Проф. Брадли Насиф[1] току-що разказа за новата книга, посветена на Филокалия, която ще бъде публикувана тази есен. Това издание е вълнуващо и важно събитие едновременно за православните и за християните от други традиции. Намирам за привилегия да бъда сред тези, допринесли за публикуването на тази книга.

Както проф. Насиф току-що обясни, Филокалия (бълг. „Добротолюбие“) е сборник от текстове с духовен и мистичен характер, писани от тридесет и шестима автори, които са работили между четвъртото и петнадесетото столетие и които всичките, с изключение на един, принадлежат на Християнския изток. И какво е онова, за което говорят всичките тези автори? Техните теми са много, но преди всичко те говорят за вътрешната молитва, за търсенето на Бога в скритото царство на сърцето – в онова царство, за което е говорил Христос, когато казва: „царството Божие вътре във вас е“[2].

И така, тази вечер аз определено няма да се опитвам да обобщавам в подробности съдържанието на Филокалия, вместо което, използвайки Филокалия като свой водач, бих искал да ми позволите да говоря върху една специфична форма на вътрешната молитва – Иисусовата молитва или призоваването на светото име. И макар Филокалия да е много повече от наръчник за практикуването на Иисусовата молитва, призоваването на името обаче формира една витална свързваща нишка – лайтмотив, привеждащ всяко действие към живо единство.

Като въведение, позволете ми да сложа пред вас, като икона, един от решаващите моменти в Стария завет: Моисей пред неизгарящата къпина – така, както това е описано в Глава 3 на кн. Изход.[3] Докато той стои пред горящия, но неизгарящ храст в пустинята, Бог му казва две неща. Същите тези две неща Той говори и на вас, и на мене, и на всекиго, който се стреми да влезе в тайнството на непрестанната молитва.

Първо, Бог казва на Моисей: „събуй обущата от нозете си“[4]. Според тълкуванието на гръцките отци – например на св. Григорий Нисийски – обувките, изработени от кожа на мъртви животни, означават безжизнеността на повторяемостта, на еднообразието, на невнимателността. „Събуй обущата си“ следователно символично означава: „Освободи се от онова, що не е живо, от поробването си спрямо несъщественото, механичното, това, което е едно и също. Отърси се от мъртвостта на отегчаващото. Събуди се. Ела в себе си. Отвори духовните си очи. Очисти дверите на своето възприятие. Погледни и виж! Чуй!“.

Терминът, употребяван в православното аскетическо и мистическо богословие за този опит от събуждането, е νῆψις, което означава „трезвост“, „бдителност“, „будност“. Този опит от νῆψις е засвидетелстван в оригиналното гръцко заглавие на Филокалия. Там сборникът е наречен „ΦιλοκαλίατῶνἹερῶνΝηπτικῶν“, а това означава „Филокалия на светите ниптически отци“ или „на отците, които са учили на будност“.

Събуди се! За мене това винаги е било проблем. Още от детството си аз заспивам без никакви затруднения. Веднъж дори заспах на една от моите лекции. Бях прекалено неразумен да изнасям лекцията си седнал. Доспиваше ми се все повече и повече и когато се унесох в сън, започнах да чувам монотонен глас, докато изведнъж не осъзнах, че това е моят собствен глас. И нямах никаква представа какво съм говорил.

Разбира се, нашият основен проблем не е, че ние сме злонамерени, независимо че почти всички от нас понякога са и такива. Много повече нашият проблем е в това, че ние сме отегчени и затова израстваме фрагментирани и разпилени. Използваме само много малка част от нашите духовни ресурси. Прекарваме живота си с пет процента от пълния си потенциал. Караме на прекалено ниска предавка. Няма ни истински там, където сме – събрани тук и сега, участвайки в онова, което беше наречено „тайнството на настоящия момент“.

И така, връщайки се към Моисей, да видим какво се случва нататък – след като сме свалили нашите обуща? След това Бог казва на Моисей: „мястото, на което стоиш, е земя света“[5]. Какво се случва, след като ние свалим обущата си и започнем да ходим необути? Изведнъж ставаме чувствителни, особено чувствителни. Уязвими по един положителен начин. Земята под краката ни става нещо живо. Чувстваме прашинките между ходилата си. Чувстваме структурата на тревата. Същото е и по отношение на духовното. Свалили обущата си, освободили се от вътрешната мъртвост, ние започваме да осъзнаваме, че Бог е много близо. Че светът около нас е свет. И обновяваме усещането си за благоговение и за учудване пред всяко нещо. Всяко нещо, всеки човек се превръща за нас в едно тайнство на божественото присъствие, в средство за общуване с Бога.

Нека сега приложим историята, разказана ни в Глава 3 на кн. Изход, към нашата молитва. Да се молим с дух и с истина, това е като да стоим с Моисей пред неизгарящата къпина. Да свалим обущата си, да свалим от себе си нашата мъртвост, да се събудим, да изпитаме всички неща като свежи и нови, да признаем, че стоим на света земя, да знаем, че Бог е непосредствено пред нас и вътре в нас.

Тук някои от вас биха били подтикнати да попитат: „Как? Как аз да постигна тази непрестанна молитва, това живо усещане за непосредствената светост? Молитва не само на думи, а вътрешна молитва, молитва на дълбокото „аз“, молитва на сърцето?“. (...)

[1] BradleyNassifе американски православен богослов от ливански произход – възпитаник на Семинарията „Св. Владимир“ в Ню Йорк, на Университета „Фордъм“ и други висши образователни институции в САЩ. Преподавател е по библеистика и история на Църквата в NorthParkUniversity, Чикаго. Водеща фигура от православна страна в диалога между православни и евангелисти. Б.пр.

[2] Лук. 17:21. Б.пр.

[3] „И видя той, че къпината гори в огън, но не изгаря“ (Изх. 3:2).

[4] Изх. 3:5. Б.пр.

[5] Пак там. Б.пр.