… без Мене не можете да вършите нищо…  

                                             Иоан. 15:5  

Какво е благодат? На гръцки думата χάρις (лат. gratia) означава чар, дар от боговете (от трите грации или χάριτες) човек да се харесва, да очарова другите със своя вид, обноски, говор. Χάρις е „крилатата лекота“, за която говори Федон на Платон, тайнствена духовна сила, която дава усещане за освобождаване от тежестта на материята, от затвора на тялото и света. От чар значението на χάρις (съответно и на gratia) през Късната античност става и благодеяние, при което някой дава някому нещо безвъзмездно не за да получи друго в замяна, а за да помогне, за да дари удоволствие и радост.

В юдейската Тора хен (‏חן‏‎) посочва Божията благосклонност към избрания народ. Χάρις – думата е използвана в Новия завет най-вече от апостол Павел – влиза в християнството със значението на Божия благодат. Бог е неизчерпаем източник на дадения съвършено свободно дар, който обновява, преобразува, спасява човека. Богатството и многообразието на благодатта явяват Неговата любов и безмерна щедрост в опрощението на греховете, духовните дарове (гр. χάρισμα), вътрешните и външни помощи, с които Той обръща към Себе Си човека и го води към вечния живот. Благодатта предпазва и насочва, въздига душата, дава сила да се върши добро, утешава, снема тревожността, вдъхва надежда. Състоянието на благодат е живото присъствие на Бог в човека, което преобразява и дарява нов живот, като изпълва ума с вяра, а сърцето с надежда и любов.

Бог е безкрайно съвършен, човекът – краен, но той не е само телесна твар, а пресичащи се материя и дух. Сътворен по Божи образ и подобие, човекът е capax Dei, способен на Бог, може да общува духовно с Бог. Но тъй като умът и волята са крайни и слаби, невъзможно е сами, със собствени сили, да открием истината и благото. Само Бог може да ни помогне, само Той запълва разрива между естествено и свръхестествено, въздига ни над нас самите, над естествените ни сили, прави ни способни за това общуване. Благодатта е именно това тайнствено, свръхестествено въздигане на човешкото над самото него.

Свръхестествена, благодатта е налице, когато нашите действия и жестове са толкова противоположни на спонтанния ни порив и нагласа, че очевидно не идват от самите нас. Тя се проявява, когато грижата за другите ни кара да забравим собствения аз, когато останем ведри и спокойни в изпитанието и неправдата, когато посред нещастието в нас внезапно бликва скрита и силна радост, когато вътрешната сигурност за Божието присъствие ни дава усещане за мир и ни освобождава от субективната илюзия и външната обусловеност. Тази съкровена сигурност е в средоточието на благодатта.

Какво, значи, е благодатта? Тя е щастливо отношение с Бог. Инициативата е на Бог, Той винаги изпреварва човека, както възкликва псалмистът: „Моят Бог, Който ме милува, ще ме превари“[1]. Бог, Който не изисква подчинение, а търси желание и любов. Цялата Библия е история на отношението (предадено, подновено, отново предадено, забравено, възстановено…) между Бог и човек: успешно, то е щастлива изненада и за двете страни. Благодатта, като всяко щастливо отношение, не е пропорционално следствие на началното условие. Тя не заличава естествените качества и възможности, но ги усъвършенства, усилва, улеснява. Благодатта не насилва магически природата, а действа във и чрез силите на душата. Тя не заличава свободата на волята, но я движи изотвътре с духа на любовта.

Какво точно е взаимоотношението между Бог и човек, между необходимостта от благодат и свободата? Цялата западна теология се колебае между Божието предопределение и човешката заслуга и е бележка под линия към свети Августин, Учителя в благодатта (Doctor Gratiae).

Теологията в средновековните школи свързва истините на вярата с понятията и силогизмите на философията, взимайки я за своя „слугиня“. Философията служи на теологията, като защитава аргументирано християнската религия срещу друговерците и еретиците, показвайки съгласуването на истините на вярата с тези на науката.

Няма ли опасност обаче истините на откровението да избледнеят и дори отстъпят пред строгото рационално мислене? От самото начало спекулативната теология среща силна съпротива, достатъчно е да си спомним за изправянето на свети Бернар срещу рационализма на Абелар. Мнозина други отхвърлят схоластиката и изследват исторически богословските проблеми: какво казва Писанието за тях, какво е тълкуванието на Отците, какви са решенията на съборите и папите. Така, разглеждайки историята на християнската традиция, те изясняват и обосновават учението на Църквата. (...)

[1] Пс. 58:11.