С прот. Добромир Димитров разговаря Сандра Керелезова

Протойерей д-р Добромир Димитров (род. 1976 г. в Русе) е редовен асистент по църковно право в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Член е на Обществото за канонично право на Източните църкви (SLEC). Изследователските му интереси са в областта на каноничното право, еклисиологията, аскетиката, пастирската психология и християнското изкуство. Специализира богословие в Regent’s Park College, University of Oxford, през 2014–2016 г. Понастоящем служи към православната българска мисия „Св. св. Константин и Елена”, графство Кент, Великобритания.

Един от големите православни богослови на XX век – прот. Йоан Майендорф, отбелязва, че християните, желаещи да се венчаят, в Ранната църква получавали благословение от епископа по време на неделната света Литургия в присъствието на

християнската община. „Тогава вече гражданският им договор се превръщал в тайнство с непреходна ценност, простиращо се отвъд пределите на земния живот, тъй като бракът бил „записан на небесата”, а не просто регистриран на земята“[1]. Той напомня за ключовото значение на Евхаристията за православното разбиране на брака, но както сам отбелязва: „В нашата съвременна практика връзката на брака с Евхаристията вече не е очевидна…“[2]. Такива са реалностите! Затова и Църквата приема втория брак (дори третия), но за него молитвите в храма не са изпълнени с радостна тържественост, а са покайни, просейки Божията милост този брак да издържи[3].

Православните канони обаче не допускат второбрачие за свещенството. Дали в съвременната действителност това не се явява за немалко свещеници бреме, твърде мъчно и тежко за носене? Една принуда отвън? Но от друга страна, ако според канона се допусне това снизхождение и се разреши вторият брак за православния свещеник, не би ли било това отстъпление от кръстния път, по който е призван да върви той? Защото отново според думите на прот. Майендорф: „Земните нужди на ветхия човек могат да бъдат разгледани и даже взети под внимание и – като най-малкото зло – удовлетворени; но самото човешко спасение изисква от човека умението да преодолява в този свят всичко онова, което няма отношение към Царството Божие“[4]. Разбира се, този призив за преодоляване е отправен към човека въобще, независимо мирянин или духовник.

Черпейки опит и от историята на Православната църква, и от богословските дискусии в съвремието, търсим отговори на тези така деликатни въпроси за брака и свещенството от преподавателя по църковно право протойерей д-р Добромир Димитров…

Отец Добромир, Православната църква възприема развода като избор, който в голяма степен е трагичен, плод на грехопадналата воля, която разлъчва това, което Бог е съчетал. Но все пак църковните канони го допускат. Можем ли да кажем обаче, че по отношение на брака Православната църква има по-строги изисквания към свещениците в сравнение с миряните?

Ако изхождаме от богословието и опита на Църквата, можем да кажем, че разводът наистина е трагичен поради факта, че двама души не са стигнали до целта на брака,т.е. да бъдат едно в Христа и в Църквата (срв. Еф. 5:32); че не са осъществили благословението, което им е дадено в тайнството.

Но от друга страна, Църквата не може да каже, че тайнството вече е невалидно, че взима благодатта си обратно, че разтрогва брака. Тя не облича развода в юридически акт на базата на вече издаден такъв от държавното съдебно решение, а само констатира тази трагичност и въз основа на това издава разводно писмо. Христос назовава единствената причина за унищожаването на брака, а това е грехът на прелюбодеянието. Всяка друга причина Той определя като „коравосърдечие“. Спомнете как го изкушават евреите: Те Му казват: защо тогава Моисей заповяда да даде мъжът разводно писмо и да я напусне? Той им отговаря: поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй; Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодействува; и който се ожени за напусната, прелюбодействува (Лук. 16: 16 -18).

Думите на Христос „но отначало не беше тъй“, означават, че разводът не е по Божи промисъл, а в резултат на грехопадението на човека. Разбира се, всичко в Христос се изцерява, всяко наше падение и грешка – това означава, че вратата на покаянието е отворена пред всички, които са се отклонили, които грешат или стигат до развод. Покаянието е „второ кръщение“ или „възобновяване на кръщението“ според св. Йоан Лествичник (+649), поради това не бива да се отчайваме за пропуските в живота си.

Що се отнася до втората част от въпроса ви относно брака на свещеника, ще видим, че наистина съществува акривия (ἀкριβεία, гр. „точност, строгост на каноните“) както за кандидат-свещеника, така и за съпругата му. Още повече че до VII век е имало и много женени епископи.

Древните правила говорят за пречка за ръкоположение, ако кандидатът за свещенство е второбрачен[5] или е живял с жена без брак (конкубинат[6]), ако съпругата му е била вдовица или разведена[7], ако е прелюбодейка, блудница или артистка[8] (свързвало се с участието в езически представления), или неправославна[9].

Тези строги правила са формулирани, за да бъдат свещенослужителите и техният брак пример за църковната общност.

Друг е въпросът дали днес тези правила действат с цялата си строгост. Що се отнася обаче до разводите на свещениците, те също са трагичен факт и чрез църковните канони светите отци са се опитали браковете да бъде запазени. Правилата постановяват, че свещеникът не трябва да напуска съпругата си под предлог на благочестие и да я отблъсква от себе си[10], или пък да ѝ изневерява, иначе трябва да бъде низвергнат от служението си.

Трябва да се подчертае, че формулираните канони относно брака и при миряните, и при свещениците не са сухи правови норми, налагани със сила с цел добрата църковна дисциплина, а те са граници на Църквата, касаещи отношението към ближния, в този случай – най-близките хора. Именно отношението към ближния е отношение и към Бога и Неговата Църква (срв. 1 Иоан. 4:20). Следователно каноните са сигурен критерий дали сме в църковното тяло, дали не сме излезли от него чрез ощетяване любовта на ближните. Ако това е станало, то ние се оказваме както вън от брака, така и вън от църковната ограда и би трябвало да се върнем чрез покаяние.

През 2018 г. Вселенската патриаршия прие решение да позволи повторен брак за свещениците с уточнението, че става дума само за овдовелите сред тях и за тези, при които се е стигнало до развод не по тяхна воля, тоест били са напуснати от съпругите си. Как бихте коментирали това решение и какво е вашето предположение – ще последват ли и други поместни църкви този пример за икономия?

В каноничното предание подобно на принципа на акривия (строгостта, точността), е важен и другият принцип, този на икономията,както го назовахте (οἰκονομία, гр. „домостроителство“), един добре познат и обичан принцип от светите отци.

Ако в църковния живот прилагаме само точността, тази строгост невинаги служи на целта на Църквата, която е спасението на вярващите. Това е така, защото не хората съществуват за каноните, а каноните съществуват за човека, т.е. трябва да служат за спасението на отделната личност.

Принципът на икономия може да бъде определен като снизхождение, милосърдие към немощта на падналия човек. Трудната задача за епископите, тези, които водят Църквата, не е прилагането на акривията, а именно прилагането на икономията. Трябва обаче да се подчертае, че икономията не отрича акривията, така както снизхождението не отменя закона, и в това е изкуството на баланса, да бъде приложена икономията без ущърб за вярата.

Поради това в решението на Вселенската патриаршия прозира икономийна пастирска грижа към оводовелите и напуснатите от съпругите си свещеници не по тяхна вина.

Между другото, въпросът за втория брак на свещениците беше включен в темите на Всеправославния събор в Крит през 2016 г., но поради липсата на диалог с останалите поместни църкви Вселенската патриаршия реши да действа в рамките на своята самостоятелност, що се отнася до собствения й клир.

Очевидно е в каноничната традиция, че щом едно изискване не може да бъде спазвано в цялата си точност и да бъде еднакво за всички, то има някакъв проблем и е нужна разсъдителност в прилагане на правилата. Поради това Вселенският патриарх оставя на епископите инициативата да разглеждат всеки случай индивидуално в епархиите си, като решението за конкретния казус се потвърждава окончателно от Св. синод на Патриаршията.

Беше още съобщено, че самото последование за венчание на свещениците, встъпващи във втори брак, ще става само с покайна молитва в много тесен кръг, без цялата тържественост, за да бъде подчертана значимостта на първия брак.

Дали други поместни църкви биха разгледали този наболял въпрос? Надявам се, че да. Въпросът за втория брак за свещенството е бил поставян и в началото на миналия век след войните, когато много свещеници овдовяват поради лошите условия на живот. Не трябва да се заблуждаваме, че днес, след патриархалната епоха, няма почти във всяка епархия второбрачни свещеници, към които епископите прилагат принципа на икономия. Църквата винаги е използвала канонично творчество, за да може да се отговори на реални предизвикателства в нейния дисциплинарен живот, а не те да се прилагат единствено според критериите на гръко-римското общество, в което са формулирани повечето канони, отнасящи се до брака. (...)

[1] Прот. Йоан Майендорф, Бракът в православието, сп. Християнство и култура, бр. 28, 2008, с. 49.

[2] Прот. Йоан Майендорф, Бракът: православна перспектива, https://dveri.bg, 25.02.2021.

[3]  Младен Станкович, За разтрогването на християнския брак, https://www.pravoslavie.bg, 06.06.2013.

[4] Прот. Йоан Майендорф, Бракът в православието, сп. Християнство и култура, бр. 29, 2008, с. 76.

[5] 3-то правило на Трулския събор; 12-о правило на св. Василий Велики.

[6] 17-о апостолско правило.

[7] 18-о апостолско правило.

[8] 9-о неокесарисйко правило.

[9] 14-о трулско, 10-о лаодикийско, 21-во картагенско правило.

[10] „Епископ, презвитер, или дякон да не изпъжда жена си под предлог на благоговение; а ако я изпъди, да бъде отлъчен от църковно общение; ако пък остане непреклонен, да бъде низвергнат от свещен чин“ – 5-о апостолско правило. Вж. и 13-о трулско, 13-о и 30-о гангърско правило.