Винаги съм бил резервиран към онлайн излъчването на неделното богослужение. Мислел съм си, че по този начин всичко става прекалено лесно – едва на един клик разстояние. Уникалното преживяване на нашата заедност в Христос някак неусетно се нарежда до всички други преживявания, които интернет пространството щедро предлага, и така то престава да бъде толкова уникално. Но има и нещо по-съществено – незабележимо започва да се променя самото разбиране за това какво представлява Църквата и какво означава да бъдеш част от нея. В съзнанието на някои тя се превръща в нещо, което не е по-различно от Facebook група. Това, че си член, не изисква никаква особена ангажираност, нито излизане от удобната анонимност и дистанцираност. Уж си част от нещо, но всъщност не си, защото в тази виртуална общност отговорността за другия не е задължителна – в нея не важи правилото, че всеки е поверен на всички и всички – на всекиго[1]. А Църквата е именно такава общност – тя е Божието семейство, в което всички членове като Божии синове и дъщери са свързани помежду си, защото всички те са свързани с Исус Христос, единородния Син на нашия небесен Отец. Това семейство се събира заедно всеки неделен ден, за да се срещне с възкръсналия Господ чрез възвестяването на Неговото Слово и участието в Неговата трапеза.

Църквата е ἐκκλησία, събрание на призованите и откликналите на призива. Принадлежността към това събрание не е по подразбиране, тя трябва да се заявява и удостоверява всяка неделя – с лично присъствие и участие в богослужението. Тук се сещам за описанието на живота на апостолската църква, което откриваме в Деян. 2:42, 46: „И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите… И всеки ден прекарваха в храма единни духом…“. Ключовата дума тук без съмнение е „постоянстваха“, а тя предполага сериозен и дълготраен ангажимент. Гръцката дума, употребена в текста, не означава единствено упорито, усърдно занимание с нещо или посвещение на нещо. С нея се назовава привързването към някого, постоянното пребиваване или отношение с някого. Всичко това не е възможно без лично присъствие, изграждане на взаимоотношения и участие в общението на вярващите. Затова и богослужението не може просто да бъде гледано, в него трябва да се участва непосредствено, а не от разстояние, в определеното място за събиране на църковната общност. Като отговаряме на Божия призив да се съберем заедно, ние заявяваме и своята принадлежност към тази общност. Заявяваме я всеки път, когато се събираме около Трапезата в изпълнение на Неговата заръка: „… това правете всеки път…“ (1 Кор. 11:25). Не трябва необходимостта от това заявяване да се отслабва с лека ръка, а онлайн богослужението като че ли внушава точно това. Все едно казваме на църковните членове, че тяхното физическо присъствие не е чак толкова важно, след като с помощта на модерните технологии те могат да са част от събранието дори без да излизат от домовете си. Нали „истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му“ (Иоан. 4:23).

Обявяването на извънредното положение у нас на 13 март тази година заради пандемията от COVID-19 отправи сериозно предизвикателство към подреденото ми богословие за това какво е Църквата и как трябва да се осъществява нейният богослужебен живот. За много кратко време Централното ръководство на Евангелска методистка епископална църква в България, на което съм председател, трябваше да вземе решение дали да преустановим публичните богослужения до отпадането на извънредните мерки. Никога не съм си представял, че ще ми се наложи да участвам във вземането на подобно решение. Възможно ли е изобщо църковната общност да не се събере в неделя сутрин? Имаме ли правото да оставим вратите на църковните сгради затворени, след като държавата не изисква изрично това от нас? А дори да изискваше, трябва ли да се съобразяваме с такова изискване? Имаше голяма вероятност решението да не бъде правилно разчетено, да се приеме, че сме били движени от страх, че не ни е достигала вяра в Бога. Междувременно в общественото пространство се появиха и такива обяснения от високопоставени църковници – от заразата се боят само онези, на които липсва вяра. Истински вярващите продължават да участват в богослужебния живот, както досега, защото за тях не съществува никаква опасност.

Само след два дни предстоеше второто неделно богослужение от Великия пост и ние нямахме много време за колебания и дискусия. Беше ясно, че трябва да вземем отговорното решение за преустановяване на публичните богослужения, за да предпазим живота и здравето на членовете и посетителите на нашите църкви, на техните семейства и близки. Съзнавахме, че нямаме право да изключим себе си от усилията на държавата и обществото за овладяване на ситуацията. Дадохме си сметка, че в случая държавата не налага ограничение на правото ни на вероизповедание, от което организирането и участието в богослуженията е неизменна част. Затова решихме да ограничим самите себе си, за да покажем солидарността си с всички останали. За времето на извънредното положение църквата ни премина в онлайн режим. (...)

[1] Йоан Павел ІІ, Да прекрачиш прага на надеждата. В. Търново, 1995, с. 49.