Първо ми позволете да се представя. Работя като кореспондент в Рим и Ватикана за мексиканската телевизия Televisa. Отразявала съм края на понтификата на св. папа Павел VI, 33-дневния понтификат на Йоан Павел I, изцяло понтификатите на св. Йоан Павел II, Бенедикт XVI и сега на папа Франциск. Проследила съм 150 пътувания на последните трима папи.

Поканена съм да говоря пред вас за комуникацията и по-конкретно за това, че прозрачната комуникация е задължителна в битката със сексуалните злоупотреби над малолетни, извършени от хора в Църквата.

На пръв поглед малко е това, което обединява вас, епископите и кардиналите, и мен, католичка мирянка без никаква конкретна позиция в Църквата, още повече журналист. Свързва ни обаче нещо могъщо: всички имаме майки; тук сме, защото живот на всички нас е дала майката. В това отношение вероятно имам и известна привилегия спрямо вас: аз също съм преди всичко майка.

Затова и не се чувствам тук представител само на журналистите, представлявам също майките, семействата, гражданско общество. Искам да споделя с вас своя опит и живот и – ако ми позволите – да ви дам някои практически съвети.

Отправната точка, майчинството

Ще започна тъкмо с майчинството като отправна точка, от която да развия поставената ми тема: как Църквата трябва да говори по темата със сексуалните злоупотреби.

Съмнявам се, че има някой в тази зала, който да не приема, че Църквата е преди всичко майка. Мнозина от нас, присъстващите, имат или са имали брат или сестра. Нека не забравяме, че нашите майки, макар да са обичали всички нас, са обръщали най-голямо внимание на най-крехките, най-слабите деца, на тези, които може да не са знаели как да се справят с живота сами и са имали нужда от известен подтик.

За майката няма деца първа и втора категория; има по-силни и по-уязвими деца. За Църквата също няма деца първа и втора категория. Нейните привидно по-важни деца, каквито сте вие, епископите и кардиналите (не смея да кажа папата), не са по-важни от всяко друго момче, момиче или младеж, изживял трагедията да стане жертва на сексуално насилие от свещеник.

Каква е мисията на Църквата? Да проповядва Евангелието. Ала за да го стори, тя се нуждае от морален ориентир, от последователност между онова, което се проповядва, и живота на този, който го проповядва. Това прави институцията убедителна, достойна за доверие и уважение.

Затова, изправена пред престъпно поведение като сексуалната злоупотреба с малолетни, мислите ли, че за да остане вярна на себе си, институция като Църквата може да направи друго, освен да съобщи за това престъпление? Че е възможно да има друго поведение, освен да заеме страната на жертвата, а не на тази на потисника? Кой е по-слабото, по-уязвимото дете? Свещеникът, който е насилвал, епископът, който е насилвал или прикривал, или пък жертвата?

Може да сте уверени, че всички ние – журналистите, майките, семействата и цялото общество – се тревожим заради съсипания живот на малолетните и на техните семейства. Убедени сме, че това насилие е едно от най-тежките престъпления.

Затова се запитайте: и вие ли сте врагове, също толкова непоколебими като нас, на онези, които извършват насилие или го прикриват?

Ние взехме решение на чия страна да застанем А вие взехте ли това решение, истински, не само на думи?

Съюзници или врагове

Ако сте против тези, които извършват или прикриват сексуалните злоупотреби, тогава сме на една страна. Тогава можем да бъдем съюзници, а не врагове. Ще ви помогнем да откриете гнилите ябълки и да преодолеете съпротивата, за да ги отделите от здравите.

Но ако не сте готови решително да заемете страната на децата, майките, семействата, гражданското общество, с основание ще се страхувате от нас, защото ние, журналистите, които търсим общото благо, ще бъдем най-страшните ви врагове.

Отразявам Ватикана в продължение на почти 45 години. Свидетел съм на пет различни понтификата, изключително важни за живота на Църквата и на света, всеки със своите светлини и сенки. През тези четири десетилетия наистина съм видяла всичко.

Колко пъти съм чувала, че скандалът със сексуалните злоупотреби е „работа на пресата, че е заговор на определени медии, за да компрометират Църквата, че зад нея стоят тайни сили, поставили си за цел да сложат край на тази институция“.

Ние, журналистите, знаем, че има репортери, които са по-задълбочени от други, както и че има медии, които са повече или по-малко зависими от политически, идеологически или икономически интереси. Ала смятам, че в нито един случай не може една медия да бъде обвинена за това, че е разкрила или съобщила за случай на сексуално насилие.

Злоупотребите срещу малолетни нито са слухове, нито са клюки: те са престъпления. Помня думите на папа Бенедикт XVI по време на полета до Лисабон, когато ни каза, че най-голямото преследване на Църквата идва не от външните врагове, а произтича от греховете вътре в нея.

Бих искала да излезете от тази зала с убеждението, че ние, журналистите, не сме нито насилници, нито сме тези, които ги прикриват. Мисията ни е да утвърждаваме и защитаваме правото – правото на информация, основана на истината, за да може да се постигне справедливост.

Ние, журналистите, знаем, че злоупотребите не се ограничават до Католическата църква, но вие трябва да сте наясно, че сме длъжни да бъдем по-строги към вас, отколкото към другите, заради вашата морална позиция. Кражбата например е нещо неприемливо, но ако крадецът е полицейски служител, за нас тя е още по-неприемлива, защото е точно обратното на онова, което този полицай или полицайка трябва да върши, а именно да защитава обществото от крадците. Ако лекарите или медицинските сестри отровят своите пациенти, вместо да се грижат за тях, този акт привлича по-силно нашето внимание, защото противоречи на тяхната етика и професионален кодекс. (…)