Нека в началото започнем от същината на Закона за социални услуги, а след това да преминем към позицията на Св. Синод на Българската православна църква и на другите изповедания. Какво регламентира този Закон и как се стигна до неговото приемане?

Ще започна с малко предистория за социалните услуги. Животът на съвременните общества, не само в България, е доказал необходимостта от съществуване на организирана подкрепа за уязвимите хора. Те не може и не трябва да бъдат зависими единствено от добрата воля на хора, които по религиозни или по други хуманни мотиви са готови да отделят от своето свободно време за благотворителност. Така възникват социалните услуги.

След 1989 г. България се оказва с огромен брой специализирани институции – големи домове, в които живеят заедно много хора и така губят идентичност. Тогава започва и битката за промяна в социалната система, като се оформят двете тенденции – финансовата помощ и услугите. Финансовата помощ е необходима, но не е достатъчна, защото парите не вършат работа, когато не можеш да се справяш самостоятелно и се нуждаеш от помощта на други хора и специални дейности, за да живееш добре. През 2002 г. стана ясно и в България, че е необходимо регламентирането на социалните услуги и е приет Законът за социално подпомагане. Тогава беше взето решението, първо, че трябва да има социални услуги, които да предоставят подкрепа на уязвимите хора в общността, а не в специализирани институции, и второ, че секторът за социални услуги трябва да се раздържави.

Какво всъщност представляват социалните услуги? Наистина ли в голямата си част Законът е насочен към децата, както настояват неговите критици?

Социалната услуга е дейност, която подкрепя човека тогава, когато не може да се справи сам. Има много и различни социални услуги, защото потребностите на хората са различни, житейските ситуации, в които хората имат нужда от подкрепа, също са различни. Това са услуги за рехабилитация и консултация – с логопед, с рехабилитатор, със специален педагог, психолог или социален работник, различни дейности за развитие и терапевтични занимания, те включват още много, много дейности – занимания с деца на улицата (просещи и изоставени), кризисни центрове за деца, жертва на трафик или насилие, за бездомни хора, защитени жилища и семейни центрове за изоставени деца със или без увреждания и за хора с увреждания, асистентската грижа за старите хора… Например преди дни в нашия център се обади по телефона жена, чиято сестра на 72 години е с деменция, заключила се е вкъщи, а самата тя не може да влезе и не знае какво да направи. Трябва да има някой, когото тази жена да може да потърси и който да й помогне да намери отговор на въпроса си, да помогне на сестра й – това също е социална услуга. За някои подкрепата е за кратко, за други – за цял живот, но е нужна, защото тези хора не могат в определен момент или през целия си живот да се справят без нея.

През 2002 г. законодателят призна, първо, че са необходими социални услуги, и второ, че могат и трябва да се осъществяват не от държавата. Въведен бе нов принцип на организация на тази функция на държавата – предоставянето на социалните услуги бе прехвърлено като функция на общините, като първо ниво на децентрализация. Но контролът, разбира се, остана на държавата. И като второ ниво на децентрализация бе допускането и на частни организации – фирми и неправителствени организации, които вече имат регистрация, капацитет, финансиране, опит, база, условия, подготвени хора и ресурси от всякакъв вид, за да бъдат доставчик на социални услуги. Още тогава се възприе принципът на възлагане чрез конкурс, при който по една сложна процедура, приравнена на процедурата по закона за обществените поръчки, всеки доставчик се явява на конкурс и ако отговаря на условията и спечели конкурса, получава правото да бъде държавно делегиран доставчик на социална услуга.

На пръстите на ръцете се броят организациите, които станаха доставчици в последните 15 години. Една от тях е организацията, в която работя. Тя е създадена от заможно семейство, което е имало възможност да направи първоначалната инвестиция в сграда и оборудване, да събере екип, да развие капацитет, за да стартира услуга, и едва след като я предоставя успешно близо година, и то с доказан положителен резултат за хората, да се яви на конкурс, за да получи правото да бъде делегиран доставчик на социални услуги.

Когато през 2007 г. станахме член на ЕС, имаше очакване сред някои колеги, че от европейските страни ще дойдат големи доставчици на услуги. Това не се случи, а простата причина е, че на Запад доставчиците са професионални организации, също като болниците или училищата, които съществуват, за да предоставят професионално услугата. Те се издържат от местно финансиране и нямат никакъв интерес да идват и да помагат на България да развива своята социална система.

В България организациите, които са доставчици на услуги, имат допълваща мисия. Те не са класически доставчик на услуги по начина, по който те са се развили на Запад, макар и някои да започват да стават такива. За повечето от тях социалната подкрепа за уязвимите е кауза. Започнали са да се занимават с тази дейност, защото искат да променят живота на определени групи хора. В страната големият брой доставчици продължават да бъдат родителски асоциации, родители, които са се събрали, организирали са се, научили са се и предоставят услуги – дневен център, защитено селище, център за социална рехабилитация, в които техни деца и други хора в подобно състояние ползват социалната услуга. Тези хора обаче не спират дотам, те ходят на работни групи, интересуват се от законодателството, не са просто доставчик, а са организации, ангажирани с каузата всички уязвими хора да живеят по-добре. И именно защото са водени от тази кауза, ако е необходимо, упражняват натиск, спорят с властта и участват в процеса на изготвяне на нови нормативни регулации.

Още през 2010 г. имаше предложения за изменения в Закона за социално подпомагане, които да облекчат предоставянето на социалните услуги, така че те да отговарят на потребностите на хората. Оттогава чакаме да се случи някаква промяна и се борим за нея. Няколко правителства създаваха концепции, от които нищо не последва.

Първото ниво на съпротива срещу Закона е, че това е Закон, който идва отвън и ни се налага отвън. Ако правилно ви разбираме, всъщност този закон е създаден под натиск отдолу, от хората, които вършат и имат опит в тази дейност.

Точно така. Както е известно, Европейският съюз не се намесва по никакъв начин в социалната политика, образованието и здравеопазването на страните членки. Това са трите теми, оставени изцяло за вътрешно решаване. Има само някои общи принципи, доброволна европейска рамка за качество, но това са пожелателни, а не задължителни документи. В този смисъл настоящият Закон е написан изцяло по искане на хората отдолу поради желанието за по-доброто регулиране и предоставяне на социалните услуги.

Изготвянето му започна преди пет години. Участвам в неформална мрежа, в която влизат много организации, които са свързани със социалните услуги и подкрепата за нуждаещите се хора. Преди две години настояхме, а след това участвахме в изготвянето на Пътна карта за написването на Закон за социалните услуги. Тази пътна карта е публикувана и в нея са описани стъпките за подготовката на закона, включено е допитване до ползватели, родители, като целта беше постигането на широк консенсус. След широки дебати първо беше изготвена концепцията за закона, а веднага след това и самият закон, който премина и оценка на въздействието и обществени консултации и бе приет единодушно в парламента. (...)