УКРАЙНА И УКРАИНСКИТЕ АВТОКЕФАЛИИ (1917–1937)
Руската империя встъпва в ХХ век със самочувствието на велика сила, но изпада в дълбока икономическа, социална и политическа криза след фиаското във войната с Япония (1904–1905 г.). За да я преодолее, държавното управление прави опит за модернизиране на автократичната руска монархия, но без особен успех. Междувременно Първата световна война изправя империята пред нови изпитания и засилва броженията в обществото. На 8 март (27 февруари ст.ст.) 1917 г. в Санкт Петербург избухват бунтове и демонстрации, известни като Февруарска революция. Неспособен да се справи със ситуацията, император Николай II абдикира от свое име и от името на малолетния престолонаследник. Братът на императора също отказва да поеме престола и монархията в Русия престава да съществува. В страната се установява републиканско управление.
Политическата промяна погребва и „съюза на трона и олтара“, който векове наред е позволявал на Руската православна църква да налага своята юрисдикция над народи и територии, оказали се под властта на руските царе. През 1811 г. един от тези актове лишава древната Грузинска православна църква от нейната автокефалия и патриаршеско достойнство и я подчинява на Руския синод. През 1838 и 1875 г. католиците от гръцки обряд (т.нар. униати) в Западна Украйна са „обединени“ с Руската православна църква. На практика църквата се превръща в основен проводник на политиката за русифициране на разноплеменните народи в империята. Затова и центробежните процеси, които обземат Русия след падането на монархията, не подминават Руската православна църква. Грузинците я напускат първи, като възстановяват своята автокефална патриаршия веднага след абдикацията на руския император. Подобно на българите, те прегръщат църковната независимост, преди да имат собствена държава, а след това десетилетия наред се борят за каноническото й признание.[1]
Украинците, финландците, поляците, естонците и латвийците също се стремят към църковна еманципация, но дават предимство на политическото си освобождение. Тази статия обаче се спира само на украинския случай. Тя проследява развитието на автокефалисткото движение в Украйна след падането на руската монархия, както и болшевишката политика на използване на автокефалията като средство за борба срещу религията през 20-те години на ХХ век. Освен това тя обръща специално внимание на връзката между религия и политика. В това отношение следва да се отбележи, че след края на монархическото управление в Русия на територията на съвременна Украйна възникват няколко държавни формирования. Статията дискутира само три от тях, тъй като те имат пряко отношение към разглеждания въпрос. Първото е Украинската народна република, второто – Съветска Украйна, а третото – Украинската съветска социалистическа република, която е съставна част от Съюза на съветските социалистически републики. Властите в тези политически формирования имат различни виждания за религията и подхождат различно към въпроса за украинската автокефалия.
От суверенна украинска държава към съветска федеративна република
Борбата на украинците за създаване на национална държава минава през няколко етапа. След абдикацията на Николай II те се обявяват за политическа и културна автономия в рамките на новата Руска федерална република. За целта е създадена Украинска централна рада, която влиза в преговори с правителството на Александър Керенски. Преди да се договорят новите отношения между Киев и Петроград обаче, избухва болшевишката революция. В отговор на новата политическа обстановка на 20 ноември 1917 г. Радата издава прокламация, с която обявява създаването на Украинска народна република (УНР). Два месеца по-късно излиза и втора прокламация, която изрично определя УНР като независима и суверенна държава на украинския народ. В края на годината Киевското правителство изпраща своя делегация да преговаря с Централните сили в Брест-Литовск и на 9 февруари 1918 г. сключва самостоятелен договор с тях.[2] Това е и първото международно признание на младата украинска държава. Като страна по този договор, България установява дипломатически отношения с Украйна, а Иван Шишманов е назначен за посланик в тази страна. Междувременно оглавяваното от Ленин съветско правителство обвинява Украинската рада в измяна на революцията и в сътрудничество с враговете на съветската власт.[3] Комисарите започват война срещу независима Украйна. През февруари болшевиките превземат Киев и безчинстват няколко седмици. Сред жертвите им е и Киевският митрополит Владимир (Богоявленский).
В началото на март Централната рада си връща Киев, но през април 1918 г. с помощта на германците е извършен преврат. Установено е монархическо управление начело с хетман Павло Скоропадски, който се ангажира да снабдява с хранителни провизии немската армия. След като Германия излиза от войната, през ноември той се опитва да укрепи властта си с помощта на Съглашението. Хетманът даже декларира готовност след изгонването на болшевиките да подкрепи влизането на Украйна в една бъдеща руска федерация.[4] Новината провокира протести и през декември 1918 г. републиканското управление е възстановено. Властта е поета от т.нар. Директория, начело с Володимир Виниченко и Симон Петлюра. Както и преди, основен враг на УНР са болшевиките, които успяват да завземат Киев за втори път през февруари 1920 г. Този път те остават в града до август и прокламират създаването на Украинска съветска социалистическа република. Начело на това политическо формирование застава Кръстю Раковски, който съвместява функциите на председател на местния Съвет на народните комисари и комисар по външна политика. Междувременно УНР оцелява и през август с помощта на Полша успява да изгони болшевиките от Киев. В крайна сметка обаче това сътрудничество облагодетелства само полската страна. Причината е в страха на западните политици от Съветска Русия. Те възприемат възгледа, че ако създадат голяма и силна Полша, тя ще възпира Съветска Русия. През октомври 1920 г. Варшава и Москва сключват примирие, което на практика слага край на съществуването на УНР. Рижкият мирен договор от март 1921 г. само затвърждава новото положение. Полша получава западните провинции на Украйна и Беларус, където живее многобройно православно население. След като болшевиките хвърлят патриарх Тихон в затвора (май 1922 г. – юни 1923 г.), правителството във Варшава се обръща към Вселенската патриаршия в Истанбул с молба за помощ и през 1924 г. е издаден томос за автокефалията на Православната църква в Полша. (...)
[1] Werth, P. „Georgian Autocephaly and the Ethnic Fragmentation of Orthodoxy“, Acta Slavica Japonica, 23, 2006, pp. 74-100.
[2] Hrushevsky, M. A History of Ukraine, (ed. by O. J. Frederiksen and with a preface by George Vernadsky). Ukrainian National Association, Archon Books, 1970, pp. 538-540.
[3] „Манифест к украинскому народу с ультимативными требовниями к Украинской раде, 3 (16) Декември 1917 г.“ – В: В. И. Ленин, Полное собрание сочинений, т. 35 (октомври 1917 г. – март 1918 г.), Москва: Издательство Политической Литературы, 1974, с. 143-145.
[4] Magocsi, P. A History of Ukraine: The Land and Its People. Toronto: University of Toronto Press, 2010, р. 522.