Може ли публичното унижение да доведе до нещо добро?

Може ли публичното унижение да доведе до нещо добро? Дори светските хора, които нямат никакво понятие от Христос и Неговия закон, знаят, че това е невъзможно.

Касирането на изборите за Сливенски митрополит и още повече последвалата наредба, която беше приета бързо и „на тъмно“, накара много хора в Църквата да се почувстват унизени.

На първо място бяха унизени участниците в епархийския избор – онези 42 избиратели, клирици и миряни, които участваха със съзнанието, че определят бъдещето на своята епархия. При това унижени бяха както гласувалите за епископ Йеротей и останалите кандидати с по-малко гласове, така и тези за Знеполския епископ Арсений, който очевидно трябваше да бъде „правилният избор“. Всички те бяха вкупом определени като глупави и несмислени, които не могат да преценяват достойнствата на кандидатите.

Избирателите обаче (независимо от личната си интелигентност) се довериха на интелигентността на своите митрополити, които им бяха предоставили списък с „достоизбираеми епископи“. За незапознатите с тази дума: буквално означава „достойни да бъдат избрани“. Митрополитите имаха възможност и задължение по устава да съставят меродавен списък на кандидатите. И това право никой не им оспори, нито оспорва.

Сега изведнъж се оказа, че включените лично от тях в този списък „не били всички достойни“. Така се стигна до унизителната ситуация избирателите да спазят буквата на закона и поради това да бъдат „вкупом обявени за негодни“, а вотът им – за нищожен.

На второ място, бяха унижени публично всички свещеници (не само тези от Сливенска епархия), както и, така да се каже, въцърковените миряни у нас. За миряните това отношение не е нещо ново – те и без това за някои от владиците са просто фон за снимки на богослужения. Същевременно висшият клир у нас постоянно напомня на свещениците (т.нар. бяло духовенство), че са по-долна категория клирици, но подобно публично унижение е новост в църковния ни живот: казва им се в писмен вид, че те нямат капацитета и разума да преценяват качествата на епископите и съответно трябва да бъдат лишени от глас кой да ръководи тяхната епархия.

Публично унижени бяха и двамата епископи, които получиха най-много гласове от епархийските избиратели: Агатополският еп. Йеротей и Константийският еп. Михаил. Пред лицето на цялата Църква, а и на цяла България им беше заявено, че „не стават“ – при това без да се обявят аргументи. Защо тогава митрополитите подведоха епархийските избиратели и ги определиха като „достойни за избиране“? Според авторите на наредбата обаче отговорността за този хаос не е на митрополитите, а на избирателите, които са им се доверили и които трябва да бъдат наказани.

Касирането на избора и последвалата я наредба са унижение от страна на митрополитите и към техния събрат Варненския митр. Йоан, комуто те възложиха отговорността за организирането на изборите и които той проведе максимално прозрачно. Обстоятелството, че той е сред подписалите решенията, в никакъв случай не прави ситуацията по-малко неудобна, дори обратното.

Публично унижен пред лицето на цялата епархия, колкото и да е скръбно това, е и починалият Сливенски митрополит Йоаникий, чийто викариен епископ и епархийски избиратели бяха лишени от права и изхвърлени като „негодни“ – без аргументи.

Публично унижени в наредбата бяха и основателите на Българската екзархия, авторите на Екзархийския устав, които залагат в него двата принципа на съборност и изборност като противоотрова на фанариотския клерикализъм, заразил Цариградската патриаршия. Днешните им наследници казват, че това е било „грешка“. „Съборността“ с участието на епископи, свещеници и миряни, според авторите на новата синодна наредба, се оказа „по икономия“ – в техните разбирания това означава грешка, търпяна поради обстоятелствата.

Демонстративно, с лека ръка и без обяснения бяха обявени за негодни и всички онези стотици хора – епископи, клирици, юристи, богослови, участвали в подготовката на Устава на БПЦ, приет на последния Църков(но-народ)ен събор в Рилския манастир през 2008 г., с който бяха свързани много надежди за обновата на живота на Българската църква и за поставянето му на здрава основа. Стилът на поведение на днешния български синод ни подсказва, че това навярно ще остане последният Църковен събор в живота на БПЦ за необозримо време – ако сме разбрали правилно духа на синодната наредба за новите правила за избор на митрополит, такива събори са излишна "говорилня на некомпетентни хора", излишен разход на средства, излишни проблеми, излишна нужда да се съобразяваш със „случайни“ и очевидно "глупави хора"…

При толкова много и открито демонстрирано презрение нима е възможно да очакваме добър плод? Добър плод за бъдещето на епархийската църква в Сливен или за цялата ни Църква?

Това няма как да се случи – надменността е отрова, която поразява всичко. Тя е поквара, която засяга цялото църковно Тяло, за което вярваме, че е Тяло Христово. Надменното упражняване на власт не е обратното на хаоса – напротив, то се ражда от него, от липсата на съборност, от липсата на общуване, от липсата на вярност към духа на каноните, които показват, че лекарството на безредието в Църквата не е редът, а мирът.

А ако нивото на богословска и канонична грамотност у нас е ниско, което се отразява зле на всички решения, то това важи не само за свещенството и миряните, но и за епископата. И владиците знаят това много добре.

Единствената противоотрова на хаоса в нашата Църква, при общия богословски и нравствен упадък, е съборността – тя е средството, което църковните отци са изпробвали през вековете, че може да ограничи и спре порочното желание да властваш над другите, бидейки сам порочен, което според думите на Христос трябва да е чуждо на пастирите на Неговото стадо.

Съборността обаче вирее само там, където има дух на взаимно уважение и пазене на достойнството. А където има презрение, там има и унижение.

Затова независимо с какви „благи намерения“ е облечено решението на синода да касира изборите, уж за да се избере по-добър кандидат, плодът на огорчението от публичното унижение е достатъчно красноречив за истинските намерения.

Както ни учи и Спасителят, „по плодовете ще ги познаете“ (Мат. 7:16). 

 

Заглавието е на редакцията

Източник: Двери