L'acqua ch'io prendo già mai non si corse.

                                                                                           Dante, Paradiso

За много читатели, а така днес се преподава Данте в училище и дори в университета, Ад е „интересната“ книга от Божествена комедия[1]. Действително показаните там страсти и емоции са ярки и въздействащи. Още хуманистът Кристофоро Ландино възхвалява силата на Данте „да даде образите живи пред очите ни”[2] и персонажите в ада са напълно достоверни за нас със своите думи и жестове, мисли и чувства въпреки фантастичния на пръв поглед мизансцен. „Никога преди това, отбелязва точно Ауербах, болезнената реалност на човеците не е била представяна с такова изкуство и въображение.“[3] Да, така е, ала Данте съвсем не иска да остави читателя в Ада, който изобщо не е в центъра на неговото внимание, тъй като е „градът скърбящ и вечен“, в чиито подземия осъдените са затворени вовеки, тъй като е мястото на пълната тъмнина и στάσις. Затова поклонникът не може да остане в него. Обиколката из кръговете на ада цели да събуди живата още душа не само на поета, но и на читателя за реалността на греха, да я накара да осъзнае собствената си отговорност за безредието в себе си и в света. Същевременно поетът е наясно, че спускането до дъното на мрака е не само ужасяващо, но и тъй фасциниращо със своите цветя на злото, че е необходимо накрая истинско „акробатично“ чудо, което да го измъкне от абсолютната парализа на последния кръг. Не само авторът, читателят също трябва да се изтръгне от духовното вцепенение, от запленяването от греха и злото, за да може да продължи пътуването с поемата.

Поклонникът, след като се изкачва по трудния спираловиден път на очистването (via purgationis) от греховете, достига Едем на върха на планината на Чистилището. Става достоен да види отново Беатриче. На земята тя е била за него епифания, откровение на божествената красота, за което разказва Vita nova[4]. Ала веднъж отишла си от този свят, упреква го тя, той е забравил, че е видял истинската реалност, позволил е на очите и сърцето си да се извърнат към земните неща, изгубил е „правия път“ (la diritta via), като се е увлякъл по преходното и порочното и се е озовал в „тъмния и див лес“, от който тя е трябвало да го спасява. Сега, след като е осъзнал реалността на греха, след като се е освободил от amor sui и е станал способен да вижда хората и нещата такива, както техният Творец ги вижда, може да отправи вече взор и към Божия блясък. Поклонникът, летейки през небесата, се учи да вижда Божествената светлина, която озарява цялото творение: Paradiso е една от най-могъщите и възвишени поезии, писани някога.

Рай е най-метафизичната и най-лиричната cantica на Божествена комедия. Сублимна, както я нарича сам Данте, тя е най-красивата и най-взискателната за четене част, в която се снема границата между трансцендентната истина и крайността на човешките думи и мисли. Немалка трудност за днешния читател е и фактът, че отдавна е отминало времето, когато догмата е била толкова жива и ясна в умовете и сърцата, че е можела да бъде и драматична. (…)

[1] Данте Алигиери, Божествена комедия, прев. Иван Иванов и Любен Любенов, София, Народна култура, 1975. Всички цитати от Комедията, освен ако не е указано другояче, са дадени в текста по този превод.

[2] Cristoforo Landino, Comento sopra la Comedia di Dante (1481), Roma, Biblioteca Italiana, 2005.

[3] Ерих Ауербах, Мимезис, София, Изток-Запад, 2017.

[4] Данте Алигиери, Нов живот, прев. Иван Иванов, Варна, Барс-Агенция, 1997.