Бих искал да споделя с вас някои размисли, отнасящи се до обществения дебат във Франция. Какви са критериите и ориентирите в настоящата ситуация?

Като въведение ще се позова на думите на един безспорен авторитет – става дума за г-жа министъра на правосъдието на Франция[1], която в деня на внасянето в Министерския съвет на проектозакон, позволяващ брака и осиновяването на деца от лица от един и същи пол, заяви в интервю: „това е реформа на обществото и може дори да се каже една цивилизационна реформа. Не трябва да се правим, че имаме намерение да променим само три или четири запетаи в Семейния кодекс“.

Трябва да отбележа, че ние също придаваме огромно значение на този дебат. Не става дума само за някои маргинални промени на една общопризната и утвърдена практика, става дума за дълбока трансформация на обществото, съответно на цивилизацията, тъкмо затова по мое мнение трябва да се отчетат всички хипотези и възможни рискове от подобен вид реформа.

За да изясня нашето действие и пътя, който извървяхме, ви предлагам три разсъждения, които, надявам се, ще изяснят някои аспекти на случващото се.

 

1. Връзката между сексуалност и общество

За това, в крайна сметка, става въпрос. Изначално – и мисля, че до края – човечеството се оказва в сблъсък с реалността, с една незаобиколима даденост, каквато е определящото различие на половете. Няма човечество без разлика в половете, тя е необходимо условие за възпроизводството на живите същества, за продължаването на вида. И тази реалност е тясно свързана с онова, което бихме могли да наречем навлизане във времевостта или навлизане в историята, ако подемем едно тълкуване, произтичащо от книга Битие. Когато човекът влиза в историята, се явява и сексуалното различие, както Иисус потвърждава в думите си по повод Възкресението: защото при Възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата (Мат. 22:30). По време на историята ние сме изправени пред реалност от реда на времевостта, тоест на ефимерното. Затова е необходимо да има континюитет между поколенията, като се извикат към живот известен брой нови членове. А този зов за живот минава по необходимост през сексуалната двоичност, няма хермафродитно възпроизводство сред хората!

Откъдето и въпросът: как трябва да възприемаме този исторически феномен? В много антични религии човешката сексуалност се възприема като отзвук от сексуалното възпроизводство на богове, натоварена е с божествено значение. В юдео-християнската традиция Бог не се сексуализира. Следователно човешката сексуалност не е пренос на божествена сексуалност. Човешката сексуалност е стриктно обособена реалност, вкоренена във времето, в човечеството. Тя не възпроизвежда случващото се в Бога и никога не е сакрализирала, за да се превърне в ритуален език, както е в някои езически обичаи на места, съседни на Израил. И тук ние виждаме да се очертава дълбоката специфика на юдейската религия спрямо религиите от Близкия изток. Тя не е нито сексуална религия, нито религия със сексуална дейност. При нея няма сакрална проституция. И онзи, който трябва да пристъпи към свещенодействието в Храма, трябва да се въздържа от сексуален контакт поне за времето, когато ще се извърши ритуалът, защото влиза в отношение с Някой, който не е белязан от сексуалност, доколкото е от друг порядък.

В библейското Откровение имаме дисиметрия между партньорите: от едната страна е Бог, а от другата – тези, с които Бог е искал да сключи завет, белязал по неизличим начин временната, обвързана с историческата еволюция човешка сексуалност, осигуряваща поколение от нови членове на човечеството, която трябва да е мост към това поколение чрез единението на двамата родители.

Новороденото, детето, е онова, което е било заченато, но и което е станало субект чрез самото себе си, като проект в човешкото общество. Щом в Писанията на Премъдростта от Стария завет намира място този странен и уникален фактор, какъвто е човешката сексуалност, какво означава това? Как е възможно между мъжа и жената да има тъй силно привличане, което същевременно с това да е място на драми, нещастия и насилие? Още от началото си разказът от книга Битие разкрива как това единение на мъжа и жената ще се превърне в надежда на човечеството, но в същото време ще е и място на изпитания. Как да се надмогне потенциалът на въжделение и насилие, присъстващ в човешката сексуалност, ако не чрез съюз на партньорите?

В степента, в която взаимната ангажираност на двамата съпрузи се проявява не само чрез сливането на желанията им, но и чрез избора на съгласуването на техните свободи – затова ще остави човек баща си и майка си и ще бъдат двамата една плът – както Христос ще изтълкува в Новия завет въпроса за развода – съпрузите правят избор на стабилен съюз, който да преодолее потенциала на социалното насилие, наличен в сексуалното различие. И не е учудващо, че стигне ли се до несъгласие или насилие, един от начините за справяне с насилието е като се потуши или изличи сексуалното различие. Няма да има нито мъж, нито жена, когато бъдем на Небето! Ала докато сме на земята, мечтанието да няма нито мъж, нито жена е един изцяло утопичен проект!

Що се отнася до семейството, то е първостепенна клетка, защото е място на обучение, на формиране на социалния живот, тъй като тук се предават нравите, обичаите, ценностите. То е нещо неизбежно, но не това задава социалната връзка. Онова, което конституира наистина социалната връзка, е фактът, че в едно семейство децата са обичани заради тях самите, а не заради техните таланти, достойнства и успехи, нито пък заради техните недостатъци или престъпления! Каквото и да правят те, между родителите и децата съществува ненарушима връзка, която модерната наука ще нарече генетика и чиято биологична даденост трябва да признаем.

Ала биологичната връзка не изчерпва богатството на отношенията в семейството и не я олекотява! Има нещо в духа на хората, подтикващо ги да узнаят дали са от същата кръв, или не са от същата кръв! Не става дума за расистка фантазия! Изправени сме пред общностен опит, отиващ отвъд разсъдъчното общение; става дума за естествена солидарност по рождение, за солидарност на семейството. Ако се случи каквото и да е с някого от неговите членове, връзката си остава дори той да си замине, да се отрече от семейството си! Кой би могъл да изтръгне спомена за някой син или някоя дъщеря от сърцето на бащата или на майката? Това е нещо определящо за социалната тъкан: разбирането, че идентичността или индивидуалната ценност на личността не произтичат от условията, а че личната връзка се изгражда едновременно с тях. Въз основа на което може да се преодолее взаимното осъждане като еталон в социалните отношения, а в живота на обществото да се появяват прошката, безвъзмездността, служението на другите. Иначе заживяваме в стоково-парично общество, в което всичко се купува и всичко се продава, но нищо няма стойност. Биха могли да се изфабрикуват деца, да се купят деца по интернет, да са налични за онзи, който ги пожелае, но какво ще означава това? На кого ще са тези деца? На кого и за какво ще са те? Ето въпроса, който аз съзирам в дълбочина.

 

2. Особеното значение на брака в християнската традиция

Казаното дотук може да бъде изречено от всеки, защото произтича от здравия разум! Защо обаче католиците са толкова заинтересовани от семейството? Някои ще кажат, че това е някаква обсесия. Има хора, които смятат, че католиците са обсебени от сексуалността! Нещо, което не ми изглежда очевидно. Но дори да предположим, че е вярно, защо е така? Поради нашия чисто консервативен дух? Или защото имаме усещането, че можем да предадем религията си, нашата вяра само по пътя на семейството? Няма ли друг начин да срещнем Христос? Със сигурност, не. Защо е така?

Бих искал да ви предложа някои ориентири, на които запознатите с Библията бързо ще намерят източника. Ще взема за отправна точка пророческия дискурс в юдейската традиция, защото това е най-ясният и най-категоричен речник за значението на съпруга и съпругата, на завета между Бог и Неговия народ. Зовът за обръщане е медиатизиран и изразен в драмата на семейния разрив – на неверността, прелюбодеянието: „Вие се променихте. Не сте повече жената от младостта ми, не сте вече възлюблената, която избрах, докато аз не съм се променил!“. Ето ни пред конфронтацията между ефимерното и окончателното. Единствената скала, единственият определител е Бог.

Чрез Своята неописуемост, чрез Своята неизменност в любовта и милосърдието Бог действа като източник на вярност към народа Си и го зове към обръщане, за да се върне към любовта от младостта си, за да се върне към благословеното време от пустинята, където народът е изпитвал глад и жажда, но е обичал Бог. А пък сега, когато живее в палат от слонова кост, той е забравил Бога и върши приношенията си над чужди олтари в околните планини. Това е предателство! Оттук и ревността на Бога! Този израз от речника на брачната любов между съпруга и съпругата е приложим към Отца и Неговите деца. Този израз препраща към човешкия брачен опит, който е споделим опит, това е ценността на притчовия дискурс. Ако потърсим сходен човешки опит – както ще стори Иисус в Евангелията – за да се помогне на човеците да проумеят отношенията с Бога, какво би трябвало да се вземе? Съпругът, съпругата, бащата, синовете, семейството и слугите.

Изборът на пророческия дискурс, илюстриращ чрез проповедта опита на брачната любов, има и добавена стойност за същия този опит. Той не просто е ситуиран в наситеността на човешкото си значение, а се е превърнал в онова, което днес назовават с модерния термин „елемент на езика“. Тъкмо чрез брачния език се говори за завета на Бог с народа Му, за любовта на Бог към народа Му. Моделирането тръгва от пророческия език, придава на опита на семейството и на брачния съюз невероятен обхват. То се превръща в език, с който се говори за Бога! Той ни дава думи, за да говорим за Бога. И моделирането стига апогея си в личността на Христос, Който се представя като Жениха и ще яви мисията Си на Жених, давайки живота Си за Своята църква, както ни го казва апостол Павел в послание до Ефесяните: „както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея“ (Еф. 5:25). Павел прави тази вероизповед, облягайки се на брачния опит и изяснявайки го: „вие, мъжете, обичайте жените си“ (Еф. 5:25), а „вие, жени, обичайте мъжете си“ и т.н. „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата“ (Еф.5:32). Вие знаете, че в теологията позоваването на „тайната“ е отправна точка в сакраменталната идентификация на съюза между мъжа и жената, които, веднъж ангажирани чрез взаимно дадената дума, са белязани с печата на Христос, което е тайнство, а те са знаци и средства на завета с Бога.

Нещо, което идва да покаже защо нашият интерес и нашата обвързаност с човешката и социална реалност на семейството не са само морална обвързаност. И че не само защото сме срещу разюздания живот, искаме да удържим семейството на всяка цена. Не става дума и за чисто юридическа обвързаност, просто защото искаме да се облягаме на солиден граждански брак. Това е богословска потребност. Ако семейният опит изчезне от човешкото съзнание, губим средството, за да говорим с Бог, за да разберем онова, което Той е, както и какво Той иска да прави с човечеството. Дори големите богослови да казват, че в този род опит онова, което проумяваме, е много по-малко от онова, което си остава скрито. Не е достатъчно да видиш един мъж и една жена, за да си видял Бога, което идва да покаже, че този човешки опит повече ни сближава с онова, което Бог иска да стори с човечеството. Изгубим ли подобен опит, губим значителен ресурс. Може да има и други притчи, но те не са чак толкова значими.

Всичко, което исках да ви кажа, може да ви се стори като софистичен обрат, но то е необходимо, за да си изясним възможностите на нашата намеса.

 

3. Намесата на Църквата

 

Промените в законодателството за брака са чувствителна за нас точка. Още веднъж – не само поради морални причини, но и защото това засяга дълбинната свобода на Бога и хората! Става дума за капацитета ни да влезем в проекта на Бога с някакво разбиране на отношението между Бога и човеците, което става чрез бащинството или брака, тъй като това са двата елемента, чрез които може да имаме разбиране за завета. Би било грешка нещата да се сведат до чисто юридическия порядък. Той може да се използва, тъй като е понятен за мнозина – например, когато се позоваваме на Международната конвенция за правата на детето, на правото на детето да познава онези, благодарение на които то е дошло на бял свят, и т.н. Това е юридическа референция, която е автентична и истинна. Дори не тя да е сърцевината на проблема, пак дава някакъв достъп в рамките на задължения, понятни за мнозина. Не бих могъл заедно с всички да се позова на положения в плана на вярата, нито на такива в морален план, тъй като те се оспорват от редица хора. Ето защо съм принуден да се позова на по-вторични елементи, тези на възможните срещи: те са елемент на размисъл и дори на диалог. Затова не тръгвам от Божия образ, а от неща, познати на всички.

Тъкмо така сторих при срещата с г-жа Тобира. Дадох й примера с момченцето, на което в началото на учебната година дават бял лист, за да попълни данните си. На листа е отбелязано „Баща…“ (за да сложи името), „Майка…“ (за да допише името). И аз й казах: „Сега ще дадете друг лист, на който ще фигурират „родител 1“ и „родител 2“. Какви имена ще попълни тогава детето? Как то ще разбере кой е първият и кой е вторият родител? Този тривиален детайл изглежда, че изобщо не бе премислен. Съветникът каза: „Господине, ще направим два формуляра“. Отговорих: „Ще направите и два вида деца, тъй като ще извършите дискриминация между децата, за да заличите дискриминацията между двойките“.

Убедени сме, че в случая не става дума само за конфликт на социални модели – знаем, че те търпят промяна, че сключването на брак е в регрес във времето – но в случая се сблъскваме с избор, който може да доведе до ампутирането на човешкия опит, тоест до изчезването на нещо, което позволява на хората да разберат какво са те и да го съпреживеят.

Когато г-жа Тобира говори за „цивилизационна промяна“, тя е напълно права. Защото ясно назовава онова, което други не казват, задоволявайки се да заявяват, че просто става дума да отворим още вратата, за да могат и други да влязат, като това не променя нищо. Това променя всичко! Създава се нещо друго. Тъкмо за това говорих за „измама“. Не може да се каже: „Скалъпихме нещо, пребоядисахме го, но никой няма да забележи!“. Не! Това е цивилизационна промяна! Искаме ли да развиваме цивилизация, в която става невъзможно да си въобразим какво означава любовта между мъжа и жената? Как бихме могли човешки да си представим какво означава това „никога да не оставиш своите“? Как децата биха могли да си представят техните връзки с майка си и баща си? Тук поставяме изискване, което не е конфесионално, както настоява г-жа Тобира, твърдейки: „Не пипам Библията“. Не пипа Библията, но пипа човечеството и това е достатъчно.

Проблемът е във вида човек, който се опитват да конструират. Нашето действие не е морална агресия спрямо хомосексуалните личности, каквото и да мислим за техния опит. Ние не насочваме разсъждението си към оценката на техния опит, а върху конститутивната празнота на един съюз без потомство, чийто истински родител си остава скрит. Говорили сме много по темата за асистираното медицинско оплождане, за възможността жени в лесбийска двойка да имат деца. Тук обаче няма реципрочност. „Бракът за всички“ е нещо по-различно, това е друг модел. Жените имат един модел и могат да понесат оплождане. Що се отнася до мъжете – предвид предразположеностите на човешкото тяло – те нямат такава възможност. А скритият родител – кой ще бъде той? Откъде ще дойде? Не се знае. И исканото дете не се знае откъде ще дойде. Тук дори не става въпрос за това ще бъде ли то нещастно, ако вместо баща и майка има само двама бащи или само две майки. Става дума, че ще му липсва нещо. Дори то да бъде обичано и обгрижвано. Всеки ден ни показват в медиите такива деца. Ала не се знае откъде те идват!

Онова, което не ни казват по повод на такива хомосексуални двойки, е, че ако имат деца, често това са деца от предходен брак, че те са деца на бащата или майката в хомосексуалната двойка. А че не са деца, дошли отдругаде. Което също повдига въпроси, които изобщо не се разглеждат.

Искам да добавя, че ние не водим политическа битка срещу едно демократично избрано мнозинство. Но можем да си зададем въпроса – и това е легитимно – възможно ли е да се променя една цивилизация с един или два процента мнозинство? Това би означавало, че цивилизациите се крепят върху нещо наистина крехко. Ние не сме организатори на политически действия, но имаме собствено поле на отговорност. И бих искал да се спра на неговите три равнища.

Първото равнище е онова, което наричам институционална църква, отговорните. Институцията е тази, която говори. Тя е онази, която бди, а не е говорител по маниера на политическите партии; ние не сме партия като другите партии; ние сме като пазач, отстояващ антропологичните, етичните и духовните залози, търсейки аргументи, понятни за отделните човешки съвести. Онова, което означава семейната връзка, социалната организация и т.н. Посочваме това, което ни се струва опасно, защото в това е отговорността ни.

Има и второ равнище, което аз наричам засвидетелстването или свидетелството, което е отговорността ни към целия християнски народ. Обсегът на словата, които произнасям, не е един и същ в зависимост от това дали съм подкрепен от християнския народ и най-вече от всички хора с добра воля. Става дума за всекидневната връзка на хората едни с други, която им дава смелостта да говорят открито, за да не се явявам аз като заслепен представител на институция, пренебрегваща еволюцията на обществото. Затова трябва да се говори с хората, да им се помогне да размислят.

И най-накрая идва политическото действие, което дава възможност вече цитираното свидетелство да влезе в демократичния дебат. Не аз съм този, който прави избора на политически средства! Имам надежда в християните, които са действащи лица в политическия живот във Франция и ги насърчавам с думите: вие сте тези, които могат да сторят нещо, идете и го направете!

 

Превод от френски: Тони Николов

---

[1] Кристиан Тобира (род. 1952 г.) – френска социалистка, министър на правосъдието (2012–2016), известна с подкрепата си за „браковете за всички“ (еднополовите бракове). Б. пр.