Историята на град Поморие като развит християнски и културен център е многовековна, а изобщо появата му на историческата сцена на 42˚33ʹ северна ширина и 27˚39ʹ източна дължина, води началото от средата на VI век преди Христа.[1]  Столетия назад селището е известно с името Анхиало (до 1934 г.). Смята се, че градът получил наименованието си във връзка с това, с което бил най-известен – добива на сол. Напоследък все повече се утвърждава мнението, че името: „Анхиало“ би следвало да се преведе като: „солище“ – място, на което водата се изпарява за получаване на сол.[2] Правото да се нарича „град“  Анхиало получил при управлението на император Траян (98–117) заедно с други развити селища по днешните български земи, като Сердика (София), Пауталия (Кюстендил) и Никополис ад Нестум (Гоце Делчев).[3] Древните българи го нарекли Тутхон.[4] Семената на проповедта за Христовата жертва и изкупването на човечеството намират тук благоприятна почва още през І в. Според преданието по тези места е проповядвал самият първозван Христов ученик св. ап. Андрей, а също така и св. мчца Севастиана[5], пострадала през 82 г., при управлението на император Домициан[6]. През ІІ-ІІІ в., Анхиало е вече център на епископия, където според Libellus Synodicus около 140 г. се провежда третият по ред в християнската история църковен събор – след Апостолския събор в Йерусалим и този в Йерапол (Фригия, Мала Азия), свикан от Анхиалския епископ Сотас против ересите на Теодот и Монтан.[7] По-късно Анхиало е седалище на архиепископ (V–VІ в.) и накрая на митрополит (от края на ХІІІ в.).[8] Той си е извоювал славата на едно от развитите духовни и културни средища по черноморския бряг[9], дало на византийската цивилизация книжовници като Методий Гемист (ХІV в.) и митрополит Атанасий Анхиалски (ХV в.) – първият е писач на т.нар. Анхиалско Евангелие с тълкувание на Охридския архиеп. Теофилакт Български, което според приписка в него било написано по „насърчението на великия Търновски патриарх Теодосий при царуването на благочестивейшия цар Йоан Асен”[10], а вторият – църковен химнописец и преписвач на трудове на св. Йоан Дамаскин. Един от тези свои ръкописи с дамаскинови съчинения Атанасий подарил на византийско-българския книжовник димитър Кантакузин (ХV в.).[11]

За духовно-просветното и културно благосъстояние на местното гражданство говори и фактът, че от Анхиало са възведени Константинополските патриарси: Михаил ІІІ Анхиалски (1170–1178)[12] – родом от Анхиало, противник на първите опити за уния между православни и католици[13]; Иеремия ІІ Транóс (1572–1579; 1580–1584; 1586–1595) – родом от Анхиало, дал патриаршеско достойнство на Руската църква (12 февр. 1593 г.); Партений І Константинополски (1639–1644) [14], родом от Янина (Епир – Северозападна Гърция) – изпратил през 1641 г. мощите на св. Петка Епиватска от Константинопол в Яш, дарявайки ги на молдовския княз Василий Лупу[15], управлявал от 1634 до 1653 г. С Анхиало са свързани още Константинополските патриарси: Партений IV Могилал, Антим V, Антим VII, както и един Йерусалимски патриарх – Поликарп I, и един Критски архиепископ – Калиник III.[16] Друг вселенски патриарх – Иоасаф-Антоний Кокас (1462–1463) – син на латинци, пък по снизхождението на султан Мехмед ІІ Завоевателя бил заточен в Анхиало.[17]

Сред останалата част от архипастирите на Анхиалската митрополия също има известни личности. Такъв е митрополит Софроний, който участва в събора във Флоренция през 1438–1439.[18] Той, наред с митрополитите на Търново, Силистра и Мелник, подписва Флорентийската уния с надежда за помощ от Запада против турските нашествия, но твърде късно – непоробен бил останал само Константинопол.[19]

В навечерието и след окончателното разгромяване на Византийската империя в Анхиало намират убежище редица представители на византийската аристокрация. Тук се установяват на постоянно местожителство семейства от видните византийски родове Палеолози, Дука, Кантакузини, Хрисоверги, Ватаци и др.[20]

В сравнително по-ново време Анхиалската митрополия за пореден път „отглежда” вселенски патриарх в лицето на Василий ІІІ (1925-1929), бивш митрополит на Анхиало, родом от Юскюдар (Скутари), квартал на Цариград. Последният дал томос за възвеждането на Румънската църква в патриаршеско достойнство. Съществуват свидетелства, според които при опустошителния пожар в Анхиало на 30 юли 1906 г., наред с общо 757 анхиалски къщи, изгаря и домът на митрополит Василий с личната му библиотека, „съдържаща безценни книги и ръкописи“[21], сред които по всяка вероятност е имало и музикални ръкописи. На такова предположение навежда факта, че през 1904 г. към Атинската национална библиотека е изпратен църковен музикален ръкопис от 1450 г. – вероятно писан в анхиалски скрипторий. В съдържанието  му е поместено многолетствие (полихрония) за последния византийски император Константин XI Палеолог, управлявал от 6 януари 1449 до 29 май 1453 г.[22]

Историята познава и друг анхиалски митрополит с името Василий – българин от с. Загоричани, Костурско (днес в Северозападна Гърция), въдворен на тази катедра през 1865 г. Същият е сред най-дейните митрополити по отношение на просветното и благотворително дело в Анхиалската епархия. Бил един от малцината, които на събора в Цариград през 1872 г. не подкрепяли обявяването на Българската църква за схизматична.

Няма съмнение, че като митрополия от такъв висок ранг, в Анхиало особено много се е държало и на добрата църковномузикална подготовка. Желаещите да усвоят тънкостите на псалтикийното изкуство навярно са намирали добър наставник край певницата на всеки анхиалски храм[23] или при своя изкусен и вещ музикоучител в лицето най-вече на протопсалта при митрополитската църква. Подобна обичайна практика откриваме съхранена и в наше време на множество места в православния Изток, при която около местния първопевец е формирана и функционира своеобразна църковномузикална школа. Тук следва да включим в реда на вероятностите и наличието на такава школа в разположената тогава близо до града обител на св. великомъченик Георги, във връзка с която се откриват сведения, че храм или манастир с такова име (на мястото на днешния Поморийски манастир) съществувал още през VІІ в. Предполага се, че обителта била разрушена при нашествието на турците. Новата история на манастира започва от 1856 г.

Основание за предположението, че в Анхиало или в околностите е съществувала църковнопевческа школа (или школи) дават именно стигналите до нас плодове от забележителната църковномузикална дейност на Палама Анхиалски – вероятен наследник и продължител на една твърде богата църковнопевческа традиция. Той самият е не само талантлив мелотворец, но и песнописец, познаващ съвършено правилата на църковната поезия. Ръкописни извори са съхранили негова трогателна поетична творба, представляваща умилителен химн към Христа[24], с което Палама се нарежда и всред сонма на даровитите църковни химнографи.

Палама от Анхиало, както е известен в ръкописните кодекси, е църковномузикален деятел от края на византийския период на псалтикийното изкуство. Родом е от град Анхиало, като според някои изследователи същинското му име било Николай, т.е. Николай Палама от Анхиало.[25] (...)

[1] Срв. Димитров, Б. Поморие. С., Акшаена – 2007, 2013, с. 7.

[2] Пак там, с. 10.

[3] Пак там, с. 19.

[4] Пак там, с. 75.

[5] Чернев, Ч. Българското Черноморие – древна люлка на християнството. Трета книга. 2011, с. 148-150.

[6] Паметта на светицата се чества на 16 септември.

[7] Чернев, Ч. Българското Черноморие..., с. 150-153.

[8] Гюзелев, В. Средновековният Анхиало. – В: История на Поморие. Част първа: Анхиало от древността до Освобождението. Поморие, Фондация „25 века Поморие”, 2000, с. 67-70.

[9] Пак там, с. 73-76.

[10] Пак там, с. 75.

[11] Пак там, с. 73, 76.

[12] Пак там. с. 69.

[13] Димитров, Б. Поморие, с. 57-58.

[14] Срв. Грозданова, Ел. Османското господство. – В: История на Поморие. Част първа: Анхиало от древността до Освобождението. Поморие, Фондация „25 века Поморие”, 2000, с. 80.

[15] Каравълчев, В. Патриарсите на Анхиало (Поморие). С., Симолини 94, 2022, с. 41-43.

[16] Повече за Константинополските и други патриарси и архиепископи, свързани с Анхиало виж: Каравълчев, В. Патриарсите на Анхиало, с. 13-69.   

[17] Гюзелев, В. Средновековният Анхиало, с. 73.

[18] Срв. Амвросий, архимандрит (Погодин). Свети Марк Ефески и Флорентийската уния. Варна, Варненска и Великопреславска Света Митрополия, Фондация „Двери“, 2019, с. 252.

[19] Димитров, Б. Поморие, с. 57.

[20] Грозданова, Ел. Османското господство, с. 80.

[21] Виж: Каравълчев, В. Патриарсите на Анхиало, с. 61.

[22] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B9_III_%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8 [Електронен ресурс, август, 2022 г.].

[23] Повреме на Руско-турската война от 1828–1829 г. руският полковник Г. Енехолм (Енегольм) заварва в Анхиало шест полуразрушени църкви и още около двадесет в развалини. Виж: Енехолм, Г. Бележки върху градовете оттатък Балкана. Архив за поселищни проучвания, т. І, кн. 1, София, 1938, с. 124. – Тонев, В. Преход към нова епоха. – В: История на Поморие. Част първа: Анхиало от древността до Освобождението. Поморие, Фондация „25 века Поморие”, 2000, с. 147.

[24] Στάθη, Γρ. Θ. Ἡ δεκαπεντασυλλάβος Ὑμνογραφία ἐν τῇ Βυζαντινῇ Μελοποιίᾳ (καὶ ἔκδοσις τῶν κειμένων εἰς ἓν Corpus). Ἐκδίδουν ὁ Μητροπολίτης Κοζάνης Διονύσιος καὶ ὁ Γρ. Θ. Στάθης. Ἵδρυμα Βυζαντινῆς Μουσικολογίας – Μελέται 1, Ἀθήναι, 1977, σ. 219-220.

[25] Στάτης, Γρ. Θ. Οί α̉ναγραμματισμοὶ καὶ τὰ μαθήματα τη̃ς βυζαντινη̃ς μελοποιίας. Γ΄ έκδοσις, Α̉θήνα, 1994, σ. 128-129.