Надали има съвременен човек, който независимо от повода да не е чувал прословутата фраза на Карл Маркс „Религията е опиум за народа“. Днес тя се е превърнала в клише/щампа/стереотип, без обаче повечето хора да се замислят или запитат кога, защо и в какъв контекст тя е използвана от него за първи път и как с времето се е превърнала в това, което познаваме днес. Или пък каква е причината Карл Маркс да се спре точно на опиума за метафора, дали зад нея не се крие и нещо друго, и дали въобще трябва да се подхожда буквалистки към изразите и словосъчетанията, независимо колко категорично звучат те в устата на техните автори.

Разбира се, готови отговори винаги ще се намери кой да даде, особено когато става въпрос за политически натоварени текстове.

Според идеолозите на марксизма с тези свои думи Карл Маркс дава „най-точната“ и „най-правдивата“ характеристика на религията като явление, затъмняващо съзнанието на човека, отвличайки го от активната борба за социално преустройство на света. Оттук логично следват и вменените й реакционност/ретроградност/мракобесие, които тя проявява в живота на обществата. Поради тази причина и фразата „Религията е опиум за народа“ е обявена за „класически израз“, нетърпящ друга интерпретация. Именно в този смисъл тя най-често е употребявана в антирелигиозната, атеистична и популярна литература и това нейно тълкуване става официално например за всички принудени да изучават курсовете „Основи на марксизма-ленинизма“ и „Основи на научния атеизъм“ в учебните програми на университетите от страните от бившия Източен блок.[1]

С времето това буквално четене и разбиране, така характерно не само за комунистическите идеолози, а и за всеки критик на религиозните вярвания, води до загубата на първоначалния смисъл на израза и превръщането му в такъв, натоварен единствено с пропагандно съдържание. Този похват е добре познат от гражданите на страните от бившия социалистически лагер, които бяха преки обекти на тази индоктринация. Така на практика фразата „Религията е опиум за народа“ е загубила своето първоначално метафорично съдържание. Днес общото схващане за опиума е като за наркотик, водещ до пристрастяване и в перспектива до смърт, но той също така притежава и свойството в малки дози да успокоява, утешава и вдъхновява. А това навежда на мисълта, че описанието на състоянието, в което се намира един вярващ, през погледа на невярващия би могло да бъде породено именно от това разбиране за опиума. Това обяснява защо метафората продължава да е така популярна и до днес и да не буди съществено съмнение при буквалното сравнение на религията с опиум.[2]

Казаното поставя няколко въпроса, които е необходимо да получат задоволителен отговор. Използван ли е опиумът като метафора преди появата му в текста на Карл Маркс и ако да, в каква връзка? Доколко използването на метафори е популярен за времето си литературен способ дори и в политическите текстове? Какво в действителност се крие зад тази фраза, особено през XIX в., и какво е отношението (позитивно, негативно, неутрално) към опиума като субстанция в онази епоха? Отразява ли тя наистина съдържателно вижданията на Карл Маркс по отношение на религията, имайки предвид, че той я използва един-единствен път и никога повече не се връща към нея. И не на последно място, защо точно опиумната метафора с времето се превръща в една от най-харесваните и популярни метафори, а отказът ѝ да „отмре“ доведе до нейната честа употреба, независимо от повода и контекста.

Така поставените въпроси предопределят и задачите на настоящия текст. Да запознае българската аудитория с употребите и превъплъщенията на опиума като метафора чрез проследяване на първоизточниците и идейния замисъл на авторите, което безспорно би довело до по-доброто и по-вярното разбиране на съдържанието на метафората в нейния първоначален смисъл. За съжаление предвид обема на публикацията не са включени и съответно интерпретирани всички известни и използвани в литературата и философията опиумни метафори, а част от тези, които са цитирани в изложението, по същата причина не са подлагани на задълбочен анализ. Един от критериите при техния подбор е да са свързани с общоизвестни личности, имащи авторитет и влияние при формиране на обществените възприятия и научните тези. Целта е единствено да представят едно или друго разбиране и схващане по разглежданите проблеми през отделните етапи на развитие на модерните и съвременни общества. Приведени са и няколко примера от български автори с цел да се покаже как световните тенденции във философията, литературата и политическите идеологии намират своето отражение тук, по какъв начин те са осмисляни, как се вписват и търпят ли някакво развитие в български контекст.

Едва в края на ХХ в. в научната литература използването на опиума като метафора бе подложено на по-сериозен критичен анализ от различни автори. Това стана възможно благодарение появата на поредица от изследвания, посветени на ролята на опиума като субстанция и неговото влияние в обществен, културен и политически план върху европейските общества през XVIII и XIX в.[3] Тези публикации са и отправна точка за преосмисляне на съдържателната страна в използването на опиума като метафора освен в литературата, така и в обществено-политическото говорене и свързаните с него текстове, включително на Карл Маркс. Макар и не един политически философ в миналото да се е спирал на фразата и да й е давал своя собствена интерпретация или да я е подлагал на сериозна критика, разглеждането на проблема в неговата цялост е относително нова тенденция, характерна за последните две десетилетия.[4]

*   *   *

Опиумът е добре известен на човека от хиляди години. Неговото сънотворно действие и болкоуспокояващи свойства за засвидетелствани в много антични текстове, а разпространението му не се ограничава до конкретни общества, държави и континенти. Първите лекарства от опиум, създадени в Европа, са дело на швейцарския лекар, учен, астролог и философ Филип Хохенхайм (1493–1541), по-известен като Парацелз. Той е откривателят на лауданума, смятан столетия наред за панацея при лечение на всякакви болести, поради което е и предписван масово. Постепенно знанията за лекарствените свойства на опиума и лауданума се разпространяват в повечето страни на Стария континент и със сигурност може да се твърди, че от XVII в. насам вече са широко известни.[5] Тази популярност води и до появата на по-сериозен научен интерес към опиума. Може би най-показателен в това отношение е трудът на шотландския лекар, хирург, философ и емпирик Джордж Йънг (1692–1757), озаглавен Трактат за опиума, отпечатан през 1753 г. Основен мотив за неговото написване е именно все по-широкото разпространение на опиума като лекарствено средство и позитивното отношение към него от страна на лекарското съсловие. Отличителното в книгата на Джордж Йънг е, че той на базата на своята клинична практика описва подробно, балансирано и обективно както силните, така и слабите страни от употребата му в процеса на лечение, подчертавайки рисковете при злоупотреба, ставайки първият, който нарича опиума „отрова“. Трудът на Джордж Йънг става ценно ръководство и представлява обобщение на съществуващите към онзи момент знания по въпроса.[6]

През XVIII и началото на XIX в. употребата на опиум в Европа постоянно нараства и той става едно от най-често срещаните лекарства, до което има неограничен достъп. Достъпен на практика за всички членове на тогавашното общество независимо от тяхното положение и финансово състояние, неговата популярност логично става част и от масовата култура, превръщайки се в неразделна част от нея.[7] Опиумът се появява в литературните произведения, личните разкази, стихотворенията, историческите и военни съчинения. Така стигаме до конкретно интересуващата ни тема за появата и употребата на опиума като метафора. Според повечето изследователи най-вероятно първото използване на опиумната метафора, и то с религиозна конотация, е през 1761 г.[8] Тогава е публикуван епистоларният роман на Жан-Жак Русо Юлия или Новата Елоиза. В писмо 45 главната героиня Юлия Волмар пише: „Съпругът ми дори откри, че съм станала по-весела, и е много доволен от това. По негово мнение набожността е опиум за душата: в малки дози ободрява, съживява и подкрепя, в твърде високи дози приспива или води до лудост и дори убива“[9]. Както се вижда, религиозността е пречупена и обяснена през призмата на опиумните ефекти. Правдивото описание на техните положителните и отрицателните страни не оставя съмнение в опита, който авторът притежава, вероятно придобит чрез неговата системна употреба.

Няколко десетилетия по-късно небезизвестният Маркиз дьо Сад в своя роман Жулиета, публикуван през 1798 г., също го използва при пресъздаване на разговор на главната героиня Жулиета с крал Фердинанд. В случая тя се опитва да му обясни какви са последиците от неговата политика: „Държите хората в невежество и суеверие... защото се страхувате от тях, ако са просветени... Дрогирате ги с опиум, така че да не осъзнаят начина, по който ги потискате“[10].

Друг пример откриваме в романа Бедност, богатство, вина и разкаяние на графиня Долорес, публикуван през 1810 г. Негов автор е един от най-известните представители на романтизма, немският писател, поет и публицист Карл фон Арним. Ето какво пише той за своя главен герой: „… Религията се превърна за него в нова разновидност на опиума“[11].

Все по-предпочитаната употреба на опиума като метафора, което виждаме чрез горните примери, които, разбира се, не са единствени, а отразяват само интересуващата ни връзка на конкретната метафора с религията, може да бъде обяснена като тенденция отново чрез литературно произведение. През 1822 г. е публикувана първата и имаща автобиографичен характер книга на английския писател и философ Томас де Куинси (1785–1859) Изповеди на един английски пушач на опиум.[12] В следващите години тя е преведена на повечето европейски езици и придобива толкова широка популярност, че още на другата година претърпява второ издание във Великобритания. Известността на книгата достига такива висини, че според много изследователи тя оказва силно влияние върху други творци, сред които Едгар Алън По, Николай Гогол, Шарл Бодлер, Хорхе Борхес, Фьодор Достоевски и др. В тази своя първа и най-откровена творба Томас де Куинси разказва подробно за удоволствието, виденията, халюцинациите, кошмарите, отчаянието и параноята, причинени от редовната употреба на наркотика. Това води до още по-широкото популяризиране на опиума. Особено популярни са думите на Томас де Куинси: „Ти имаш ключовете на Рая, о, просто фин и могъщ опиум!“.[13] Книгата ни дава представа за широкото разпространение на опиума в тогавашното общество и обяснява защо той продължава да се употребява освен като средство за постигане на определени цели, така и като метафора, все по-често използвана от авторите на произведения от всички жанрове.

Във връзка с казаното в предходния абзац може би тук е мястото да бъде приведен и един цитат от поет. И за да не е който и да е представител на поетичното съсловие, ще се спрем на един от най-значимите немски поети – Хайнрих Хайне (1797–1852). В своята книга Лудвиг Бьорн. Книга със спомени, издадена през 1840 г., той пише: „Слава на религията, която излива в горчивата чаша на страданието на човешкия род няколко сладки, сънливи капки духовен опиум, няколко капки любов, надежда и вяра!“[14]. В случая с използването на опиумната метафора Хайне съвсем откровено и недвусмислено споделя своето схващане за религията като източник на утеха за всеки, намиращ се в състояние на отчаяние и безпътица в своя живот.

Един от най-известните немски философи материалисти и атеисти на XIX в., Лудвиг Фойербах (1804–1872), автор на може би най-влиятелното философско съчинение с критика на религията – Същността на християнството (1841), в един свой по-ранен текст от 1838 г. също използва опиума в преносен смисъл: „Човекът, който примамва другите към себе си чрез приятни ласкави думи за вечното блаженство и заплашва същите с отделяне от себе си чрез плашещата страховита дума за вечния ад, използва принуда, той прилага неинтелектуално, аморално, базово средство за печелене на хора на своя страна: той ги храни с опиум...“[15]. По този начин Фойербах оприличава свещенослужителите на прелъстители, хранещи хората с опиум. Без да се спираме по-обстойно на неговите философски идеи за християнството и вярата въобще, трябва все пак да бъде споменато, че той е един от хората, повлияли най-силно върху формирането на възгледите на младия по това време Карл Маркс, който слуша и лекции при него.

Не закъснява използването на опиума като метафора с религиозна конотация и от автори, представители на ранните социалисти. През 1840 г. един от тях – германският социалист Мозес (Мойсей) Хес (1812–1875), смятан за основоположник на т.нар. вулгарен материализъм и също един от хората, оказали влияние върху Карл Маркс и Фридрих Енгелс, пише: „Религията може да направи робството на едно нещастно създание поносимо, като усили напрежението до такава степен, че всяка реакция срещу злото спира и по този начин, също както опиум, оказва добра услуга по време на болезнени заболявания...“. Изследователите на неговото творчество смятат, че според възгледите му религията като такава все пак може да направи живота на хората по-поносим, което и обяснява съдържанието на използваната от него метафора.[16] Хес е и един от първите автори, които използват алкохолна метафора за религията и необходимостта на хората от нея: „... това е толкова голяма необходимост за разбитите им сърца, колкото бренди за копнежния им стомах, и е ужасна ирония да се изисква трезвеност от роби или отчаяни“[17].

На следващата година (1841) излиза книгата на германския историк, философ и теолог, а по стечение на обстоятелствата и личен приятел на Карл Маркс, Бруно Бауер – Християнската държава и нашето време. Според него целта на всяка християнска държава е да подпомага религиозната решителност против човешката свобода и общото самосъзнание. За да опише същността на теологичната държава, той използва известния вече на широката общественост ефект на опиума в своята метафора: „Най-християнска е тази от държавите, в която преобладава богословското право. Тази законност достига до реална власт, или по-точно, до абсолютна власт чрез своето подобно на опиум влияние, което в крайна сметка ще приспи всички пориви на свободното човечество...“.[18] В друг свой текст година по-късно (1842) Бруно Бауер вече оприличава самата християнска религия на „капризен наркоман“, зависим от опиум, а не като опиат в цитирания по-ранен вариант. Или по-общо казано, метафората е използвана за идентифициране на християнството със заблудата на опиумната лудост.[19]

От приведените дотук примери може да се обобщи, че до появата на прословутата фраза на Карл Маркс през 1843 г. в литературата и философията опиумът като метафора е вече добре познат и многократно използван. По-важното в случая е нейното използване като стилистично средство в търсенето на сходство с религиозните вярвания. В тези примери обаче наблюдаваме едно по-различно от общоприетото днес схващане за опиума. То е плод на съществуващото през XVIII и първата половина на XIX в. разбиране за опиума като за лекарство (аналгетик). Все още липсва характерното за по-късните десетилетия разбиране, валидно и днес, за пристрастяването, зависимостта и въобще наркоманията въпреки съществуващото знание за негативните последствия, до които може да доведе неговата употреба. Затова и използването на опиумната метафора е свързано с известна двусмисленост, най-вече по отношение на аналогията, която се търси с успокояващия, утешителен ефект на опиума и религията. Приведените примери говорят именно за тези нюанси, които съществуват и трябва да се имат предвид при всеки опит за тълкуване на казаното от Карл Маркс. И не на последно място, не трябва да се забравя, че част от цитираните автори са и негови лични познати. (...)

[1] Вж. напр.: Шахнович, М. И. Ленин и проблемы атеизма. Критика религии в трудах В. И. Ленина. Ленинград: Издательство Академии наук СССР, 1961, с. 157; Краткий научно-атеистический словарь. Москва: Издательство „Наука“, 1964, с. 479. На български вж. Основи на научния атеизъм. София: Издателство на БКП, 1962, 50-51.

[2] McKinnon, Andrew. Opium as Dialectics of Religion: Metaphor, Expression and Protest. – Critical Sociology (2005), vol. 31, № 1–2, pp. 15-38.

[3] Вж. напр.: Berridge, Virginia, Edwards, Griffith. Opium and the People: Opiats Use in Nineteenth-Century England. New York: St. Martin`s Press, 1981; Hayter, Alethea. Opium and the Romantic Imagination; Addiction and Creativity in De Quincey, Coleridge, Baudelaire, and others. Wellingborough, Northamptonshire, 1988; Milligan, Barry. Pleasures and Pains: Opium and the Orient in Nineteenth-Century British Culture. Charlottesville: University of Virginia Press, 1995; Berridge, Virginia. Opium and the People: Opiate Use and Drug Control Policy in Nineteenth and Early Twentieth Century England. New York: Free Association Books, 1998; Foxcroft, Louise. The Making of Addiction: The „Use and Abuse“ of Opium in Nineteenth-Century Britain. Aldershot: Ashgate, 2007; Hayter, Alethea. Opium and the Romantic Imagination. Faber and Faber, 2015.

[4] Вж. напр.: McKinnon, Andrew. Opium as Dialectics of Religion: Metaphor, Expression and Protest. – Critical Sociology (2005), vol. 31, № 1–2; Pedersen, Esther. Religion is the Opium of the People: An Investigation into the Intellectual Context of Marx's Critique of Religion. – History of Political Thought, Vol. 36, № 2, 2015; Welton, Michael. Opium of the People? The Religious Heritage of Karl Marx and the Frankfurt School. – CounterPunch, September 11, 2015; Душенко, Константин. Опиум для народа: история метофоры. В: Цитата в пространстве културы: из истории цитат и крылатых слов. Сборник статей. Москва: Институт научной информации по общественным наукам РАН, 2019.

[5] По въпроса за опиума в исторически план, неговата употреба от праисторията до днес както в религиозните обреди и практики, така и влиянието му върху световната култура и въображението на писателите през последните столетия, в медицината, както и като повод за войни вж.: Booth, Martin. Opium: A History. London: Pocket Books, 1997.

[6] По-подробно вж.: Macintyre, IMC. A sceptic and an empiric in medicine: George Young (1692–1757) and the beginnings of the Scottish medical Enlightenment. – Journal of the Royal College of Physicians of Edinburgh, № 42 (4), 2012, 352–360. [прегледан на 18 август 2021] Достъпен на: https://www.rcpe.ac.uk/journal/issue/journal_42_4/macintyre.pdf

[7] През 20-те години на XIX в. само в Англия има хиляди продавачи на опиум. Според изследователи на въпроса те се движат между 16 000 и 26 000. – Berridge, Victoria, Griffiths, Edward. Opium and the People. London: Allen Lane, 1980, p. 25.

[8] В един свой сатиричен и пародиен разказ, Три проповеди и три молитви, публикуван през 1744 г., Джонатан Суифт, автор на знаменитата книга Пътешествията на Гъливер, който освен всичко друго е и духовно лице и декан на катедралата „Св. Патрик“ в Дъблин, пише: „Опиумът не е толкова зашеметяващ за много хора, колкото следобедната проповед“. Изречението обаче не може да се разглежда като метафора, тъй като е сравнение, а и спада към т.нар. реалистична пародия, характерен стил на Джонатан Суифт. – Swift, Jonathan. Three Sermons and Prayers. – Literature Network [прегледан на 18 август 2021]. Достъпен на: http://www.online-literature.com/swift/3496/

[9] Душенко, Константин. Опиум для народа: история метофоры. В: Цитата в пространстве културы: из истории цитат и крылатых слов. Сборник статей. Москва: Институт научной информации по общественным наукам РАН, 2019, с. 299.

[10] Gorer, Geoffrey. The revolutionary ideas of the Marquis de Sade. Bristol: Wishart and Co, 1934, p. 122.

[11] Душенко, Константин. Опиум для народа: история метофоры…, с. 300.

[12] Първоначално ръкописът излиза анонимно в списанието The London Magazine през 1821 г. В цялост книгата е публикувана на български през 2008 г.: Киунси, Томас де. Изповеди на един английски пушач на опиум. Превод Милен Русков. София: Кама, 2008.

[13] Oxford Essential Quotations. Thomas De Quincey 1785–1859 [прегледан на 18 август 2021]. Достъпен на: https://www.oxfordreference.com/view/10.1093/acref/9780191826719.001.0001/q-oro-ed4-00003558

[14] Душенко, Константин. Опиум для народа: история метофоры..., с. 301.

[15] Pedersen, Esther. Religion is the Opium of the People: An Investigation into the Intellectual Context of Marx's Critique of Religion. – History of Political Thought, Vol. 36, № 2, 2015, p. 363.

[16] Welton, Michael. Opium of the People? The Religious Heritage of Karl Marx and the Frankfurt School. – CounterPunch, September 11, 2015 [прегледан на 20 август 2021]. Достъпен на: https://www.counterpunch.org/2015/09/11/opium-of-the-people-the-religious-heritage-of-karl-marx-and-the-frankfurt-school/

[17] Pedersen, Esther. Religion is the Opium of the People: An Investigation..., p. 362. В друг свой текст, макар и не метафорично, Мозес Хес изброява опиума, религията и брендито като „добре познати успокоителни“ средства, до които прибягват хора, отказали се от „съзнателен живот“.

[18] Ibid., p. 360.

[19] Ibid., p. 361.