Епохата на XIV в. е кризисна за Източната римска империя със столица Константинопол. От изток в Мала Азия през целия век навлизат от Централна Азия почти безпрепятствено турски и други степни племена, тласкани от монголите в западна посока, а от север империята е притискана от славяните. Това е времето на апогея на Сръбското кралство, което успява да се намеси в гражданската война между Палеолозите и Кантакузините и завзема територии не само в Македония, но и дори далеч в Епир и Тесалия, както и покорява Българското царство, а и недвусмислено доминира във Влахия. През 1345 г., след превземането на Серес, сърбите установяват своето владение над всички градове около Солун. Техният владетел Стефан Уреш IV (Душан) е успял да отнеме от ромеите значителна част от техните европейски територии, които иначе са били важният им хинтерланд и основен източник на средства, и човешки ресурси за войните на изток. В Мала Азия във владение на Константинопол са останали само по-големите укрепени градове с малко територии около тях и областта Понт. Съперничеството с редица западни държави също притиска ромеите в източната част на Средиземноморския басейн. Империята е отслабена и лишена от средства, търговският й флот отдавна е в миналото. Дипломацията на Константинопол се опитва да лавира между различните сили, гледащи към неговите територии с нескрит апетит.[1] В тази среда живее и работи св. Григорий Палама – един от най-знаменитите авторитети на православното богословие не само през онази епоха, но и като цяло за традицията на Православната църква.[2] Рецепцията на църковната памет за него, както и на неговата богословска мисъл е от особено значение за православната традиция и представлява сама по себе си сериозен изследователски проблем. В настоящото изследване ще разгледаме рецепцията на светийската му памет сред православните християни в Османската империя, изразена най-вече през иконографските типове, с които светецът е изобразяван до средата на XIX в.

Светителското достойнство на Солунския архиепископ Григорий (Палама) е признато в томоса на Вселенския патриарх св. Филотей Кокинос през 1368 г. Това е и първата засвидетелствана канонизация в Константинополската църква, осъществена със съборно потвърдено решение, т.е. първата формално потвърдена на събор светийска почит. Оттук тръгва и дългият път на споровете около този светец и в крайна сметка признат догматически авторитет на православието. Онова, което се знае за неговия живот и дейност, се намира в три ранни извора. Първият е похвалното слово на св. Филотей Кокинос за неговия духовен учител Палама.[3] То е основно, тъй като носи богата информация за живота му и е написано между 1359 и 1368 г. Освен житиен и исторически текст, съчинението съдържа в себе си и информация за богословските дебати около мисълта на Палама, което е от особено значение за разбирането на контекста на епохата. Вторият извор е енкомион (похвално слово) за светеца от Константинополския патриарх Нил Керамевс[4], а третият е кратко анонимно писмо[5]. Вторият и третият извор носят доста по-фрагментарна информация, но все пак като вторично свидетелство са важни за справки с по-ранното писание на патриарх Филотей.

Паметта на св. Григорий Палама още веднага след неговото провъзгласяване за светец започва да се чества на 13 или 14 ноември, заедно със св. Йоан Златоуст.^[6] За това имаме сведения от времето на св. Симеон Солунски (†1429), също разглеждан като важен исихастки персонаж през онази епоха. През следващите векове обаче тази традиция постепенно се изгубва и вероятно това е станало окончателно с въвеждането на печатните издания на гръцкия „Миней“, извършени във Венеция през ХVІ в.^[7]

Най-ранната почит на Григорий Палама като светец, изглежда, е регистрирана в градовете Солун, Касторя и Верия (Южна Македония, Гърция). В периода 1347–1359 г. св. Григорий Палама е архиепископ (митрополит) на Солун, така че е логично тук да възниква и да се разгръща от най-ранно време култът към него като към светец. Константинополският патриарх Филотeй в похвалното слово от 1368 г. споменава, че в Солун е вече налична икона на светеца[8]. (…)

[1] Вж. Τσάμης, Δ. «Ὁ ἅγιος Γρηγόριος Παλαμᾶς καὶ ἡ ἐποχή του», Πρακτικὰ Θεολογικοῦ Συνεδρίου εἰς τιμὴν καὶ μνήμην τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Γρηγορίου Ἀρχιεπισκόπου Θεσσαλονίκης τοῦ Παλαμᾶ (12-14 Νοεμβρίου 1984), Θεσσαλονίκη, 1986, 53-56.

[2] Вж. Христов, Ив. Византийското богословие през XIV в. Дискурсът за божествените енергии (=SPBS III), София, 2016, 48 сл.

[3] Вж. Φιλοθέου, Λόγος ἐγκομιαστικός εἰς τὸν ἐν ἁγίοις πατέρα ἡμῶν Γρηγόριον (PG 151, 551B-656C).

[4] Κύρου Νείλου, Ἐγκώμιον εἰς τὸν ἐν ἁγίοις πατέρα ἡμῶν Γρηγόριον (PG 151, 655D-678D).

[5] Φυλλάδιον περιέχον συναρμολογημένας τὰς δύο ἱεάς ἀκολουθίας τοῦ τε... ἀποστόλου Φιλίππου καὶ... τοῦ Παλαμᾶ, Θεσσαλονίκη 1867, 36-44.

^[6] Вж. Φουντούλης, Ἰ. Τὸ λειτουργικὸν ἔργον τοῦ Συμεὼν Θεσσαλονίκης, Θεσ/νίκη 1965, 47, 88-94.

^[7] Първото печатно изд. на т.нар. „Антологион“ (в смисъл празничен Миней) е от 1587 година. Комплектът служебни минеи е извършен между 1528 и 1596 (Τωμαδάκης, Ν. «Ἡ ἐν Ἰταλίᾳ ἔκδοσις Ἑλληνικῶν ἐκκλησιαστικῶν βιβλίων (κυρίως λειτουργικῶν) γενομένη ἐπιμελείᾳ Ἑλλήνων ὀρθοδόξων κληρικῶν κατὰ τοὺς ιε΄–ιστ΄ αἰῶνας». Ἐπετηρὶς τῆς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν 37 (1969–1970), 17-19).

[8] Λόγος ἐγκομιαστικός (PG 151, 645C, 648D, 650A).