Появата на иконата е събитие, което има история. В противоречие с един възглед, който се опитва да се наложи в църковните кръгове и в гръцкото пространство, иконата не е някаква статична действителност без развитие и история във вековете. Напротив, един обикновен обзор на историята на византийското изкуство веднага показва голямото разнообразие на художествените решения, които иконографията включва. Богатство на стилистични и иконографски решения, от които е видна динамиката на изкуството на византийците в противовес на застоя, който властва днес. Динамиката в иконографското изкуство е била толкова голяма, че можем да твърдим без опасност от преувеличение, че то постоянно е било в процес на обновяване и на непрестанно развитие. Разбира се, това развитие не е било неконтролиран факт, нито е случайно. Установяваме го от свързаността и продължението, които са характерни за иконографските системи на византийците. Въпреки постоянните и много често важни различия в стилистичните течения и школи съществува една единна основа, която се съдържа и продължава живота на иконографското изкуство от всички епохи. Така иконата има история, но и продължение, съдържа променливи елементи, но и константни. Елементи, които се различават, но и такива, които са стабилни.

Коя обаче е причината за това развитие? Кои са стабилните и кои – променливите елементи на иконата? Какъв е процесът, чрез който се променят и развиват променливите елементи, и кои са параметрите, които определят това развитие? Ще се опитаме да отговорим на тези въпроси по-нататък със съзнанието, че само нахвърляме рамките на изследването на този огромен проблем.

Досега изследването изясни, че създаването на иконата, нейното изписване е едно комплексно явление. Състои се от иконен образ и от художествено изпълнение. Образът е същностният елемент на иконата. Той не дължи своето съществуване на изкуството. Той съществува преди изкуството, тъй като се отъждествява с физическия образ на изобразявания. Благоприятно е, че този елемент не се променя, не трябва да се променя, понеже в противен случай иконата престава да бъде такава. Наистина, както вече споменахме, след иконоборството образите на иконите, с изключение на отделни намеси, не се променят. Така образите са първият и основен непроменлив елемент в иконите. И естествено, това е елементът, който буквално осигурява постоянството в света на византийската иконография. Например, както и да се рисува иконата на Христос, във всяка епоха, в каквито и да са цветови или рисунъчни различия, образът на Богочовека винаги е един и същ и винаги е разпознаваем. Същото важи обаче и за икони със сложни композиции, като Рождество Христово или Разпятието например. Въпреки различните намеси иконографската сърцевина на иконата е същата и е неизменна и следователно иконата е също винаги разпознаваема.

Вторият елемент е художественият, който, както анализирахме, също е комплексен и се състои от други елементи: намесите в образа, стила, основните художествени и естетически принципи.

Намесите в образа, вече споменахме, имат богословска причина за своето съществуване. Те се включват в образа с цел да направят осезаеми някои богословски истини, а впоследствие не отпадат по волята на иконографа и без някаква сериозна причина. По отношение на образите също могат да се допуснат различия, за да се представи едно събитие сбито или по-подробно. Така например можем да имаме вариант на Разпятие Христово само с основните персонажи или един развит вариант с много персонажи, който представлява опит да се опише събитието във всичките му измерения. Контролът върху намесите в образа е нещо, което се отнася към цялата Църква, както точно се случва и по отношение на Истината.

Стилът на иконите е художествен подход, чрез който се рисуват лицата и обектите. Един стил се ипостазира и има своето собствено място в историята на изкуството, аналогично на особеностите на линията, ролята на цвета, изграждането на композицията. Следването и изучаването на развитието на стила е много трудно начинание и се свързва с мястото на зрителя в произведението на иконографията и в определящата му роля за иконописеца. Когато художникът е единственият, който определя стила, а зрителят не е нищо друго освен пасивен приемник на опитите му, тогава развитието на стила се определя от личната история на художниците. Последните направляват стила накъдето си искат или където смятат, че е добре да бъде отведен. Този процес важи до голяма степен в историята на западноевропейската живопис, където по-скоро имаме история на естетическото развитие на художниците, а не история на връзката между живописта и зрителите. (...)