Когато се напише подобно претенциозно заглавие и ако очите останат на него, преди още да се спуснат към текста, неподготвеният читател може би ще си помисли, че става дума за задминаване на другите (колеги, изложби) по талант и идея, за избързване напред във времето или просто всякакъв вид задминаване, както го правят автомобилите по магистралите или планинарите по просеките. Всъщност задминаването при Бойко Колев съвсем не е материална категория, а духовна. А и единственото задминаване само по себе си може да е само духовно. Материалното свършва с този живот, духовното продължава и отвъд. Веднага виждам в изражението на мои опоненти опростенческия израз „Пред смъртта всички са равни”. Ами не, ако си вярващ, знаеш, че не е така. Целта на този живот е обожението, а мерилото за неговото постигане е доколко сме се оприличили на Бога, доколко сме го попили в делата и в незаравянето на таланта, така че образът ни и подобието Божии, с които сме създадени и които са разрушени, изкривени при падението, да са отново възвърнати с онази превъзходна прилика на чертите, която Христос оставя върху убруса в ръцете на Вероника. И в тази статия няма да говоря за делата на художника, а за незаравянето на таланта.

Още при първото ми докосване до творбите на Бойко, който иначе не е християнски художник, доколкото който и да е от нас не е, понеже темите за живота и смъртта, за любовта и омразата, за падението и изправянето присъстват у всеки творец, забелязах богословски детайли, които все още изпитват мисълта ми. Например една златна ябълка, но изгнила откъм обратната страна (От другата страна повечето „златни” неща изглеждат така). Отхапването от плода на различаване на добро от зло не е ли всъщност отваряне към първичното зло – златото, парите? Според монасите пустинници три са основните грехове, всички започващи с буквата с – сребролюбие, сластолюбие, славолюбие. Кръст, лежащ върху измачкана хартия (Пазители на вярата) – дали защото е бил скътан там от зли очи, или като нещо ценно, или защото е антипод на всичко похабено и изкривено. И един хляб от камък (Мълчание II), доколкото Христос е камъкът на ъгъла, но и хлябът насъщен. А какво да кажем за онова пламъче върху черен фон (Черно), което единствено се вижда (не и восъкът на свещта), което ни отпраща към „И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23).

Бойко обича да рисува светлината. Както големите като Търнър или Моне. Но неговата светлина е съвсем съвременна – тя е отражение на чаша с уиски върху стъклена маса (Докоснато), пречупване на светлината от бучка лед (Тиха страст) или бялото и черното в чаша кафе (10:22). Той обича да представя сянката като по-черната страна на тъмнината – един гълъб, който остава в сянката си и не се стреми към сенките на другите върху перваз на сграда (Баланс 2), която също е разделена на две според сянката и светлината, падащи върху стената, и обича да представя светлината като избухваща звезда в дъното на чаша, откъдето тръгва жълтата и бялата сякаш нетварна, отразена върху стъкления плот – същата като онази, която ослепила апостол Павел на път за Дамаск. Светлината при Бойко е всекидневна, но и космическа. Тъмнината също. Тя пада върху единственото черно място – кафето, сред белите детайли на чаша и маса, което го прави още по-черно, или е отражение на източника на светлината – улична лампа върху фасада (Място, където мога да се скрия). И в тази светлина и сянка той скътва загатнатия едва символ на кръста – в отражението на стъклото/нетварната светлина или в разчетворяването на фона на една чаша с вода (Баланс 1) – розовото като нюанс на бялото, сивото като нюанс на черното. Розовото и сивото, които много от нас са виждали в небосвода на зимна вечер. В снеговалеж върху лице, обърнато към небето.

Бойко обича големите, но и малки детайли (хиперреалист, той ги изпипва до съвършенство) – беличкото перце от изцяло черен лебед (Той) или миниатюрната мравка до бравата на манастирска врата (Входът). Или избелелият пръст от благославящата длан на св. Николай над вратата на Сеславския манастир (Когато иконите не плачат). (...)