Така наречената „среща на върха“, посветена на кризата, породена от сексуалното насилие, не беше пълен провал. Процедурата и резултатите от срещата на епископите, проведена на 21-24 февруари 2019 г. във Ватикана, със сигурност донесоха голямо разочарование за жертвите на това насилие, на техните семейства и на много други хора, които се надяваха на конкретни резултати. Постиженията на тази среща могат да бъдат разбрани само в контекста на мащаба на събитието: речите, особено тези на трите жени, дискусиите между епископите, медийните реакции и  присъствието на жертви на насилието от поне 20 държави.

Замесен съм пряко в този кошмар от 1984 г., когато реалността на сексуалните посегателства над малолетни от страна на духовници, както и систематичното прикриване и лъжи от страна на йерархията (от папството надолу), започна постепенно да си пробива път през пластовете от църковни тайни към публичното пространство. Към 1985 г. папа Йоан Павел II и неколцина високопоставени ватикански прелати вече имаха на разположение детайлна информация за това, което много бързо се превърна в най-тежката криза за Църквата от Средните векове.

От този момент нататък епископите на различни нива на църковната бюрокрация се впуснаха в почти непрекъснато говорене по този въпрос, което беше смесица от отрицание, отклоняване на вината, омаловажаване, обяснения (най-странното от които беше, че това е дело на дявола), извинения, съжаления, обещания за промяна. Този тип говорене беше придружено от въвеждането на процедури, политики, протоколи и частични промени в каноничното право. Срещата през февруари не направи изключение в това отношение.

Нямаше нови разкрития, изказвания, речи или обещания от страна на някои от участниците в срещата, които да казват нещо ново, включително и сред грабващите вниманието изказвания на сестра Вероника Опенибо, Линда Гизони и Валентина Алазраки. Всичко, казано на срещата, вече беше оповестявано от някой вътрешен на църковната система човек, от жертви на това насилие или от техните поддръжници.

Другият елемент, който също изцяло се вписва в модела на реакция на епископите през последните 35 години е, че те обещават много, но не правят нищо. През годините хората молеха епископите да престанат да говорят по този начин. Спрете с безкрайния поток от баналности и празни обещания и направете нещо. За съжаление, дълбокото убеждение на йерархията, че думите им са достатъчни да променят реалността, се оказа напълно безполезно.

На заключителната пресконференция бяха оповестени три конкретни действия: папско становище как да се процедира с исковете за сексуално насилие във Ватикана; екипи от експерти, които да подпомагат диоцезите при искове за злоупотреби; и указания за действия при нови обвинения. Всичко това едва ли е революционно! План за реакция във Ватикана е също толкова полезен, колкото би бил на Антарктида. А другите две обещания далеч не са нови.

През 1985 г. работих по този въпрос с още двама души, които от самото начало разбраха дълбочината на проблема. Заедно с адвокатът Рей Мутон и със свещеника и психиатър Майкъл Питърсън подготвихме наръчник за действия, озаглавен Проблемът със сексуалното насилие, извършено от католическото духовенство: активен и отговорен подход. Дълъг беше 120 страници и включваше професионални статии за проблема с педофилията.

Наред с този наръчник, изработихме план за формиране на групи от експерти в различни области, които да подпомагат епископите, когато те имат нужда от помощ. Беше наречен „Екип за кризисна намеса“ и беше творение главно на Мутон. Призовахме епископите да създадат комитет, който да популяризира съвременните изследвания по почти всички възможни измерения на проблема със сексуалните посегателства над малолетни от страна на духовници.

И какво се случи? Предложенията ни не само бяха отхвърлени, но и бяхме подложени на безсмислени обиди. Ръководството на Националната конференция на католическите епископи, както по това време се наричаше Епископската конференция на САЩ, отхвърли наръчника с аргумента, че вече знаят всичко, казано в него. Отхвърлиха и плана за подкрепа с аргумента, че не могат да го наложат на диоцезите.

Идеята на създаване на комитет получи силна подкрепа от страна не на други, а на кардинал Бърнард Лоу и епископ Антъни Бевилакуа[1]. Но две седмици след като обсъдихме плана с представителя на Лоу, епископ Бил Левада, планът беше безцеремонно отхвърлен от ръководството на конференцията. Без да дадат обяснение и без предложения с какво да бъде заменен. (…)

[1] Бърнард Франсис Лоу (1931 – 2017) - американски кардинал и архиепископ на Бостън от 1984 до 2002 г.; Антъни Бевилакуа (1923 – 2012) - американски кардинал, Архиепископ на Филаделфия от 1988 до 2003 г. Църковни документи, открити в хода на разследването на сексуалните злоупотреби доказват, че и двамата са имали подробни данни, но са прикрили свещеници, извършители на такова насилие. Б.пр.