I

TRAGODUMENA

Достоевски си отиде преди половин век, но неговите творения и неговото въздействие са по-живи от всякога. Той вдъхна демоничен живот в образите на своето изкуство; времената се променят, но те не отстъпват от нас дори на педя, не остаряват, не искат да се отдалечат в светлата обител на Музите и да станат предмет на нашето отчуждено и безволево съзерцание. Разпознаваме ги по улиците в съмнителните петна на уличната мъгла, като лишени от покой скиталци те чукат по домовете ни, независимо дали в тъмните или бели нощи, и се разполагат спокойно, за да беседват с нас в моменти на безсъние и с тих и познат глас те водят страшни разговори. В края на хоризонта Достоевски запали най-далечните фарове, които са почти невероятни по силата на неземния си блясък и ни изглеждат не като земни фарове, а като звезди на небето – но самият той не си тръгна, а остава с нас неотстъпно и насочва лъчите им към нашите сърца – жестоко изцеляващи копия на светлината, които изгарят по-силно и от нажежено желязо. На всеки спазъм на сърцето ни той отвръща: „Знам – и по-нататък, и още повече знам“. На всеки тътен на водовъртежа, който ни примамва, на всеки поглед на бездната, която ни призовава, той откликва със звуците на главозамайващи флейти, идващи от дълбините. И вечно стои пред нас с изпитващ и неразгадаем поглед, самият той е неразгадаем, но нас ни разгадава – сумрачен и зорък предводител в душевния ни лабиринт – предводител и съгледвач.

Той е жив сред нас и върви с нас, понеже при цялата си устременост към вселенското и общочовешкото той в по-голяма степен от всички свои съвременници е основоположник на онази духовна и душевна сложност, която предопредели сегашното самосъзнание; той стана неин основоположник и предопределител благодарение на необичайното психологическо и онтологическо задълбочаване и изостряне на противоречията на своя век и на своеобразното въздействие на тези донесени от него метежни сили, които развълнуваха дълбините на човешкото под- и свръхсъзнание. Той откри, показа и облече във форма на осъществяване – както „Търнър създаде лондонските мъгли” – още неразгаданата многосложност, многослойност и многоосмисленост на съвременния човек – на вечния човек в неговото най-ново откровение. Той постави пред бъдещето въпроси, които преди това никой не бе поставял, и прошепна отговорите на още неразбраните въпроси. Благодарение на неговата художествена интуиция пред нас се откриха най-тайните импулси, най-скритите гънки и бездни на човешката личност. Преди него ние не познавахме нито човека от подземието, нито свръхчовеците от рода на Расколников (в Престъпление и наказание) и Кирилов (в Бесове), тези идеалистични главни слънца във вселената от таванските стаи и задните дворове на Петербург, нито бягащите от света и от Бога личности-полюси, около които се движи не само целият отричащ ги житейски ред, но и целият отричан от тях свят – и в разговорите с които, водени в техните уединени местенца, се научи на толкова много неща новопоявилият се Заратустра. Ние не знаехме, че в тези сърца-бърлоги има достатъчно място за непрестанната небесна битка между духовните воинства на Михаил и Луцифер, водена за придобиване на господство над света. Той подслуша от съдбата самото откровение за това, че човек е един и че човекът е свободен; че животът е в основата си трагичен, защото човекът не е това, което е; че раят цъфти на земята около нас, но ние не го виждаме, защото не искаме да го видим; че вината на всеки обвързва всички, както и че неговото освещаване освещава всички и неговото страдание изкупва всички; че грехът на едно зло действие може да бъде изкупен, понеже всички го приемат върху себе си, но не може да бъде изкупен грехът на злия сън за света, защото отдалият се на съня е отделен от единството в своето самоотражение и е обречен изцяло да пребивава в своя сън; че вярата в Бога и неверието не са две различни обяснения на света, а са две битиета с различна природа, съществуващи едновременно – както земята и противоземята – и всяко от тях докрай е подчинено на своя вътрешен закон и се намира върху своето самостоятелно поле за действие.

За да може така да изследва, задълбочи и обогати нашия вътрешен свят, за да може така да усложни живота, този нов Дедал трябваше да бъде най-сложен и от определена гледна точка най-грандиозен от художниците. Той беше архитектът на подземния лабиринт, намиращ се в основите на новата духовност на вселенското и общочовешко аз.

Поради това погледът на художника е неизменно насочен навътре и толкова рядко в неговите творения се вижда светлото лице на земята и ясното слънце над широките полета, единствено вечните звезди понякога надникват през процепите на сводовете като тези звезди, които вижда Данте в една от областите на Чистилището, от дълбоката пещера с тесен вход, за които казва: „И къс небе се виждаше над нас, но грееха звездите в далнината и всяка бе по-ярка от алмаз”[1]. (...)

[1] Данте Алегиери, Божествена комедия, прев. Иван Иванов, Любен Любенов, С., Захарий Стоянов, 2011.