Архимандрит Кирил (Говорун) е преподавател в Академията „Свети Игнатий” и в Богословската академия в Стокхолм, Швеция. Научен сътрудник на Колумбийския университет в САЩ. Завършил е богословие в Киевската духовна академия и в Атинския университет, защитава докторска дисертация по философия в Дърам, Великобритания.

През 2007 г. приема монашеско пострижение. От 2008 до 2009 г. е председател на Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ МП, а в периода 2009–2012 г. е заместник-председател на Комитета по образование на Руската православна църква. Автор на мотографията Воля, действие и свобода. Христологичните спорове през VII век. (Will, action and Freedom. Christological Controversies in the Seventh Century. Leiden- Boston: Brill, 2008), както и на множество статии и изследвания в областта на богословието.

Интервюто за сп. Християнство и култура е дадено в края на септември 2018 г.

 

 

Защо точно сега се стигна до поставянето на въпроса за автокефалията на Украинската православна църква?

Въпросът за украинската автокефалия е на почти сто години. Той възниква в резултат на разпадането на Руската империя. В този смисъл въпросът за украинската автокефалия почти не се отличава например от въпроса за българската автокефалия. Тези автокефалии типологично са много близки. И двете са част от възникването на независима нация в процеса на еманципирането й от империята. Само че в случая с България това е била Османската империя, а в случая с Украйна – Руската. Първият опит за украинска автокефалия е предприет скоро след създаването на независима от Русия Украинска народна република. Тогава е създадена Украинската автокефална православна църква (УАПЦ). Тази църква възниква като алтернатива на имперската църква – точно така, както по-рано, през XIX век, се случва с Българската църква. Както и Българската православна църква, Православната църква в независима Украйна въплъщава в себе си принципите на еманципацията. В частност, голямо място в живота и управлението на Църквата заема участието на миряните. Този принцип на еманципация в църковния живот в украинския случай от този период става известен като съборноправност. Бих казал, че сред останалите модерни автокефалии, възникнали през XIX–XX в., включително и българската автокефалия, Украйна стига най-далеч в процеса на еманципация, дори с цената на преминаване на определени граници. По-конкретно, за предстоятел на УАПЦ тогава е избран женен свещеник, който е ръкоположен не от епископи, а от свещеници и миряни. Този епизод, известен като самосвятство, задълго компрометира украинското автокефално движение.

Движението е насилствено прекратено от съветската власт веднага след като тя окупира Украйна и слага край на нейната независимост. По време на нацистката окупация на Украйна автокефалното движение е подновено. Самосвятската йерархия е преръкоположена по каноничен път с помощта на Полската православна църква. Възродената УАПЦ поддържа Украинската въстаническа армия, която воюва и срещу нацистите, и срещу комунистите. Поради това нацистите, въпреки че я търпят, се отнасят подозрително към нея. А комунистите, след като отново окупират Украйна, я прогонват зад граница.

Нов шанс за украинското автокефално движение се появява с придобитата през 1991 г. независимост на Украйна. Само че и тогава то е компрометирано от разкола, когато бившият Киевски екзарх митрополит Филарет (Денисенко) създава непризнатата Киевска патриаршия. Този разкол се превърна във фактор на разделението на украинското общество. Разделението се изостри след 2014 г., когато Русия окупира Крим и започна война в Източна Украйна. Руската православна църква в много отношения подкрепи тази агресия, а в някои случаи дори я провокира чрез пропагандата на така наречения „Руски свят“. Украинската православна църква (Московска патриаршия) също предпочете да игнорира войната. Това предизвика преминаването на значителен брой вярващи от тази църква в Киевската патриаршия, а също така и в Гръко-католическата църква. Някои миряни пък просто престанаха да посещават каквато и да била църква. По този начин политическите грешки на Руската православна църква (РПЦ) и Украинската православна църква към Московската патриаршия (УПЦ – МП), които се солидаризираха с Кремъл, създадоха огромен пастирски проблем: какво да се прави с хилядите, напуснали Православната църква заради войната, и с милионите, които пребивават в непризнати разколнически структури? Този проблем се нагърби да реши Вселенската патриаршия – въпреки огромния натиск, оказван върху нея от тези, които искат да съхранят и развият неосъветската империя.

Каква е църковната ситуация в енориите и епархиите в Украйна и доколко силно е противопоставянето между различните църковни структури?

През 2014 г., по време на революцията на достойнството на Киевския майдан, различните църковни структури в Украйна бяха както никога близки една на друга. Сякаш общият стремеж към справедливост и неприемането на диктатурата на бившия президент Янукович им помогна да преодолеят онази неприязън, която изпитваха един към друг в началото на 90-те г. на миналия век. Но с началото на руската агресия срещу Украйна пропагандата на Русия започна да използва Църквата като инструмент за поляризация в Украйна. Ръководството на УПЦ – МП започна да огласява руски пропагандни тези и да се изказва рязко по отношение на другите украински църкви, а също така и срещу положителните промени в украинското общество. Игнорирането от тяхна страна на руската агресия провокира Киевската патриаршия също така да използва по отношение на УПЦ– МП враждебна риторика. В резултат на това към днешна дата имаме работа с два агресивни един към друг наратива, които не способстват за мирното съвместно съществуване на православните общности в Украйна.

По какъв начин ще бъде канонично оформено предоставянето на автокефалия и оправдани ли са опасенията, че е възможно тя да не предоставя толкова широки права, колкото сегашният автономен статус на УПЦ МП? Каква титла ще носи предстоятелят и дали ще се оттеглят на покой Филарет Денисенко (УПЦ – КП) и Макарий Малетич (УАПЦ)?

УПЦ – МП няма автономия. Тя има така наречените „права на широка автономия“, само че подобен канонически статус не е познат в православното канонично право. И най-малките опити на УПЦ – МП (още по времето на предстоятелството на покойния митрополит Владимир Сабодан) да бъде повдигнат въпросът за реална автономия веднага срещаха пълното неприемане от страна на Москва. При настоящия предстоятел на УПЦ – МП тези ограничени права бяха допълнително орязани и това беше отразено в последните приети промени в Устава на РПЦ.

Новата църковна структура в Украйна ще бъди истински самостоятелна. Искам да подчертая, че става дума именно за нова структура, а не за признаване на съществуващи разколнически структури. Именно на тази структура ще бъде даден Томосът за автокефалия, въз основа на който ще бъде избран нейният предстоятел. Кой ще бъде той, към днешна дата е трудно да се каже, тъй като се надявам това да е съборен и демократичен процес.

Възможен и реалистичен ли е изпреварващ ход на Московската патриаршия, с който да предостави автокефалия на УПЦ? Според вас коя е основната грешка на РПЦ по отношение на украинските православни?

Вероятно предоставянето на автокефалия на УПЦ от страна на Москва би било мъдър ход, но сега е твърде късно за подобен акт. Той едва ли ще бъде приет в Украйна, пък и Москва не би се решила на него. Ако преди няколко години Москва се бе съгласила да даде поне автономия – да не говорим за автокефалия, сегашният неблагоприятен за нея сценарий можеше да бъде избегнат. Както вече отбелязах, катализатор на украинската автокефалия стана руската агресия срещу Украйна. И РПЦ, и УПЦ – МП твърде тясно се асоциират с тази агресия и вече не може да помогне нито автономията, нито дори възможна автокефалия, дарена от Москва. Основна грешка на Москва по отношение на Константинопол стана отказът на РПЦ да участва на Всеправославния събор в Крит. Ако тя, изпълнявайки поети по-рано ангажименти, се беше включила в работата на Събора и не беше уговаряла други поместни църкви да не участват, вероятно сегашният сценарий щеше да бъде избегнат.

Как оценявате поведението на Константинополската патриаршия по отношение на украинския въпрос от канонична гледна точка?

Смятам, че и политиката, и риториката на Константинопол по отношение на украинския въпрос са напълно обосновани от канонична гледна точка. Те се основават на историческия факт, че през по-голямата част от своята история (осем от единадесет века) Киевската митрополия е била част от Константинополската патриаршия. В XVII век тя е предадена в управление на Москва, но Константинопол достатъчно ясно е разписал условията на това предаване. Според тези условия Киевската митрополия по същество остава под омофора на Константинопол, което е отразено в задължителната практика в тази митрополия да се споменава Константинополският патриарх. Това, както и други условия не са били спазени от Москва и Константинопол по същество едностранно прекратява този договор. Впрочем на това основание още в 1924 г. е била дарена автокефалия на Полската църква като част от Киевската митрополия. Ако действията на Константинопол са неканонични сега, имаме всички основания да се съмняваме и в каноничността на Полската православна църква.

Синодът на Московската патриаршия прекрати споменаването по време на богослужение на патриарх Вартоломей и заплаши да прекъсне евхаристийното общение с Константинопол. Някои заговориха за разкол в православния свят. Доколко основателни са тези опасения? Кои поместни църкви според вас ще подкрепят РПЦ? Можем ли да очакваме разделение, подобно на Критския събор, или са възможни неочаквани преминавания от един лагер в друг?

Надявам се, че риториката за прекъсване на общението ще си остане риторика. Но дори и да се случи разрив, той ще засегне само двете патриаршии. Мисля, че повечето, ако не и всички останали поместни църкви, ще запазят общение и с Москва, и с Константинопол. Така е било и в случая с Българската църква в периода, когато Константинопол прекъсва общението с нея – много от поместните църкви общуват и със София, и с Константинопол. Според мен това ще е най-правилното отношение към случващото се от страна на поместните църкви. Най-малкото това ще позволи да бъде избегнат всеправославен разкол.

Предвид сравнително многобройната Гръко-католическа църква в Украйна, каква реакция можем да очакваме на случващото се от страна на Ватикана?

От Москва сега често може да се чуе следният аргумент срещу украинската автокефалия – че зад нея стоят гръко-католиците и Ватикана. Реалността обаче е съвсем друга. Както вече казах, много православни напуснаха УПЦ – МП и минаха към гръко-католиците. По мои сведения по-голямата част от енориашите в гръко-католическия събор в Киев са бивши членове на Московската патриаршия. Ако Украинската църква получи автокефалия, то тези хора ще се завърнат в православието. Също така много гръко-католици, които от години посещават тази църква, могат да решат да станат православни. Поради това гръко-католиците не могат да са заинтересовани от автокефалията. Да, те я подкрепят, понеже това съответства на стратегията за оцеляване на Украйна в условията на руска агресия, но тази подкрепа съществува въпреки интересите на тяхната църковна структура. Колкото до Ватикана, то той, макар и не открито, но съвсем ясно стои на страната на РПЦ. Вероятно Ватиканът заема подобна позиция, за да успее да договори облекчаване на трудните условия, в които се оказаха руските католици. Само че подобно заиграване на Ватикана с Русия не му носи желаните резултати.

Въпросът за автокефалията на УПЦ е подобен на казуса на Македонската православна църква (с тази разлика, че последната очаква решението на проблема по-отдавна). Ако бъде дадена автокефалия само на УПЦ, но не и на МПЦ, не означава ли това, че Вселенският патриарх се превръща в изразител единствено на гръцките интереси в православието (тъй като Еладската църква е сред основните противници на предоставяне на автокефалия на МПЦ). В по-широк смисъл, как признаването на автокефална УПЦ, дори с цената на разкол, ще се отрази на авторитета на Вселенския патриарх?

Константинопол разглежда украинския въпрос в тясна връзка с македонския. В това има логика. И единият, и другият е заложник на два неоимперски проекта – руския и сръбския. Ако направим паралел със светската история, то Константинополският патриарх в случая се изявява като инициатор за деимпериализация и деколонизация в границите на глобалното православие. През XIX в. Константинопол все още сам е в позицията на колонизатор и защитник на интересите на Османската империя – Българската църква много добре знае това от личен опит. Само че през XX в. той се отказва от имперските проекти, също както и Британската империя след Втората световна война се отказва от статуса на империя. Мисля си, че Константинопол заслужава уважение за тази политика на кеносис и деимпериализация. Готовността на Константинопол дори за конфронтация с големите църкви, за да бъдат дадени признание и свобода на по-малките църкви – това свидетелства за истински вселенския и всеправославен статус на Константинополската църква.

Тази активна църковна (и не само) политика на най-високо ниво по какъв начин ще се отрази на живота на православните енориаши в Украйна?

За милионите православни украинци това ще бъде облекчение за тяхната съвест – те ще престанат да бъдат разколници. За мнозина, останали в Московската патриаршия, ще бъде създадена алтернативна юрисдикция, където те могат да преминат, в случай че са несъгласни с политиката на Москва. Мнозина обаче са крайно недоволни, че Константинопол помага да се лекува църковният разкол. Тези хора сами нищо не правят, за да бъде излекуван разколът, и на другите не дават. Тяхната позиция ми напомня на поведението на големия син от Христовата притча за блудния син – той също никак не искал бащата да приеме отново заблудилия се брат.