Петрос Панайотопулос е преподавател в школата по богословие на Аристотеловия университет в Солун (AUTH), физик.

С него разговаря Никос Койос, преподавател в Университетската църковна академия в Солун (UEATH), главен редактор на уебпортала за култура, наука и религия „Пемптусия”

Никос Койос: Как виждате отношенията между науката и богословието днес?

Петрос Панайотопулос: Тези отношения зависят до голяма степен от своя кон­текст, т.е. от даденото време, когато се разгръщат, и от мястото, където се развиват. В Далечния изток например те не са имали мащаба и значимостта, които имат на Запад. Но дори на Запад това е диалог, който, изглежда, вече е достигнал своя предел. Важно е обаче да се каже, че напоследък интересът към мненията на православното християнство по тези въпроси бележи ръст. Появи­ха се проекти, които изследват специфичните отношения между православната християнска мисъл и науката, а също така неотдавна се проведоха множество конференции и семинари по този въпрос. Най-любопитното по отношение на този интерес е фактът, че една като цяло консервативна Църква, с много малки изключения, не посреща научните виждания със „свещена инквизиция” или други някакви устрашаващи методи.

Всеизвестно е, че православните отдават голямо значение на преданието си. А в това предание всъщност виждаме, че науката е била дълбоко вкоренена в образованието на повечето свети Отци. И наистина, дори и да не са изучава­ли богословие (понеже богословието е било по-скоро опит, а не наука), те са били научно образовани, понеже всички византийски учени всъщност са учели квадривиума (аритметика, геометрия, музика и астрономия), следвайки антич­ната гръцка образователна система. Например можем да видим как Василий Велики (както и неговият брат Григорий Нисийски) обяснява сътворението от Книга Битие от гледна точка на съвременната му наука, като дори използва еволюционни понятия. Максим Изповедник също заявява, че съществуват два тотално равнопоставени помежду си подхода към Божественото – чрез Св. пи­сание и чрез Неговите творения. И накрая: виждаме как един голям християнски догматолог, какъвто е Иоан Дамаскин – разгръща в няколко глави съвременни­те му космология и физика, като въведение към изложението на християнското учение.

Православната църква има известни задръжки относно новите идеи, внесени от Западна Европа около края на ХVIII в. и началото на ХIХ в. Това всъщност е време на доминация на Просвещението и понякога на неговия антиклерикален дух. Не трябва също да забравяме епохалното турско завладяване и факта, че цялата тази линия на проповядване е призовавала за всеобща свобода от всяко потисничество (духовно, политическо и т.н.). По тази причина турците са изис­квали от църковното предстоятелство, сиреч от Вселенския патриарх в Кон­стантинопол, да заклейми всички тези книги, които поощряват „подривни идеи”. Независимо от тази принуда виждаме колко много християнски учени се въоду­шевяват от новите течения, идващи от Европа. Архиепископ Евгений Вулгарис (1716–1806) например е широко известен като човека, установил т.нар. „Модерно гръцко Просвещение” и въвел философското и научно познание в християнския православен Изток. Св. Никодим (1749–1806, известен като Светогорец), също учен монах от Атон, в знаменития си труд Наръчник за духовен съвет (1782) във връзка с работата на сърцето включва елементи от съвременната медицина и също изказва възхищението си от възможностите на един нов инструмент, наречен микроскоп.

Днес цялата тази информация може да изглежда второстепенна. Тя обаче ясно показва каква висока оценка съществува в християнската православна традиция към знанието като цяло и към науката в частност.

НК: Виждате ли някакво развитие в тези отношения и особено в настоящо­то време на пандемия?

ПП: Вярно е, че при последния локдаун станахме свидетели на интензивна диску­сия по въпросите за отношението между научните открития и църковната по­зиция за отваряне на църквите и участие в светата Евхаристия и за начина на причастяване. Изглежда обсъждането беше тласнато към границите на власт­та на научния разум или – респективно – степента на приемане в обществото на светите Тайнства на Църквата. Живеем в общество, в което при взимане на решения думата има научният разум, особено когато става въпрос за съдбовни и належащи въпроси. Трябва да имаме предвид, че дори онези, които смятаха нап­ример, че КОВИД-19 вирусът не се предава чрез светото Причастие, основаваха своите доводи – освен друго – на липсата на научни изследвания, които да до­казват обратното. Дори обаче, когато в определени моменти необходимостта от превенции срещу предаването на вируса, изглежда, засяга чувствителната тема за светите Тайни, това не означава, че тя е мотивирана от някаква анти­църковна враждебност или че има воля да се посегне на църковната институция и религиозното чувство на верните.

По-точно казано, мисля, че сега ние преживяваме друг епизод на диалога меж­ду православието и модерността (този път по един по-драматичен начин по­ради пандемичните условия). В нашия случай става въпрос за нуждата от оч­ертаване на приоритетите във връзка с решенията, които трябва да вземем като общество по основни въпроси като общественото здраве. А именно: задължено ли е обществото като цяло да приема схващанията на една него­ва част, които се основават на фактори от миналото? Дали приемането им означава, че равенството с останалите социални групи, които се ръководят от друг начин на мислене, е било нарушено? От друга страна, ако държавата не ги приема, означава ли това, че тя ощетява и подкопава религиозното чув­ство на една голяма група граждани? А ако дискусията не се основава върху сигурни научни данни, доколкото експертите понякога си противоречат? От друга страна, можем ли да си позволим лукса да отлагаме дебата за някакво несигурно бъдеще, когато имаме тук и сега милиони жертви на тази смърто­носна болест?

Прогресът вследствие от ваксинирането, разбира се, отложи за известно време тази спешност. Сигурно е обаче, че ще има друг случай, при който този въп­рос ще се завърне скоро. Дошло е време Църквата и обществото да покажат необходимата зрялост, за да може този диалог да бъде от взаимна полза. Също както при всеки друг въпрос от широк обществен интерес, остротата и край­ностите не са в състояние да изградят взаимното доверие, необходимо, за да се посрещнат по най-добрия възможен начин предизвикателствата, с които се сблъскваме. (...)