Преди повече от десетилетие наскоро упокоилият се Диоклийски митропо­лит Калистос споделя в свое интервю: „Това, което ми причинява най-голяма болка в Православната църква, е недостатъчната любов и недостатъчното доверие между нас. Между различните патриаршии и поместни църкви. Ние всички мислим за себе си като за едната свята, апостолска и съборна Църк­ва на Христос. Но много често не свидетелстваме за това единство“. Със своето богословие митрополит Калистос непрестанно ни припомняше, че в края на земния си път ще изоставим тук различните си идентичности освен една-единствена, която ще вземем със себе си и отвъд – тази на Божии чеда.

Развитието по казуса с Църквата в Северна Македония от пролетта и лятото на тази година може би е именно стъпка към засвидетелстване на единството, към изцелението на една рана в общоцърковния организъм. В началото на май със свое решение Св. синод на Вселенската патриаршия вдигна схизмата от Църквата в Северна Македония и прие в евхаристийно общение нейните архие­реи, клир и миряни. За пътищата към връщане на доверието и доколко външни на църковното съзнание острастявания може да бъдат пречка в този процес – разговаряме с преподавателя по църковна история доц. д-р Павел Павлов.

Помним писмото от 2017 г. от архиереите на Църквата в Северна Македо­ния към Светия синод на Българската църква като към своя Майка Църк­ва, както и решението на българските архиереи, в което се изразяваше готовност да се ходатайства за вдигането на схизмата. Дори бе опреде­лена комисия от българска страна, която да „движи“ този въпрос, да пре­говаря с другите поместни църкви. Но следващи стъпки така и не послед­ваха, поне не публично оповестени. Помним и реакцията на Сръбската църква тогава. Очевидно северномакедонските владици потърсиха други пътища за решаване на въпроса. Защо явно тогава не беше моментът, а той настъпи точно сега?

Можем да кажем, че това е процес, който назряваше. В Северна Македония раз­лични групи по всякакъв начин от години се опитват нещо да направят по въпроса за Православната църква там. И този устрем продължава повече от две десетилетия. Следя внимателно темата от 1996 г., на всички фронтове там се правят опити да се получи нещо, макар и да нямаше последователна ли­ния. Това е разбираемо и в чисто политически план – става въпрос за една нова държава, която търси възможности да се утвърждава, а такъв е концептът на Балканите: ако нямаш поместна църква, все едно си като на един крак, еди­ният от стълбовете на самостоятелната държавност ти е отсечен.

Относно писмото до нашия Св. синод – то в крайна сметка свърши своята работа, защото динамизира процесите. Ако погледнем от дистанцията на времето, ще видим, че именно от 2017 г. започна придвижването на този въпрос, който от години беше в застой. Признанието, изразено в това писмо (независимо от степента на неговата искреност), очевидно притесни заин­тересованите кръгове отблизо и далеч и те поставиха темата отново за решаване. Друг е въпросът дали бяха оползотворени всички възможности. От една страна, пак стана ясно, че ние сме тези, които се отнасят с най-го­ляма симпатия и желание за изцеляването на тази рана, но от друга, сме и най-внимателните към всичко, което се случва там. Има симпатия, но и нап­режение, което ни кара често пъти да бъдем мнителни. Остана усещането, че от страна на Северна Македония пак има неискреност. Имаше възможнос­ти тогава ситуацията да се развие и по-добре, но според мен основната при­чина това да не се случи, бе другата страна, защото стана ясно, че честване­то на 1000 години от учредяването на архиепископията в Охрид през 2018 г. е не просто честване на една обща хилядолетна институция, а преди всичко политически пиар ход. След отказа от наша страна да изпратим представи­тели на тържествата разговарях с някои духовници в Северна Македония от различни крила и имаше много разочаровани. Сред най-разочарованите бяха т.нар. българофили– една група от хората в Северна Македония, които разби­рат и обичат България в исторически план, но същевременно с това се борят за утвърждаването на своята държава и самостойна църква.

Как бихте коментирали така топлата, братолюбива реакция на Сръбска­та църква?

Сръбската църква дълго време настояваше, че църквата в Северна Македония няма своите йерархични основания след 1967 година. Позиция, към която Бъл­гарската православна църква е била винаги много внимателна. Още от вре­мето на патриарх Кирил сме съзнавали, че вярващите там са наши събратя в православието, с тяхното духовно наследство, със своите манастири. Това бе дългочакана стъпка от страна на Сръбската църква, която десетилетия отказваше да стори това. Разбира се, много неща се промениха – най-вече в политически план. И това да се случи с нов патриарх в Сърбия, чрез когото се изпраща сякаш посланието: „Всичко старо е забравено!“. Но ние помним колко дълго и ревностно същите духовници, с които днес вече са в евхаристийно общение, бяха определяни като разколници. Вероятно нещо съществено се е променило, та същите хора без някаква външна промяна вече не са разколни­ци. Мисля, че сме на път да се реши и този балкански църковен въпрос.

Кога можем да очакваме обявяването и окончателното признаване на ав­токефалията на Църквата в Северна Македония от целия православен свят?

Не мисля, че ще има скорошно пълно признаване. Дори и да има, то ще е от страна на една група от църкви. Не само предвид „църковните лагери“, но и поради самата процедура за признаване на автокефалията, която е тежка. На предсъборните съвещания в Шамбези, Швейцария, беше обсъждана и темата за автокефалията, и това остана един от малкото въпроси, по които не се достигна до съгласие. Бяха предлагани различни варианти (сред които имаше и доста екзотични предложения) и се получи така, че поради конфликтност­та, която този въпрос провокираше, той не влезе сред темите за събора. Това пък до голяма степен сякаш освободи Цариградския патриарх след Събо­ра в Крит да продължи да дава автокефалия без признанието на останалите, тоест тази църква започва да съществува в църковния мир, независимо дали всички останали са приели това.

Виждаме примера с Православната църква в Украйна, колко трудно върви този процес на признаване от другите поместни църкви, като, разбира се, двата случая имат своите специфики и не бива да ги приемаме като „скачени съдове“. Например трагедията с войната в Украйна може да динамизира процеса на признаване на отделна Православна църква там и от другите поместни църкви.

По отношение на православните в Северна Македония обаче е направена из­ключително важната стъпка – духовната йерархия е приета в евхаристийно общение, декларирано е, че тя има канонично основание. И с това голяма част от духовенството в Северна Македония вече е удовлетворено, то дори не се интересува толкова от въпроса за самата автокефалия, а преди всичко от съборното общение вътре сред православните, защото отпадат обвинени­ята към тях, че са самочинни.

Направи впечатление обаче бързината, с която наскоро дойде изявле­нието на Руската православна църква. Изявление, в което се говори ди­ректно за признаване на автокефалията на „Македонската православна църква – Охридска архиепископия“, преди още да има издаден томос от Вселенския патриарх, и никъде не се споменава за първата стъпка, напра­вена от Вселенската патриаршия в началото на май – вдигането на схиз­мата и възвръщането на евхаристийното общение. Как ще коментирате тази така бърза реакция на Московската патриаршия?

Това беше очаквано, особено с оглед силното противопоставяне между пра­вославните днес. Аргументацията за това признаване е солидарността с ре­шението на Сръбската православна църква. Сега трябва да следим дали това бързо съгласие ще изиграе конструктивна роля в по-нататъшното реално решаване на въпроса, или има по-скоро църковно-дипломатически характер.

В своето изявление Св. синод на Българската църква, заедно с изказаната духовна радост от вдигането на схизмата, заявява и нуждата от пред­стоящо разглеждане по въпроса за името? Трябва ли българските архие­реи да направят компромис, или е „неприемливо“ да се съгласят с името „Охридска архиепископия“, както отбеляза Ловчанският митрополит Га­вриил?

Откакто следя тази тема, Църквата в Северна Македония няколко пъти, по най-различни причини си промени името, като непрекъснато се добавяха нови определения, които имат преди всичко исторически характер – Охридска ар­хиепископия (2009 г.) и Юстиниана Прима. Когато се променя толкова често името, очевидно има проблем, защото името е основен идентификатор за идентичност – дали става въпрос за личност, организация, още повече за по­местна църква. Сръбската църква не можеше по друг начин да признае йерар­хията на Църквата в Македония освен с името, което е съществувало преди 60-те години, а това е „Македонска православна църква“, както тогава са се наричали църквите: Българска, Сръбска, Румънска и т.н. Макар че по-късно, в 90-те години, течеше дебат в богословските среди, че е по-църковно и богос­ловски обосновано поместните църкви да се наричат Православна църква в България, в Румъния и т.н., но така или иначе не се стигна до промяна, макар и да се съзнава, че това е един рецидив от XIX век в търсене на национално олицетворяване. (…)