Затвор за непълнолетни престъпници. Обичайните кадри на насилие, в което негласно участват всички, се сменят с приготовления за отслужване на меса. Светлината и близките планове ни насочват към младеж с особено, трудно за еднозначна интерпретация лице. Даниел –протагонистът – помага на затворническия свещеник, пее в унес 22-ри псалом „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая…“.

В деня на неговото условно освобождаване в затвора пристига нов обитател, който го застрашава – Бонуса. Веднага след това в задушевен разговор с капелана той споделя, че иска да стане свещеник, но бива отклонен. Обещанието му да пристигне трезвен на мястото, където ще работи, увисва, последвано от Трейнспотинг поредица на тежко пиене, силна музика, наркотици и бърз секс. Въобще кинонаративът се разгръща с висока монтажна динамика до момента на пристигане в селото по месторабота. Затворническото му минало го следва като лош мирис – разпознават го мигновено – полицаят в автобуса, момичето в селската църква. В църквата именно, където се отбива (вместо да остане в близката дъскорезница), Даниел решава полушеговито буквално да облече нова идентичност, като се представи за пътуващ млад клирик. В употреба влизат откраднатите от свещеника на затвора одежди. Той почти веднага съжалява и се опитва да избяга от конфузната ситуация, но в крайна сметка събитията се развиват така, че неусетно заживява като новия свещеник, сменяйки стария алкохолизиран и болен викарий. Младежката му непосредственост разрушава съсловните бариери и той се сдружава с местните младежи. Особено се сближава с Елиза, момичето, което среща в църквата при своето пристигане.

Селото носи тежка травма – в автомобилна катастрофа са загинали шест младежи и обстоятелствата около случилото се са неясни. Вече в ролята на свещеник, Даниел се опитва да утеши болката на скърбящите и да промени отношението към остракираната вдовица на виновния шофьор. В течение на сюжета се оказва, че вината съвсем не е така еднозначна и ясна. Малката консервативна общност панически се съпротивлява на опитите му да артикулира и освети случилото се.

Ставаме свидетели на три успоредни наративни линии: нарастването на напрежението около разкритията за катастрофата; сближаването на Елиза и Даниел, което финишира в любовна сцена и – най-вече служението на Даниел, който успява по странни начини да изпълни всички очаквани от него църковни функции с ентусиазъм и находчивост. Още в съдбоносния ден на спонтанната си лъжа той бързо издирва в Google чина на изповедта, защото пред църквата го чака върволица изповедници; нощем чете богослужебните книги на светлината на телефона си. Проповедите му са микс от лично вдъхновение и възпроизвеждане на чутото от затворническия свещеник, чието име и дрехи носи. И всичко това без да изоставя собствената си младежка маргинална и дори в известен смисъл девиантна природа.

Трагичният развой бива предизвикан от разпознаването му от работещия наблизо бивш негов съкилийник, Пинчера, който го изнудва за пари и понеже не получава нищо – издава Даниел на същинския свещеник. Последният пристига, за да го прибере и спаси от по-тежки последствия, но Даниел отказва да се измъкне тихомълком.

Обратно в затвора, той е очакван от отмъстителния затворник, за когото междувременно сме разбрали, че е брат на убитото непредумишлено от Даниел момче, заради което именно той излежава присъда. Паралелно в селото мирът е възстановен – мразената преди това вдовица за първи път бива приета сред църковната конгрегация, където служи отново старият свещеник.

Финалът е отворен. Даниел побеждава в боя, замислен от отмъстителния му противник, и ние проследяваме фронтално окървавеното му лице, на което контрастират широко отворените от ужас светли очи.

***

Дори незапознатите издъно с църковната история са чували за книгата на Тома Кемпийски „Подражание на Христа“[1]. Тя е написана между 1418и 1427 г. и представлява навярно най-прочутият образец на типичната за течението Devotio moderna литература на популярното благочестие. Религиозни движения от този характер съществуват още от ХІІ век. Известен пример са бегардите и бегинките, които имат за своя основна програма подражанието на Христос чрез доброволна бедност, грижа за бедните и болните и живот, отдаден на вярата. Адептите на тези течения са миряни и мирянки, живеещи във въздържание и целибат, но без църковни обети, свободни да се откажат от това си поприще без каквито и да било последствия. Тяхната по-късна връзка с Третия орден на св. Франциск от Асизи издава родството на това лаическо благочестие с подетата от светеца вълна на завръщане към апостолския живот чрез въздържание и бедност, ако не в противовес, то поне като допълнение към църковното благолепие и институционалния блясък на традиционната клерикалност.
Самият Франциск, начевайки своята мисия, е вдъхновяван от идеята за подражание на Христос и това ясно личи от записаното житийно предание за него. Цветчетата на св. Франциск (компилация с разнороден генезис) начева с думите:

Нека отначало ни бъде позволено да разгледаме как животът на славния свети Франциск се съгласуваше във всяка постъпка с живота на нашия Господ. Подобно на Христос, Който, преди да начене да проповядва, избра дванадесет апостоли и ги научи да пренебрегват светското, да Го следват в бедността и всички останали добродетели, така и св. Франциск при самото основаване на своя орден избра дванадесет спътници, които възлюбиха бедността.

И даже както един от дванадесетте апостоли, след като предаде Христа, се обеси, така сред дванадесетте спътници на св. Франциск имаше един … който отстъпи и в края на краищата се обеси… [2]

Въобще подражанието на Христос е съществена жанрова характеристика на житията. Понякога подражанието е непосредствено ориентирано към „типа“ на Христос, а понякога е опосредствано през някой достоен и свят подражател. Не бива обаче да бъркаме подражанието, което има житейско-изповедно естество, с типизацията, която е характерна за литературата на Преданието и инструментална за интерпретацията на Свещеното писание.

Подражанието на Христос също така неслучайно е културно-исторически обвързано с лаическото благочестие или с нищенствуващите ордени от францисканския кръг. То е зададено още от самото библейско слово с поръките на Христос към учениците му „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24).

Така или иначе, многобройните религиозни народни движения биват приемани като реакция на институционализацията на Църквата, на нейната клерикализация и съсловно изолиране. Това не е оставало незабелязано. Няма да е голямо преувеличение, ако допуснем, че Франциск в своето време можеше да сподели съдбата на осъдените като еретици валденсиани, ако не беше срещнал мъдростта на папа Инокентий ІІІ, сам практикувал в младостта си крайно въздържание. Римският католицизъм усвоява, така да се каже, популярното благочестие, без да престава да го гледа с известна тревога.

Културата на христоподражанието е така обилна, че по необходимост ще трябва да се примирим с тези няколко знакови примера. Само ще добавя, че макар нищенствуващите братя и сестри да не са можели да свещенослужат, те – в голяма степен неофициално – са имали свободата да проповядват. Свобода, която – особено за жените – е била немислима при обичайния институционализиран живот на монахините например.

Подражанието като Богоподобие обаче има за своя „тъмна“ противоположност имитацията, фалшифицирането, престорването. То не представлява опит за достигане на вътрешното съвършенство чрез житийно уподобяване, каквото е подражанието на Христа, а опит да се внуши на зрителя наличието на вътрешно съвършенство чрез имитация на външно благочестие и значи бихме могли да го определим като лицемерие или притворство. Тома от Аквино разсъждава за дистинкцията между simulatio и hypocrisis и се колебае дали можем да ги наречем смъртен грях. Той свързва лицемерието-hypocrisis със сценичната имперсонация или пък с лъжа в интенцията, която се разминава както с видимостта, така и с делата (Сума на Теологията 2/2, Кв. 111) и – от друга страна – притворството-simulatio, при което имаме благовидност и негодни дела. Във всеки случай, разглеждайки нюансите, Тома от Аквино неизменно стига до примерите с духовенството, тяхната външност и същински достойнства. (...)

[1]Тома Кемпийски, Подражание на Христа, прев. Анна Николова (София: Изток-Запад, 2006).

[2]I fioretti di san Francesco (Roma: Newton Compton, 1993), p. 3.