ДО СВЕТА ГОРА И НАЗАД
До Света гора и назад, Стефан Шиваров, Издателство на Нов български университет, София, 2021 г.
През 1934 г. счетоводителят в Българските държавни железници Стефан Шиваров пътува до Света гора. Записките от това пътуване намират място в тетрадка с етикет „До Света гора и назад през 1934 г.“ Пътеписът е публикуван едва през 2021 г.
Каква е неговата история? Шиваров го написва още в годината на пътуването до Атон. По-късно, през 1943 г., добавя към първоначалните 62 нестандартни машинописни страници още 7, в които разказва житията на св. Пимен Зографски и на св. Иван (Йоан) Кукузел, които не са му били известни по време на поклонничеството. Но това е само външната обвивка на текста. Над съдържателната страна се крие много личен момент: Стефан Шиваров тръгва към Света гора, за да благодари на Богородица, че го е дарила със син след години бездетие. Получената милост – невръстният му син Николай, е спътник в това пилигримско приключение. Нещо повече – в Атон бащата дава обещание детето да бъде възпитано в православната вяра, а като порасне, да служи на Църквата.
Пътеписът условно може да бъде разделен на две части. Първата се занимава с трудностите около организирането на пътуването, втората описва самото пътуване и завръщането в България. Писан е във време, когато традицията да се разказват молитвените пътувания бележи спад в България. В годините след Освобождението силно намалява потокът от поклонници, загубва се сякаш и изследователският интерес към тях. Да не забравяме, че след Първата световна война Света гора е част от Кралство Гърция. Ето защо тези записки на Стефан Шиваров се оказват толкова важни: изводите за политиката на гърците по отношение на българските светини в Атон, както и за бездействието на българската държава, са недвусмислени.
В периода между двете световни войни групите до Атон имат за водач Христофор Маринов от Габрово. От пътеписа става ясно, че пътуването през 1934 г. е седмото поред, организирано от габровеца. Авторът го описва като човек, който неуморно обикаля страната, за да агитира и присъединява към поклонническата група. След известни затруднения около получаването на разрешение от гръцката легация Шиваров и синът му тръгват. На 2 април се отправят за Атон, слизат в Дафни и с моторна лодка продължават до Зографската арсана (пристанище). Подробно са описани истории за основаването на манастира, за чудотворните икони, за латинското нашествие, за зографските мъченици, за притежаваните от манастира свети мощи. В пътеписа се споменава и за килиите, обитавани от български монаси в Карея. Специално място е отделено за монаха Паисий Българин, чичо на писателя Алеко Константинов. Единствената снимка от Света гора на Стефан Шиваров и сина му Николай Шиваров е направена в Зографския конак в Карея. На няколко места в текста се отбелязва какви емоции предизвиква у монасите посещението на малкото момче – авторът припомня, че властите създават пречки за пътуване на деца заради допускането, че може да останат на Атон.
За мен най-силният момент на книгата е в нейното заключение. То е написано в София на Гергьовден 1934 г. В него Шиваров прави своите емоционални обръщения. Към българина – да се събуди от безразличието и безверието, споходили го след войните. И към българското правителство и Светия синод – да издействат от гърците безпрепятствено поклонение в Света гора. Да се застъпи българското правителство и се притече и то в помощ, като предвиди в държавния бюджет ежегодна субсидия за тия български светини в Света гора, за да ремонтират всички повредени от земетресението манастирски здания, също и да им се изпращат храни: даром жито и фасул, за прехранването им, защото в Света гора няма площ за посеви.
Пътеписът на Стефан Шиваров е един от последните поклоннически текстове от периода преди Втората световна война. Без да има писателски амбиции, текстът идва от автентичния поглед на силно вярващ християнин. Може да четем пътеписа и като история на отблагодаряване за изпълнена молитва.
Изданието се публикува за първи път. Било е необходимо стабилизиране на цялото книжно тяло, понеже с годините са се натрупали захабявания. Чисто стилистично на места е осъществено осъвременяване на правопис и пунктуация, разкрити са някои съкращения, в бележки под линия се разясняват особености на текста и тълкуване на остарели думи. Промени в стила на автора не са правени, запазен е неговият автентичен глас.
Книгата освен с агиографската литература прави междутекстови връзки с Паисиевата История, с житието на Софроний Врачански, а като заглавие – и с До Чикаго и назад на Алеко Константинов. Текстът е по-скоро възрожденски, като патос и като цел на автора, като наивитет и дори като език.
Пътеписът е част от семейния архив на Шиварови. Издател на книгата е гл. ас. д-р Владимир Димитров, зам.-ректор и преподавател в департамент „Изящни изкуства“ на Нов български университет.