В ИНСТИТУЦИИТЕ ИНОВАЦИИТЕ ИДВАТ ОТ ПЕРИФЕРИЯТА, А НЕ ОТ ЦЕНТЪРА
Томас-Дитрих Леман е роден през 1955 г. По образование е протестантски теолог. Работи като таксиметров шофьор, екскурзовод и затворнически капелан в затвора „Моабит“ в Берлин. Автор и съавтор е на няколко книги.
Работите на няколко различни поприща. Като дипломиран богослов работите на пълен работен ден като затворнически капелан, а на непълен работен ден – като таксиметров шофьор и екскурзовод. Как се захванахте?
Тези занимания имат биографичен и богословски, църковно-политически контекст. Израснах в Западен Берлин, тук взех матурата си през 70-те години. От една страна, благодарение на моите родители живеех църковен живот в предградието Берлин-Шлахтензее, чувствах близост с Църквата, а в същото време, типично за моето поколение в Западен Берлин, бях увлечен и от критичните мнения към Църквата. С връстниците ми ценяхме църковната младежка работа в условията на средната класа, имаше отворени младежки центрове и т.н. И тогава, в средата на 70-те години, открих своя собствен път, благодарение на международната и икуменическа общност в Тезе във Франция. Бях очарован от една напълно различна църковност, която живеят монасите там, разнообразна общност без деноминационни ограничения, ориентирана към бедност и достоверност. Това събуди интереса ми към изучаването на богословието. Преди това бях започнал да уча право, но се отказах след четвъртия семестър и се насочих към теологията. Това образование определи хода на професионалния ми живот. След това влязох в контакт с лявата теология на освобождението около Хелмут Голвицер. Това е едно вътрешно ляво реформирано протестантско богословие, което оказа голямо влияние върху мен. Исках да се квалифицирам като протестантски пастор, накрая това доведе и до ръкоположението ми.
Ала колкото по-дълго се занимавах с тази работа, ми стана ясно, че целта ми не е да работя в институция. В закона за пасторската служба има клауза, която ви позволява да бъдете пастор, но да работите и извън църковната институция. Църковните юристи са много загрижени за тези неща, защото подозират конфликт на лоялност или поне потенциал за такъв конфликт. Смята се, че ако не работите само за Църквата, можете да си позволите критичен поглед върху нея. Израснах с идеята, че в институциите иновациите идват от периферията, а не от центъра. Отвън, по ръба, са хората, които умствено, а може би и стратегически носят потенциала за иновации. Като млад богослов и политически ангажиран човек реших да работя отвън, в периферията. И така, заедно с други хора, потърсих примери за подражание в икуменическия хоризонт, сред католическите свещеници-работници във Франция през 40-те години.
Споделете повече за тях.
Те не са принадлежали на един-единствен орден, сред тях е имало и йезуити, и францисканци, и доминиканци. До 1945 г. са толерирани от кардиналите и Римската курия. Но доближаването до комунистическите идеи и нарастващата им идентификация с идеалите на работниците, съпроводени с критика на традиционния образ на свещеника, започва да не се харесва на църковното ръководство, което, вместо да опита да скъси дистанцията между работници и Църква, изкопава още по-дълбока пропаст. Свещениците-работници се озовават на страната на работниците и в изолация от Църквата. През есента на 1953 г. се забранява физическата работа на всички кандидати за свещенически сан. Преди Втория ватикански събор някои свещеници-работници се връщат в Църквата, а други остават непреклонни и биват отлъчени. Реабилитира ги едва Съборът в средата на 60-те години.
Това доста драматично и конфликтно развитие ме вдъхнови и така в края на обучението си в Берлин влязох в контакт с йезуитите в Кройцберг, които от 70-те години на миналия век разработват тази традиция във ФРГ. Те са се организирали и като работнически свещеници.
Публикували сте и книга по този въпрос.
Да, „Църква, която танцува извън строя?“. Това е книга за реформата на Църквата и включва интервюта със съвременници – както протестанти, така и католици. След това, в началото на 90-те години, реших да напусна църковната служба. Беше сложно, трябваше да се разглеждат заявления, да се провеждат изслушвания. Процесът отне общо година и половина. След това успях да изкарвам прехраната си извън Църквата, но продължих да работя и като пастор на доброволни начала извън Църквата в една енория до Стената в Берлин-Вединг.
Какво правехте?
Правех кръщенета и сватби, погребения, подготовка за встъпване в Църквата. Трябва да добавя обаче, че не само във Франция, а и в немскоезичните протестантски църкви е съществувал подобен богословски обоснован подход. Имам предвид нашия мъченик Дитрих Бонхьофер. Той участва в съпротивата, автентичени радикален е, иска свалянето на властта и работи по два атентата срещу Хитлер. От затвора „Тегел“ Бонхьофер води кореспонденция със своя приятел, теолога Еберхард Бетге. Малко преди смъртта си му пише писмо, в което очертава визията си за Църквата след свалянето от власт на Хитлер, след ликвидирането на Хитлеровия фашизъм. Там той казва, че Църквата ще трябва напълно да се преориентира след това освобождение. Тя ще трябва да се превърне в църква на бедните и да се издържа или от дарения, или от собствения си труд. Привилегиите на църковните служители – доживотна работа, осигуровки, за него не се автентични. Бетге издава писмата посмъртно.
Говорите за книгата „Съпротива и капитулация“.
Да. Издадена е през 1951 г. от Бетге. Това е протестантската традиция, в която виждам себе си и се опитвам да следвам с моите възможности.
Как приложихте тези принципи в работата си?
Исках да упражнявам занаят извън Църквата. От дърводелството, на което се надявах, не излезе нищо, но след това си намерих работа като неквалифициран работник в печатарския бранш, в политически ляво ориентирана печатница, която добре се разви, но впоследствие цифровата революция разби всичко. И тогава се върнах към студентската си работа като таксиметров шофьор. Присъединих се към таксиметров колектив в Берлин-Кройцберг, за да мога да си изкарвам прехраната.
А как стигнахте до работата в затвора?
През 2010 г. вече работех за Църквата. А от 2003 г. се обучавах за градски екскурзовод, за да съчетавам таксиметрови и градски обиколки. През 2005 г. основах моя екскурзоводска фирма.
А защо се върнахте на платена работа в Църквата?
Богословски и психически бях подсигурен, но финансово – съвсем не. С напредването на възрастта ми стана по-ясно, че ми трябва сигурен доход. Решението не беше лесно, но беше правилно. След почти 25 години работа навън отново почуках на вратата на Църквата и потърсих работа, за да мога да плащам своите вноски в системата за социално осигуряване.
Предложиха ми работа като затворнически капелан и от 2014 г. работя като такъв на пълен работен ден. А таксиметровият ни колектив ще бъде закрит след два месеца.
А обиколките на града ще запазите ли?
В момента подготвям пешеходни обиколки.
Доколко добре се развива моделът, обоснован от Дитрих Бонхьофер приживе?
В говорещите немски страни организирахме така наречената конференция на работническото сестринобратство. Предполага се, че този термин добре замества патриархалното мъжко понятие „свещеник-работник“. Тази малка организация, която съществува във Федералната република от 1972 г., обединява мъже и жени, католически свещеници, протестантски пасторки и пастори, както и миряните, които са организирани в малки регионални конференции.
Колко сте на брой?
Номинално вероятно около 50 души. Срещаме се два пъти годишно. През 2022 г. ще отпразнуваме 50-годишнината си като Конференция на свещениците-работници/братя и сестри работници.
Добро икуменически ориентирано дело.
Да, Световният съвет на църквите, основан през 1948г., винаги е бил важен за мен. Там участва и Православната църква. Католиците изпращат наблюдатели, но не са част от това движение. Много съм любопитен как ще мине 11-ата асамблея на ССЦ в Карлсруе през 2022 г.
Икуменическият подход със сигурност е важен и за работата на капеланите в затвора?
Да, разбира се, търсите общите неща, допирни точки, какво може да се направи заедно. Съдейки по нашия затвор, би било крайно непродуктивно да откажа съвместна работа само защото следваме различни традиции.
Не всички задържани или затворници са протестанти, вероятно дори не са всички християни.
Да, вземете думата затвор. Това не е само защитено пространство. Като пастор вие сте до голяма степен ваш собствен началник и творчески директор и сам определяте акцентите си. Имам колежка и колега от Католическата църква и още един колега протестант. Ние сме четирима на пълен работен ден и се грижим за около 1000 затворници в „Моабит“. (...)