Нараства множеството на текстовете, посветени на дебата между митрополит Йеротей (Влахос) и митрополит Йоан (Зизиулас) относно една употреба на понятия в документите на събора в Крит. Статията на Пол Ладусьор е един от тях. Дебатът в никакъв случай не може да бъде тълкуван като вътрешногръцки филологически спор, нито пък да се ограничи до ситуативно уточнение на термини, ползвани между другото в съборните документи. Дискусията очертава фигури от най-високите нива на спекулативната теология, упражнявана от висшия клир на православните църкви, които дават поводи за притеснение.

1. Тезите на митрополит Йеротей Влахос

Митрополит Йеротей възразява срещу употребата на понятието πρόσωπο (лице) по отношение на човека и предлага (възприетото от събора) άνθρωπος (човек). Знаменателно и само по себе си тревожно е, че това се прави строго с оглед на английския превод и затова понятията се редуцират безостатъчно до „person“ (което по принуда снема в себе си „лице“ и „ипостас“) и „human being“. Пол Ладусьор справедливо е показал, че аргументите на митр. Йеротей се свеждат до две линии:

1) Светите отци не ползват термина „лице“ по отношение на човеците, а само относно Лицата на Св. Троица – употребата на „лице“ за човешките същества непозволено ги издига до нивото на Божествените лица;

2) Въвеждането на „лице“ като водещо антропологично понятие е дело на философстващите богослови от ХХ в. (атаката е изключително срещу т.нар. Парижка теология и нейните последователи, като Янарас и най-вече Зизиулас), силно повлияни от западния персонализъм – то влиза в противоречие с традицията.

Нека проследим аргументацията на митр. Йеротей малко по-детайлно, основавайки се на осемте пункта по тази тема в писмото му до Синода на Еладската църква от 5 март 2016 г., които обобщено казват следното:

1) Отците от IV в. определят, че Троичният Бог е три Лица, имащи една същност-природа-енергия (ἔχουν ἴδια οὐσία-φύση-ἐνέργεια) и отделно присъщи им ипостасни свойства (ἰδιαίτερα ὑποστατικά ἰδιώματα). Лицето се дефинира като „същност с ипостасни свойства“. 2) В Троичния Бог съществува различие между Божествените Лица, а не общение (κοινωνία). Отец съ-общее (κοινωνεῖ) същността си със Сина чрез раждането и със Светия Дух чрез изхождението, но не и Лицето си или ипостасните си свойства. 3) „Светите отци наричаха с ипостас, лице и индивид едно и също“ (св. Иоан Дамаскин). Христос е едно лице, имащо две природи. Едно е лицето и един е индивидът. „Индивид“ (ἄτομο) е негативно изказване, значещо „неделимост, неразделяне на части“ (Дамаскин). Различието между лице и индивид идва от западната философия. 4) За човека отците ползват най-вече понятието „човек“. И в това е пропастната разлика между сътворено и несътворено. Ставащото в Троицата не става с човека. Богословското понятие за човека се изразява с „по образ“ и „по подобие“, с което се означава, че е воден към обожение. В някои отечески писания става дума за човека като за ипостас, но винаги с оглед на богословската мисъл за него като [съществуващ] по образ и по подобие Божие, с принципа на ипостасата (τήν ἀρχή τῆς ὑποστάσεως) (Евр. 3:14). С това разбиране пише старецът Софроний, а не воден от перспективата на съвременната философия. 5) Владимир Лоски е този, който въвежда в православната словоупотреба понятието „лице“ по отношение на човека. 6) Проблемът обаче е не само в ползването на понятието „лице“ за човека, а в това, че съвременните теории за „човешкото лице“ и даже за „светостта“ и „достойнството на човешкото лице“ свързват природата с необходимостта и греха, а лицето със свободата, волевото желание (θέληση-βούληση) и любовта. Подобни идеи напомнят на арианството и монотелетизма, осъдени от вселенските събори. 7) Волята (ἡ βούληση) и самоопределението (τό αὐτεξούσιο) са [присъщи] не на лицето, а на природата. Лицето е желаещо, защото волята е стремеж на природата и желанието е резултат от волята на притежаващия воля. Ако волята-желание се гледа като ипостасна, сиреч на лицето, всяко Божествено Лице би имало собствено желание, воля, свобода: нещо, което намира израз в тритеизма. Шестият вселенски събор осъжда отстояващите ипостасната воля. 8) Така, ако схоластическата теология отъждествява енергията със същността, съвременните персоналистични теории свързват енергията-воля (ἐνέργεια-βούληση) с лицето и въвеждат волунтаристичен (волекратичен) персонализъм.

Въпреки своя безапелационен тон твърденията на митр. Йеротей накърняват позиции на визираните от него отци най-вече чрез премълчаване на съществени техни определения по засегнатите теми. (...)