В настоящата статия представям четири форми на религиозна глокализация, които представляват умалена евристична схема за разбиране на отношението между културата и религията и по-конкретно за това как религиозните формации могат да бъдат разглеждани като глокални културни хибриди.

От глобализация към множество глокализации

В социологията на религията концепцията за глобализацията възниква през 80-те години, като тя е развита в поредица от статии на Роланд Робъртсън, повечето от които публикувани в неговата книга Глобализацията: социална теория и глобална култура. Робъртсън[1] дефинира глобализацията като „компресията на света“. Под „компресия“ той разбира задълбочаването на контактите между културите, народите и цивилизациите или усещането, че светът се „свива“. Концепцията на Робъртсън предлага алтернатива на старата теория за модернизация, която обвързва модернизацията с универсализма, секуларизма и междукултурната конвергенция. Иранската революция от 1979 г. и последвалият възход на фундаментализма, наред с поредицата възраждания на религията в ислямските държави, както и в самите Съединени щати, допринесоха за делегитимирането на наложилата се след Втората световна война теория за модернизацията, която не успява да обясни тези исторически обрати. Акцентът на Робъртсън върху „търсенето на фундамента“ като част от глобализацията предлага теоретичен механизъм, който обяснява „аномалиите“ в парадигмата на модернизацията. Концепцията, че традиционалистките възраждания са следствие от глобализацията, бързо напусна границите на социологията на религията и беше приложена към много други изследователски полета и обекти.

След падането на комунизма в Източна Европа редица изследвания се насочиха към изучаването на различни аспекти на връзката между глобализацията и религията. Както посочва Обадия[2], изучаването на религията и глобализацията следва два различни изследователски подхода: глобализация на религията срещу глобализация и религия. В първия случай основният изследователски въпрос е насочен към търсене на отговор за разпространението на религиите и на специфични видове, форми или образци на религиозен израз по света. Докато във втория случай позицията и мястото на религията са разглеждани вътре в контекста на глобализацията. Този подход акцентира върху отношенията и въздействието на глобализацията върху религията. Според тази гледна точка дори религии, които традиционно не са приемани за „глобални“ – като източното православие например – са изложени на влиянието на глобализацията, тъй като сблъсъкът с глобалните условия води до промени в техните институционални практики и нагласи.[3] Последицата е, че религиозните институции възприемат стратегии за културна защита или за активно вписване в глобалността.[4] И макар религията да може да отхвърли глобализационните тенденции и импулси, тя е повлияна от тях и е принудена да се съобрази с новите условия. Този подход приема идеята за ресакрализацията като отговор на натиска на секуларизацията и разглежда примерите на скрития зад религията транснационален национализъм като културен израз, стимулиран от глобализацията[5]..

Глобализацията се разгръща в диалектиката на детериториализацията и ретериториализацията.[6] Това означава, че старите форми на териториална обвързаност са заменени от нови такива. Тази диалектика намира израз в тенденциите към по-голяма икуменическа ориентация, както и в появата на транснационалната религия. Чрез този механизъм глобализацията действа в посока на формирането на нови форми на обвързаности. Тази диалектика преначертава световната религиозна география посредством засиления междукултурен контакт. Детериториализацията и ретериториализацията на религията изисква нов аналитичен механизъм, който да обясни отношенията между глобализацията и глокализацията. Световното разпространение на религиите предполага и тяхната локализация, вписването им в нови места и общности. Това може да доведе както до формирането на глобални форми на религиозност, основани на икуменическа ориентация, при което старите партикуларни връзки са изместени от новите глобални религиозни общности, или водят до възникването на нови разклонения на религията или религиозни форми. Този процес не е феномен, ограничен само до съвременността. Формирането на различни клонове на християнството – като православното и католическото християнство – е знак тъкмо за такава партикуларизация на религиозния универсализъм. (…)

[1] Roland Robertson. Globalization: Social Theory and Global Culture. London: Sage, 1992 , p. 8 .

[2] Lionel Obadia. “Globalization and the Sociology of Religion.” In The New Blackwell Companion to the Sociology of Religion. Edited by Bryant S. Turner. Oxford: Basil Blackwell, 2010, pp. 477-97.

[3] Alexander Agadjanian, and Victor Roudometof. “Eastern Orthodoxy in a global age: Preliminary considerations.” Eastern Orthodoxy in a Global Age: Tradition Meets the 21st Century. Edited by Victor Roudometof, Alexander Agadjanian and Jerry Pankhurst. Walnut Creek: AltaMira Press, 2005, pp. 1-26.

[4] Victor Roudometof. “Greek-Orthodoxy, territoriality and globality: Religious responses and institutional disputes.” Sociology of Religion 68 (2008): 67-91.

[5] Виж например: Genevieve Zubrzycki. The Crosses of Auschwitz: Nationalism and Religion in Post-Communist Poland. Chicago: University of Chicago Press, 2006; Loring Danforth. “Ecclesiastical nationalism and the Macedonian question in the Australian Diaspora.” In The Macedonian Question: Culture, Historiography, Politics. Edited by Victor Roudometof. Boulder: East European Monographs, 2000, pp. 25-54.

[6] David Held, Anthony McGrew, David Goldblatt, and Jonathan Perraton. Global Transformations: Politics, Economics, and Culture. Stanford: Stanford University Press, 1999; Jan Art Scholte. Globalization: A Critical Introduction. London: Palgrave, 2000.