Надеждата е риск, дори риск на рисковете.

Тя е най-голямата и трудна победа,

която човек може да извоюва в душата си.

Жорж Бернанос, Свободата – за какво ни е?[1]

Като опитали за първи път забранения плод от Дървото за разпознаване на добро и зло, Адам и Ева превърнали всяка бъдеща опитност на човеците в грях. Христос се въплътил и прощавал греховете им и ги изцерявал и ги изкупил на кръста, като насетне мъчениците се богоуподобявали на Него, а останалите му подражавали, култивирайки добродетели и благочестие. Което ще ги извиси, ако не до вярата, то поне до онази надежда, за която се казва в Отпуста от Божествената литургия на свети Иоан Златоуст: „Господи, Който… освещаваш онези, които се надяват на Тебе…”.

Грехът на опитността

В Иоан. 8:1-11 Христос пише нещо с пръст на земята, докато казва на иудеите който е без грях, пръв да хвърли камък по блудницата. Лека-полека всички се разотиват. Той поглежда жената и я пита: „Жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?”. Тя отговаря: „Никой, Господи!”, и Иисус й отвръща: „И аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши”.

Това не е от най-цитираните евангелски събития, нито от най-тълкуваните от екзегетите, но на него беше обърнато специално внимание измежду многото сцени от живота на Иисус във филма на Мел Гибсън „Страстите Христови”. Всъщност то разказва повече за грехопадението и опрощението, свързва Стария и Новия Завет по-силно, отколкото много други случили се неща.

Жената прелюбодейка като всички нас е наследница на Адам и Ева, и тя е заквасена с греха на праотците, при което хапката на сладкия плод се загнездва в гърлото, в тялото и то остава полуживо-полумъртво. Като тялото на Снежанка от едноименната приказка на Братя Грим, отхапала от отровната половина на ябълката и положена в стъклен ковчег. Или както оставяме малко на дъното на шишето от Богоявленската осветена вода (или онази от р. Йордан) и доливаме, за да се освети цялата, за да имаме винаги от нея. Така се заквасва и хлябът – с малкото – всичкото.

Грехът на Адам и Ева започва със съмнението – което се прокрадва като змия-пукнатина-бръшлян в целостта на дървото (което е целостта на отношенията между Бог и хората), смуче соковете му, разделя Отца от синовете Му, те се пускат от щедро и топло подадената бащинска десница – и завършва с непослушанието, което е и първият им самостоятелен опит, опитват от плода. Опитването на плода не е само вкусване, задействане на сетивата, чревоугодничество, предпочитане на творението пред Твореца, както казват отците на Църквата, но й първа опитност, след която грехът завинаги започва да се свързва с опита. Всеки пръв опит, и не само пръв, от нашите предци до нас, носи в себе си семката на греха, тъй както Словото е посадено в сърцето или виждането в чуването.[2]

В този смисъл нито един човек освен родения от Живия Бог и Дева Мария Христос не е безгрешен. От първия си до последния опит всички грешим. Зрелостта, напускането на детските години и отиването в младежките, е вече проявление на заложения грях. Според каноните на Църквата само децата до седем години не постят преди причастие, защото още са чисти като ангелите. На въпроса на своите ученици кой е достоен за Царството Небесно, Христос отвръща: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:3). Нашият опит е заквасен с греха на отците, затова и Христос се обръща към блудницата и й казва: „И аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Иоан. 8:1-11).Той е дошъл, за да прости, тя – за да не греши повече. И тук закономерно се вписва запитването на свети апостол Петър към Учителя: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?... Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22), казва Христос, с което набляга не само на безкрайната любов към брата, за която „Никой няма любов по-голяма от тая, до положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13) (отново основен момент от филма на Гибсън!), но и това, че хората грешат повече от седем по седемдесет пъти, хората никога не спират да грешат, веднъж попаднали в лабиринта на опитността. (...)

[1]Жорж Бернанос, Под слънцето на сатаната (София: София – С. А., 2005), с.253

[2] Jonathan Dunne, „Fifth Lesson: Love“, in Seven Brief Lessons on language (Sofia-London:Small Stations Press, 2022).