С отец професор Луис Овиедо разговаря Смилен Марков

Отец професор Луис Овиедо е францискански монах. Роден е в Онтиниет (Испания) през 1958 г. Има докторат по фундаментална теология от Папския университет Грегорианум (1989 г.). От 1992 г. е професор по фундаментална теология и богословска антропология в Папския университет Антонианум. Понастоящем ръководи проекта „Интердисциплинарност и емпирично богословие“ в Антонианум, чиято цел е да насърчи диалога между богословието и хуманитарните и естествените науки. Автор е на 6 книги и на голям брой научни статии, посветени на взаимодействието между богословието и съвременната наука. Членува в Европейското общество за изследване на науката и богословието (ESSSAT), в Обществото за научно изследване на религията (SSSR) и в Международната асоциация по когнитивни науки и религия (IACSR).

Разговаряме с Луис Овиедо по време на международния семинар „Религиозни гласове, човешко достойнство и модерната представа за човешките права“, организиран през януари тази година в Папския университет Антонианум в Рим. Форумът е посветен на ролята на религиозните гласове за изработване на концепцията за човешките права.

 70-годишнината от приемането на Всеобщата декларация за човешките права вече отшумява. Разбираме ли днес какъв е нейният залог?

Луис Овиедо: Главният въпрос е за антропологичната база на човешките права. Човешките права не се отнасят само до политически мерки или до юридически консенсус. Човешките права са модел за обяснение на човешката природа. Декларацията произтича от ценностния консенсус, наложил се след бедствието на Втората световна война, както и от страха, че тоталитарните режими, основани на едностранчива антропология, могат да се повторят. Разбирането за човешката природа беше част от този идеен пакет. Смятам обаче че днес интелектуалният контекст се е променил. Макар че повечето колеги на семинара сякаш не отбелязаха тази промяна. През последните 70 години се развиха нови научни антропологии, които засенчиха първоначалния консенсус, мотивирал Декларацията. Това ясно се вижда, когато изследвате антропологическия редукционизъм във философията. Много от новите модели са скептични към идеите за автономност, съзнание и свобода, тоест към стълбовете на концепцията за човешки права и човешко достойнство.

Ние трябва да си даваме сметка за тези развития. Иначе рискуваме да се отдадем на самодоволни илюзии за едно благочестиво човечество. Днес се налага да сме по-апологетични, по-войнствени в защитата на човешкото достойнство, на човешката свобода и способност за самоконтрол.

 Ако основните дефиниции в научната антропология са обтекаеми, можем ли изобщо да говорим за достойнство на личността, разбирана като устойчива трансцендентална инстанция?

Не всеки би приел, че има трансцендентална, фиксирана стойност на човешкото. Либералната традиция, която на моменти се слива с хуманистичната и която се бореше за Декларацията, се примирява с минималистична представа за човешка природа. Най-дълбоката либералната традиция, както и научната антропология не смеят да рискуват с фиксирани дефиниции. Нормативният модел на Попър за отвореното общество казва: няма отворено общество при затворена антропология. Какво трябва да сторим ние като християнски философи и богослови? Преди всичко да напомняме, че отвореността предполага да не затваряме човешкото в някакъв биологичен, генетичен или неврофизиологичен модел. Но и не бива да очакваме, че отвореността от само себе си ще предпостави абсолютното изискване за самотрансцендиране на човека. Целта трябва да бъде да се държи отворен подстъпът към такова самотрансцендиране. Това е метафизическото следствие от гарантирането на правата и свободите.

За християнските богослови либералният подход към човека е твърде минималистичен. Но ние трябва да разграничим на това място либералната от хуманистичната антропология. Защото хуманизмът все пак посочва някаква абсолютна ценност на човешкото. Християнството схваща човешката природа като създадена по образ Божи, като ориентирана към Божията природа. Следствието е, че човешката природа превъзхожда всички останали. Някои се скандализират, че фаворизирайки човека, ние подценяваме животните. Несъмнено християнският подход е различен от двете споменати традиции – дори и тогава, когато последните са в консенсус.

Казвам накратко следното: научният прогрес не води непременно до подценяване на човешката природа. Но пък християнската вяра неизменно сочи една пределно максималистична представа за човека.

 Християнската традиция разполага с различни модели за Божия образ. Някои са субстанциалистки, но други са динамични и схващат образа като причастност, като задача или като отвореност за общуване. Тази отвореност обаче е твърде различна от разбирането за отвореност на човешкото в съвременната научна антропология. Последната придава значение на флуидността на социалните и биологичните граници на човешкото. Имам предвид аналогиите между човешката социалност и определени феномени при животните, в които някои антрополози виждат принципно сходство. Не става ли дума за различни и тотално несъвместими значения на отвореността?

Основното предизвикателство пред биологично скроените представи за човешката природа е редукционизмът, който игнорира спецификата в развитията при човека. Очевидно има генетични и биологични измерения, които ние трябва да признаваме. Би било наивно да отричаме, че сме движени от инстинкти, типични и за другите животни: оцеляване и успешно продължаване на рода. Убеден съм, че биологичните фактори играят голяма роля и тяхното игнориране би създало нереалистична антропология. Немалко християнски антропологии фалираха пред очите ни. Оказаха се твърде идеалистични и неспособни да вземат под внимание тези реални аспекти на човешката природа. Но несъмнено у човека инстинктите са моделирани и повлияни от други фактори. Например културата. Именно заради културата някои стават способни да жертват репродуктивното си призвание или други цели или интереси. Не може да се игнорират съзнанието, свободната воля, самоконтролът и съвестта. Не можем да постигнем цялостен образ на човешката природа, ако се фокусираме върху биологичния аспект.

Динамиката на съвременното знание за човека е много сложна. Установени са много измерения и променливи фактори, конституиращи човешката природа. И това е от значение за питането за човешки права. Наивно ще бъде, ако в името на една елегантна концепция за човешките права игнорираме комплексността на човека.

Според мен дискусията за човешките права тече най-интензивно между естественонаучния редукционизъм, от една страна, и хуманистичната традиция, от друга, чиито изразители преди 70 години са били Чарлз Малик, Пенг-чун Чанг и Рене Касен. Хуманистите рядко са вярващи християни – Малик е изключение. И въпреки това те силно критикуват редукционистката представа за човешката природа. Онова обаче, което силно ме смущава, е, че днес академичните богослови не показват интерес да встъпят в битка, да предложат страничен поглед в антропологията. (…)