Анамнезисът е възпоменаване на тайна, на нещо, което някога е било.

Но той е и нещо повече, нещо въз-спомена – той е извикване на тази тайна в нейното (вечно) настояще – като онова, което за-винаги е.

Тайната на личността на онзи, който възпомняме сега, е скрита в името му – отец Ангел. И тук има поне две тайни – на бащинското отчество и на ангелското пратеничество.

Църковното бащинство с присъщите му енергии се проявява в съборната личност на предстоятеля – в домашната църква (семейството му, непричастна тайна за нас) и в енорийската (отец, предстоятел на енорията на „Св. София“), но и в пратеническото служение на епархийската църква (протосингел и духовен надзорник).

Неговото служение е свързано с Прехода и със София, с Пасхата и с Премъдростта Божия. За мнозина той остава отец-ангелът на Софийската църква: отец-водач на поклонническия преход през трите планини до Рилския свети Йоан – образ и подготовка на Църквата за пасхалното поклонение до Горния Йерусалим в бъдещия век; ала и мнозина са изпитвали ангелско-отеческите му синергии (всекиму според нуждата), светло превеждащи през бурите на изпитанията в този век.

Сега възпоменаваме неговия копнеж към Христос и Литургията, неговия богословски ерос, но и неговото човешко присъствие, което стопля; онзи бащинско-жертвен етос на отчеството и съчетанието на мъдрост-и-незлобие, с което предстоятелстваше.

Възпоменаваме бащинската грижа за енорийското семейство и развиване на харизмите вътре в него, над които тържествува любовта, както казва Апостолът (1 Кор., 12 и 13 гл.). Възлюбването на чедата в Христа беше харизма на отец Ангел, както и благоразумното охраняване на тази свобода в Христовата любов.

Той даваше богословска закваска, една свобода и широта на това, което се случва в църквата, при това в умереност и разсъдителност, които явяват тази мъдрост. В дълбочина и широта, потопена в искрящото вино на богословието и общението с близкия – Другия, когото назоваваше ведро и неуморно приятелю; в решителното „Да!“, с което посрещаше всяко запитване; с усмивката – онази еоничната – с която ти загатва сякаш: „Пак ще бъдем заедно някой Ден“ или „Живеем още сега за Тогава, нали знаеш?!“…

Всички тези неща възпоменаваме – обикновени, човешки и малки, явяващи голямото – смирения и незлобив етос на приятелството в Христа и светлината, която струи от ежедневното литургисване, в което той копнееше да се потапя. Общението с него, което предлага път за търсещите – и в думите изказани, и в неназованото останало, в копнежа по Бъдещия век, в блажената и благословена страст към Евхаристията, тази положеност в Литургията – всичко това, вярвам, ще се изпълни сега.

Споменът за него – такъв, какъвто може да го изобрази нашата човешка памет – сега се събира и се изправя във вертикалата, за да се превърне в анамнезис за него – във въз-поменание за отец Ангел.

Но не само. Защото анамнезисът преминава в епиклезис, призоваване – на Вечната памет за него, в призоваване на Паметта на Онзи, Който е вечен. И на онова, което отец Ангел ще бъде – защото възпоменаваме неговото бъдеще-в-Христа, в премъдрото троично събрание на вярата, надеждата и любовта!

Христос възкръсна!!!
Нека да възкреси и Своя презвитер Ангел от дясната Си страна в Царството!

Вечна и блажена памет!

Снимка: Мартин Митов