории в Европа – естествено не могат вече да имат никаква сила и действие за енориите, за тяхното духовенство и паство, изхождащите откъдето и да било, освен от Светейшия Патриаршески Вселенски Престол, каквито и да било постановления или разпореждания или забрани. – Ние се молим Господ скоро да донесе, като погледне милостиво, мир и единство свръх мяра на пострадалата Светейша Сестра – Руската църква и с това да възрадва целия благочестив руски православен народ и всички Сестри – Православните църкви.

Като преподаваме чрез Ваше Преосвещенство молитвите и благословението на цялата Наша съвкупност от благочестиви енории, молим Господа за всички блага, благодат и безконечна милост, които да бъдат с Ваше Преосвещенство.

1931 година, 17 февруари.

Константинополски в Христа любящ брат Патриарх ФОТИЙ.

 

Така се разреши благополучно сложният въпрос за моето канонически неопределено положение, което се създаде след разрива с Москва: вместо колебание на каноничното положение – каноническа устойчивост; вместо уволнение – бях назначен за екзарх на Вселенския патриарх; аз и моето паство не се откъснахме от Вселенската църква, запазихме каноническа връзка с нея при съблюдаване на вътрешната руска автономия. От грамотата сега се вижда, че новият порядък на управлението на нашите църкви има временен характер и когато се възстановят общопризнатата централна църковна власт и нормални условия за живот в Руската православна църква, ние отново ще се върнем към предишното положение.

(…) В Париж ни очакваха с голямо нетърпение. Веднага беше свикано Енорийско събрание на Александро-Невската църква, отец-настоятелят на която, протопрезвитер Иаков Смирнов, от името на събралите се ме приветства горещо. Паството одобри избрания от мен път на подчинение на Вселенския престол.

Бурна реакция на възмущение и недоволство от новото ни каноническо положение проявиха „карловчани“, заваляха инсинуации: бил съм се продал на гърците, бил съм им предал църковното имущество, като за своето положение на екзарх съм бил заплатил големи пари… и други подобни небивалици. Те се постараха да въздействат на Сръбския патриарх Варнава, който беше недоволен от посещението ми в Константинопол. Той беше предложил сам да стане наш суперарбитър; но неговите решения бяха задължителни само за Сръбската църква, а не за цялото Православие.

Постепенно новото каноническо положение беше прието и усвоено от моето паство. Всичко се намести и успокои, макар че мнозина и до днес не разбират ценността на нашето единение с Вселенския престол. А пък ценността на това единение е голяма.

И преди всичко ние исторически сме свързани с Гръцката църква – с Вселенския престол. Руската църква е дъщеря на Гръцката църква и се е управлявала от йерарси гърци почти 500 години (от Кръщението на Русия до първия руски митрополит Иона). Ние и идейно сме свързани с Гръцката църква. Националните автокефалии не са отделни Църкви, а независими църковно-административни обединения. Мистически всички те са едно и трябва да пребивават в органично общение с цялото Вселенско християнство. Когато църквите забравят за своята вселенска природа, когато се обособяват, като се затварят в националните си интереси – тази загуба на основното, на главното предназначение на националните църкви е болест и грях, който се нарича „филетизъм“.

Прието е да се обвинява Гръцката църква в този „филетизъм“; но и Руската църква не беше свободна от него. Богата, славна, многомилионна, не изпитваща нужда за нищо и без никакъв недостиг, тя някак се обособи в своята самоувереност; смиреното самосъзнание на най-младата сестра на единното вселенско Христово семейство, като част на едното Тяло Христово, се затъмняваше и заглушаваше от някакво самомнение, изразено в известното изказване: „Москва е Третият Рим, а четвърти няма да има“. Това самомнение се вкорени не само в национално-политическото, но и в църковното съзнание. Бюрократичната реформа на Петър Велики, замислена по протестантски образец, още повече отслаби вселенската идея в Руската църква. Мнозина бяха склонни да гледат на другите православни църкви като на бедни роднини. Революцията отдели Църквата от държавата и я лиши от всяка държавна поддръжка; като стана самостоятелна, Църквата се обърна към каноническите начала на своя живот: беше свикан Поместен събор и беше избран Всеруски патриарх, който встъпи в живо общение с цялата Вселенска църква. Болшевишкото гонение, което се разрази в Църквата, спря по-нататъшното развитие на нейния живот според каноническите норми и укрепването на връзките с Вселенската църква.

Превод от руски и бележки: Слава Янакиева

Преводът е осъществен от Митрополит Евлогий (Георгиевский) об уходе русских эмигрантов под омофор Константинополя. 2018, https://ahilla.ru/mitropolit-evlogij-georgievskij-ob-uhode-russkih-emigrantov-pod-omofor-konstantinopolya/.

 


[1] 27 ноември 2018 г. https://orthodoxyindialogue.com/2018/11/28/its-official-ecumenical-patriarchate-dissolves-russian-archdiocese-of-western-europe/. Комюнике на официалната страница на Вселенската патриаршия: https://www.patriarchate.org/-/communique-au-sujet-des-eglises-orthodoxes-de-tradition-russe-en-europe-occidentale

[2] Текст на томоса от 1999 г. на английски език: https://orthodoxie.com/en/patriarchal-tomos-of-1999/

[3] На това място в публикацията има линк към Православната енциклопедия на руски език, но статията далеч предхожда последните брожения в Екзархията. Последващите два абзаца с исторически бележки са взети именно оттам. http://www.pravenc.ru/text/182573.html?fbclid=IwAR1muuMh-mBXEerZfxsw3TqqfX-hTwq9xQuFaRvx62E58h0Dl3agcyNmkrM

[4] Откъсът е публикуван с някои незначителни съкращения, които имат единствено битово-описателно съдържание. Митрополит Евлогий (Георгиевский). Путь Моей Жизни. Воспоминания Митрополита Евлогия (Георгиевского), Изложенные По Его Рассказам Т. Манухиной. 1994.

[5] За Сергианския разкол и тежките последствия от Декларацията на Сергий (Страгородский) за „лоялност“ към съветското управление, вж. Янакиева, Слава. „Сергианският смут. Кратки бележки за събитията”. Християнство и култура, № 127, 2017, pp. 26-34, http://www.hkultura.com/news/detailed/1801.

[6] За този указ вж. началото статията на Кострюкова, А. А., and Н. Ф. Тягунова. „Новые Документы По Истории Взаимоотношений Между Патриархом Тихоном и Карловацким Синодом”. Вестник Православного Свято-Тихоновского Гуманитарного Университета. Серия 2: История. История Русской Православной Церкви, no. 28, 2008. В статията обаче се използва названието РПЦЗ за Западноевропейската епархия под попечителството на митроп. Евлогий (която допреди преминаването към Константинопол е известна като „Западноевропейска епархия“ или „Западноевропейска митрополия“), докато РПЦЗ (Руска православна църква зад граница) възниква от Карловацкия разкол, непризнаващ главенството на митроп. Евлогий (възложено от патр. Тихон именно чрез гореспоменатия указ), който първоначално се самонарича Архиерейски синод на руската задгранична църква. Текстът на Указ №348/349 е публикуван в Губонин, М. Е., editor. Акты Святейшего Тихона, Патриарха Московского и Всея России, Позднейшие Документы и Переписка о Каноническом Преемстве Высшей Церковной Власти, 1917–1943 : Сб. в 2 ч. 1994, https://pravoslavnoe-duhovenstvo.ru/library/material/110/. С. 193-4.