1. Въведение

Непосредствено след края на Втората световна война Карл Ясперс публикува свои размисли за духа на европейската култура.[1] Според Ясперс в периода на своя разцвет Европа е взаимодействала с неевропейците, снемайки тяхната манталитетна и културна другост в полето на собствената си рационалност. В Модерността обаче европейският разум изпада във вавилонско разноречие. Разколебаване на устоите на европейска идентичност е пророкувано от мислители като Ницше и Киркегор, но те остават неразбрани. Така се стига до кризата на европейската култура след Втората световна война, когато Индия и Китай се утвърждават като конкурентни центрове, притискащи Европа така, както Египет и Месопотамия притискали Палестина. Многоцентровият свят разколебава историческата диалектика на Европа, понеже конкурентните културни метрополии вече не могат да бъдат безостатъчно снети от европейската рационалност. Ясперс настоява, че Европа е в ступор и пред своите бивши колонии Русия и САЩ, превърнали се в световни империи, засенчващи историческото си лоно. Глобалната Европа, за която Хегел е могъл да каже, че онези части на света, които все още не са завладени от европейците, или не си струват, или вече са определени за завладяване, в средата на XX в. се е самоопровергала.

Онова, което остава непокътнато, е волята за история, произтичаща от устрема на свободата. Ясперс тълкува европейската идея за свобода като императив за вътрешно освобождение, който изисква граничното съществуване, безотказно сблъскване на противоположностите вътре в пространството на Аза. Този сблъсък се разрешава чрез историзиране на персоналното битие. Така антиномичността въвлича европееца в служение на историческия прогрес. Ясперс, донякъде метафорично, нарича тази позиция кръстно съзнание. Намиращият се в перманентна криза европейски Аз получава потвърждение на битието си от историческите сблъсъци и от съответстващите тям дилеми на разума. Най-дълбоките устои на персоналното битие са три исторически и просветителски проекта, които според Ясперс моделират европейската цивилизация: пиетет към знанието, устрем на свободата и вяра в историческия прогрес.

Архисблъсъкът, който задвижва историческата диалектика на европейското съществуване, е противопоставянето между Библията и Гръцката античност. Ясперс показва, че тази антиномия е не просто факт от миналото на Европа; тя действа най-мощно тъкмо в епохата на Късната модерност. Макар и неотменна, тази историческа антиномия е недостатъчна, за да осмисли човешкото съществуване; тя продължава да произвежда силовото поле на европейското, но не потвърждава никакъв позитивен проект за човека. Така антиномичността на европейската идентичност в Късната модерност придобива трагическо измерение:

„Вече нямаме доверие в хуманизма. Но го обичаме и искаме да направим всичко, за да го запазим. Вече нямаме доверие в модерната цивилизация, в науката и техниката. Но разбираме световноисторическата им значимост и в никакъв случай не искаме да се откажем от тях, а с всички сили се стремим да ги развиваме и формираме смислено. Вече нямаме доверие в обществото на германско-романските нации с неговото политическо равновесие. Но искаме да спасим идеята за единството на самостоятелните, свободните европейски нации. Вече нямаме безусловно доверие в християнските църкви. Но се държим здраво за тях като за скъпоценни съдини на една незаменима традиция. Хуманизъм, цивилизация, политическо равновесие, църкви, всичките тези велики неща, изглежда, са се превърнали в някаква авансцена. На тях не може да се разчита. Те са неотменни, но не са достатъчни“[2].

Възможен ли е друг подход към кризата на Европейската модерност? Възможно ли е европейската идентичност да се мисли вън от една културно-историческа диалектика? Дали наистина универсалистките претенции на европейската култура са напълно опровергани? Дали все пак европейският възглед за човека не е валиден и за неевропейците? Мислителите, за които ще става дума по-нататък, вярват в универсалната валидност на европейското разбиране за човека, което според тях е не просто християнско, а христоцентрично. Те поставят в центъра не културно-историческата диалектика, а нещо по-основоположно и по-определено – християнския възглед за човека. (...)

[1] Karl Jaspers, Vom еuropäischen Geist, Piper: München, 1947. Българският превод е осъществен от Георги Каприев в: Християнство и култура, 11 (2012), 61-82.

[2] Карл Ясперс. За европейския дух (прев. Георги Каприев) – Християнство и култура 11 (2012), 61-62.