Правото винаги се е интересувало от смъртта. И до днес се привеждат аргументи в подкрепа на „правото на смърт” и такива, които го отхвърлят категорично. Настоящият текст е опит да се анализират начините, по които религиозната етика оказва влияние за формирането на позициите в секуларните общества по отношение на извършването на евтаназия. Ще бъде коментирана единственото хипотезата за извършена евтаназия на пациент.[1]

През втората половина на XX век се правят активни опити за предефинирането на смъртта, като се използва категорията за „мозъчна смърт” без значение, че болният все още има пулс. Подобни действия биват оправдани с желанието органите на такива пациенти да бъдат дарени за трансплантация и прехвърлени на реципиент. Разбира се, подобни мотиви намират своите критици. По този начин, казва Ханс Йонас, „се подчиняваме на доминиращия прагматичен дух на нашето време, който не позволява нито един древен страх и трепет да попречат на неумолимото настъпление на чистата вещност и неограничаваната от нищо полза”[2]. Средата на отминалия век е изпълнена с много дебати относно критериите, на които трябва да отговаря един пациент, за да бъде обявена неговата смърт. Началото на този дебат е поставен с публикувания през 1968 г. доклад със заглавие: „Дефиниция за необратима кома: доклад на специална комисия към Харвардския медицински институт, проучваща въпроса за дефиниция на мозъчната смърт”. Докладът започва така: „Нашата основна цел е да определим състоянието на необратима кома като нов критерий за смърт”[3]. След дълги дебати, продължили и следващите години, критерият „мозъчна смърт” бива приравнен на смърт в голяма част от държавите по света. В България дефиниция за смърт е дадена в чл. 5 от Наредба №14/2004 за медицинските критерии и реда за установяване на смърт, а именно: 1. трайно и необратимо прекратяване на функциите на кръвообращението и дишането; 2. трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък и налична сърдечна дейност (т.нар. мозъчна смърт).

Думата „евтаназия” е въведена през XVI от английския философ Франсис Бейкън и е запазила своето буквално значение – „добра” или „лека смърт”, като към настоящия момент както религиозните, така и светските представи за понятието са едни и същи – умишлено ускоряване на смъртта на индивида главно в терминални медицински случаи или случаи на сериозна хронична болка, която не може да бъде облекчена с конвенционални методи. Именно в такъв смисъл понятието „евтаназия” присъства в настоящия текст.

За разлика от раждането, което е извън нашата воля, то смъртта потенциално е възможно да зависи от нас и да се подчини на субективната ни воля. Животът е дар от Бога според всички монотеистични религии. Според християнското учение отнемането на живот е един от най-големите грехове, които може да бъдат извършени пред Твореца. Християнството осъжда самоубийството, за разлика от светския модел на държавата, който го приема за личен акт и го оставя изцяло във волята и правната сфера на човека. Евтаназията има две форми на проявление – активна и пасивна. Активната евтаназия е свързана с подпомагане на самоубийството на друго лице, когато то е взело съзнателен избор за това, като в този случай медицинско лице посредством медикаменти, разтвор или друг препарат (газ) умишлено причинява смъртта на пациента. За да бъде законосъобразна подобна евтаназия, когато тя е легално уредена на територията на конкретната държава, следва да са изпълнени редица предпоставки. В България тя не е разрешена, което автоматично означава, че участието в активна евтаназия е наказателно отговорно деяние. Асистираното самоубийство се доближава до активната евтаназия, но има една основна разлика. При този вид самоубийство медицинско или друго лице осигурява всички нужни предпоставки, но активното действие, с което се причинява смъртта, е на пациента (например натискане на бутон, освобождаване на определен препарат, който се влива в тялото, или друго подобно).

При пасивната евтаназия отговорните медици отказват да осигуряват животоподдържащо лечение на пациент, като по този начин позволяват смъртта да настъпи по-бързо. Когато пациентът е в съзнание и е направил съзнателен избор на отказ от лечение, тогава медиците/отговорните лица следва да се съобразят с неговото желание. Тази хипотеза е уредена в чл. 90 от Закон за здравето в България. Проблеми възникват тогава, когато пациентът е в безсъзнание и не може да изрази волята си относно това дали животът му да бъде поддържан изкуствено и за какъв период. Биоетиката се вълнува от подобни теми от самото си възникване. В средата на XX век водещи анестезиолози поставят няколко важни етически въпроса относно смъртта пред папа Пий XII[4], като най-виден морален авторитет за времето си. Въпросите са свързани с това дали лекарите имат задължение да използват устройства за изкуствено дишане при пациенти, чието състояние е определено като безнадеждно; дали лекарите следва да изключат апарат за изкуствено дишане, поставен на пациент, чието състояние е такова, че изключването на апарата ще доведе до смърт. Папа Пий XII се основава на познатото в католическата етика разграничение между обичайни и извънредни средства[5] и отговаря, че в опитите си да запазят нечий живот хората по принцип са задължени да използват „само обичайни средства, т.е. онези от тях, които не представляват огромно бреме за самите тях или за останалите”. В този смисъл, когато изкуственото поддържане на дишането може да се разглежда като извънредна мярка, прилагането ѝ е възможно да бъде преустановено.[6] Принципът на обичайните и извънредни средства представлява функция на приемането от страна на римокатолическите теолози на доктрината на естественото право, „според която основаващите се на разум етически съждения са понятни за всяка разумна личност, без отношение към религиозните ѝ разбирания”[7]. Като антипод на тази теза е възприета Ецикликата Evangelium Vitae[8] на папа Йоан-Павел II от 1995 г., която категорично се обявява против евтаназията. Позовавайки се на библейски стихове, тя напомня за фундаменталната стойност на всеки човешки живот. Стойност, която започва от зачеването и продължава през целия живот, независимо от човешкото състояние. Папа Йоан Павел II използва деонтологичен подход, като заявява, че има абсолютно обвързващо задължение никога да не се ускорява умишлено смъртта в ситуации, при които краят на човешкия живот е близо. Вследствие на тези две гледни точки активната и пасивната евтаназия пораждат следния морален казус – съществува ли морална разлика между убийството (активната евтаназия) и непротивопоставянето на желанието на някого да умре (пасивната евтаназия)? (...)

[1]Съгласно чл. 84 от Закона за здравето пациент е всяко лице, което е потърсило или на което се оказва

медицинска помощ.

[2]Джонсън, Р. А., Раждането на биоетиката. С.: Критика и хуманизъм, 2021 г., с. 366.

[3]Пак там, с. 361.

[4]Папа Пий XII (с понтификат от 1939 до 1958 г.) проявява задълбочен интерес към етичните проблеми на медицината, като голям брой от словата му по този повод са издадени в сборник. Виж. Papal Teachings: The

Human Body.

[5]Това разграничение между „обичайни” и „извънредни” медицински интервенции за първи път се появява

в съчинения на теолози от XVI в., които разсъждават над въпроса дали човек има моралното задължение да опази своя собствен живот. Виж повече в „J. J McCartney, „The devolompment of the doctrine of ordinary and

extraordinary means of preserving lige in Catholic moral theoly”.

[6]Джонсън, Р. А., цит. съч., с. 358.

[7]Пак там, с. 95.

[8]https://www.vatican.va/content/john-paul-ii/en/encyclicals/documents/hf_jp-ii_enc_25031995_evangelium-vitae.

html , прегледано на 11.09.2022 г.