Малцина са тези, които в днешната епоха на забележителни научни постижения се съмняват в така наречените „закони на природата“. Ще побързам да заявя, че и в настоящия текст няма да се усъмним в тяхното съществуване, доколкото и ежедневният опит, и сложните експерименти в научните лаборатории потвърждават недвусмислено, че поне в неживата природа няма място за ексцентрични, спонтанни незаконосъобразни събития. Водата например винаги завира, когато бъде нагрята до 100 градуса. Ако забележим известно отклонение от правилото, то това се дължи на някои примеси или на колебанията в атмосферното налягане. Още по-категорично законите на природата заявяват своето присъствие в лабораторни условия, където всички фактори на околната среда, които биха могли да смутят закономерното стечение на обстоятелствата, биват отстранени. В тези условия природата „демонстрира“, че поведението й може да бъде предвидено със зашеметяваща математическа точност. Става ясно, че в селенията на материята всичко следва своя неизменен ход, който може да бъде нарушен единствено чрез чудодейна намеса от трансцендентен произход. Но чудото затова е чудо, защото то е едно извънредно събитие, неочаквано, непонятно, неуловимо от науката. Всичко, което съществува по „извънреден“ начин, се откроява на фона на един ред, и именно този ред получава своето описание в естествените науки под формата на закони на природата.

Математически формулируемите природни закономерности днес се приемат за реални от огромното мнозинство от учените и философите независимо от техните светогледни ориентации. И материалистите, и спиритуалистите, и философите с ясно изразена религиозна принадлежност намират място за законите на природата в своите метафизически системи. Но философската общност е далеч от постигането на някакво единодушие относно онтологическия статус на законите на природата. Какво собствено представляват законите на природата? Какъв е техният произход? Съществуват ли изобщо? И ако съществуват, то вечно ли съществуват? Изумително е, че огромната част от съвременните философи, особено тези, които изповядват доктрината на натурализма и атеизма, не забелязват колко мистериозен е всъщност фактът, че изобщо съществуват закони на природата. Философските главоблъсканици, произтичащи от опитите за метафизически анализ на законите на природата, дори напълно отсъстват от дневния ред на съвременната континентална традиция, която е доминираща сред философските академични среди в страните от континентална Европа. Това е разбираемо, доколкото въпросната традиция насочва философските изследвания предимно към социалнополитически, етически и естетически теми и ги разглежда предимно през призмата на постмодернизма, неомарксизма или феноменологията. А тези три подхода се гордеят със своята „антиметафизическа“ насоченост. Това означава, че се отхвърля всяко философско изследване, което цели да установи каква е структурата на действителността сама по себе си и независимо от чисто човешките средства за осмисляне на тази действителност.

Ето защо вниманието ни ще се насочи към дискусията относно същността на законите на природата в англоезичната аналитична философия. Ще достигнем до интуицията, че повечето позиции, които се предлагат в рамките на тази дискусия, са незадоволителни. В кулминацията на изложението ще разгледаме теорията на британския философ Джон Фостър, който настоява, че законите на природата са възможни само ако са сътворени от Бог, и решително ще подкрепим тази теза.

Възможно е уважаемият читател да се обърка от изобилието на техническа философска терминология в следващите две части от текста, където разглеждаме позициите на натурализма и антиреализма относно природните закони. Ако това се случи, то той съвсем спокойно може да премине направо към третата част и заключението, в които ще открие централното послание на настоящото изложение. (...)