Проповядвайки по еврейските градове и села, обръщайки се към тълпи от слушатели, Господ говори на разбираем за тези тълпи език, тоест на езика на обкръжаващите го хора. Едновременно с това в Евангелието (и преди всичко, разбира се, в Евангелието от Иоан), ние постоянно откриваме следните твърдения: словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил (Иоан. 14:24), както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря (Иоан. 8:28), учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил (Иоан. 7:16) или думите, що ви говоря, са дух и живот (Иоан. 6:63). И действително, Господ провъзгласява съвсем нови, удивителни неща, които далеч превъзхождат не само човешките обичаи и навици, но и човешката мъдрост. Думите Му нерядко предизвикват възмущение и не се побират в главите на хората. Той казва на юдеите: словото Ми се не побира във вас (Иоан. 8:37), от думите Му сред тях произлиза разпра (Иоан. 10:19) и мнозина казват: Той безумства. Но не само фарисеите, а и мнозина от учениците Му, като чуха това (тоест капернаумската проповед – б.а.), казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? (Иоан. 6:60) и, както съобщава Иоан: От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него (Иоан. 6:66). Думите Му предизвикват удивление сред тълпата: Той учи не като книжниците (и фарисеите) (Мат. 7:29); Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан. 7:46). Дори и от устата на най-близките ученици, от устата на дванадесетте често се изтръгват думи на недоумение: да си припомним, че след притчата за камилата, която по-лесно ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Божие, учениците Му твърде много се чудеха и възкликват: кой тогава може да се спаси? (Мат. 19:24-25).

И така, Господ проповядва на езика на обкръжаващите го хора, но често остава неразбран. Разкривайки причината за това неразбиране, Той се обръща към юдеите с думите: вие сте от долните, Аз съм от горните (Иоан. 8:23).

За вдъхновеното свише евангелско слово определящ става призивът към пределно съвършенство. Към съвършенството, което превъзхожда всяка една мяра и постановление и което води отвъд рамките на закона. Ако прощаваме, то да го правим не три пъти, както са учили фарисеите (Йома 86 Bar) и не седем пъти, както смята ап. Петър (чиято мяра, както виждаме, вече превъзхожда фарисейската), а до седемдесет пъти по седем, тоест безкраен брой пъти (Мат. 18:21-22). Да жертваме не една пета от имуществото си (ср. Лев. 5:15-16) и дори не половината от имота си, както възкликва придобилият Христа Закхей (Лук. 19:8), а всичко да продадем и да раздадем на бедните. Да обичаме не само своите близки роднини и приятели. Любовта трябва да се разпростре върху всички хора, включително и враговете ни (Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни (Мат. 5:44-45). Любовта в проповедта на Спасителя придобива характера на волева нагласа: ближен може да бъде всеки един, към когото се приближиш със загриженост и любов (виж притчата „за добрия самарянин“). В Евангелието чуваме призив към пределно съвършенство: бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), но подобно съвършенство е недостъпно за човека в неговото паднало състояние, то изисква духовно обновление чрез приобщаване към Бога и укрепване чрез силата на божествения Дух – за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19:26), така отговаря Господ на недоумението на Своите ученици.

Ето още един много важен аспект от евангелското слово – евангелското учение не е абстрактен сбор от знания, а път за придобиване на нов живот в Царството Небесно. Това Царство вече е явено в сила чрез богопознанието в общение със Сина. (Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми (Иоан. 14:7); Който е видял Мене, видял е Отца (Иоан. 14:9) и др.). Всяка една притча или поучение на Спасителя съдържат не само елементи на богословско откровение, но също така и ръководство за действие. С други думи, те са неотделими от нравствените, аскетичните и волевите решения и поставят човека пред проблема за избора. Много често Господ завършва Своите поучения с думите „който има уши да слуша, нека слуша!“. Този призив показва, че Спасителят не излага учението Си в готов, завършен вид, Той подтиква своите слушатели към размисъл, търсене, самоопределение. Но пътят към разбирането на божественото слово, на словото, което е дошло свише, от Отца, минава през разбирането на общоприетите човешки думи, образи, идиоми, в които то се е въплътило, тоест минава през разбирането на езика на евангелската проповед.

Но какво представлява този език?

Евангелската проповед е изложена не на езика на фиксираните термини, тя няма строга система и точни определения, каквито откриваме в по-късното богословие. Като цяло езикът на евангелското богословие се отличава с това, че има образен характер, поученията се предлагат под формата на ярки сравнения, метафори, притчи, които нерядко поразяват със своята парадоксалност. (Напр., „Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби, ще я оживи“ (Лук. 17:33) и др.). Много от образите са заимствани от бита на палестинските селяни, рибари, занаятчии и т.н., което прави проповедта на Спасителя по-открита и разбираема за слушателите, към които е отправена. Изходна база за езика на евангелското богословие са текстовете от Свещеното писание на Стария завет. Доброто познаване на тези текстове от хората, към които е обърната проповедта, позволяват на Спасителя не само да цитира тези текстове, но и да заимства определени образи и изрази, да изгражда по-сложни алюзии и конотации, при това нерядко тези образи в поученията на Спасителя придобиват допълнително развитие (например в притчата за „злите лозари“ (Мат. 21:22-44 и Ис. 5). Ето защо адекватното разбиране на евангелското богословие е невъзможно, без да имаме предвид Стария завет и без доброто му познаване.

Освен това познаването и изучаването на междузаветната литература, която е била широко разпространена и популярна за времето си (което се доказва и от множеството й преводи на различни езици), а също така и на близкоизточния фолклор, извънбиблейската идиоматика, изреченията на различните авторитетни учители и т.н. показват, че Господ при изграждането на образния строй на Своите поучения и притчи нерядко се е обръщал и към този жив и многообразен езиков материал.

Именно на това искам да се спра по-подробно. (...)