Днес е Неделята на Страшния съд. И горко ни, защото виждаме колко жалко е да приемаме величието на Православието само от фасадната му страна. Всъщност точно в този момент, пред очите ни се случва Страшният съд на Днешния ден. Отказваме месото от днес, хвалим се ние, а в същото време виждаме как безапелационно в името на вярата някои от нас не се отказват да ръфат братска плът. Eдва ли има по-ясен пример за нашата безпомощност от това да гледаш как това се случва от екрана или, да не дава Господ – лично, пред собствените ти очи. И си даваш сметка, че днес сякаш само думите имат значение, много думи, натруфени и патетични, само думи и абсурдни за момента финансови интереси, изречени от някой сервилен правителствен лидер или от инвеститор в тениска. Европа е на съд Сега.

В гранични ситуации (…) обикновени хора вършат велики дела. Без показност, без да чакат ръкопляскания, без да са натоварени с определена функция, освен тази на християни. Разломяват хлябове, насищат с вода, дават подслон, помагат на болните. Физически и духовно. Те са хората. Те са тези, които изпълняват не само словата на евангелското четиво от тази Неделя (Мат. 25:31-45), но и в пълнота зова на Спасителя за Блага воля. Хората с блага воля. Които плачат с други хора. Които не са забравили човешкото. Които отказват да се преструват на християни и изпълняват на дело думите на зовящия ги Господ. Царят от днешния евангелски текст[1] – Кой друг освен Христос?! - е бил гладен, жаден, чужденец, странник, гол и бос, болен и лишен свобода! Погледнете го. Той е до нас. Той е Царят-Брат.Това е нашият ближен, който е толкова близо до Въплъщението Христово. Този, който вярва в Евангелието, не би могъл да оправдае агресията и омразата в името на Евангелието. Дълбините на Господнето смирение са толкова неизмерими, че не могат да понесат каквито и да било сравнения. Но все пак това е смирението, което се разкрива при потъпкано достойнство, при унижението и предателството...

Жестовете от хора за хора. Не е лесно. Тези дни открих, че не сме толкова бедни, колкото си мислим и че можем да откъснем частица от бедността ни, за да дадем и на ближния. Това малко ли е? Не. Това е Съдът на Днешния ден. Това е нашият личен съд – къде сме се разположили спрямо вярата ни, на личния ни ход на християни. Няма нужда това да ни го казва някакъв закон. Имаме нужда само от Христос. Настъпи време, когато най-неочакваните хора правят неочаквани жестове. Изглеждаше, че пандемията беше най-тежкото нещо. И беше. Но днес виждаме, че по-страшна от всичко е омразата, войнствената подлост, надмеността, инатът и завистта. Завистта, това е грехът на приятелството. Днес едно множество съди усилията на хората да останат хора. И се чуват драматични охкания. Праведниците от Евангелието питат Господа: „кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? (Мат. 25:37–39). И ние правим така. И за нас отговорът ще е същият: „истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Мат. 25:40). Изминаха две години в болест и ограничаване на свободата, изпълнени с фанатичност, с взаимни обвинения и ранявания, с починали, с много починали. А днес над душите ни задуха вятърът на войната, който опустошава всичко онова, което мислехме за непоклатими устои на хуманното общество, за неговите морални идеали, някои от които, както се оказва, са били изградени на пясъчни основи. Борим се със смъртта и се преструваме на твърди и силни. Не, не сме. Ние сме също толкова крехки като онова хлапе с колелото, разкъсано от бомба в града на неговото трагично завършило детство...

Сегашният съд, над общността ни, е и съд за силите на нашата църква да остане Църква. Каин и Авел са изрисувани в олтара, за да ни се напомня, че нито едно братоубийство „не остава без последствия”. Без светът да научи, че си убиец. Образите им са поставени срещу исканата и неосъществена жертва на Авраам. И при двата епизода Бог е там. И съди. Намесва се и нищо не оставя на волята на историята, защото всъщност и тя съществува единствено чрез Него.

С разширени от фалшиво учудване очи тези от ляво се вайкат, слушайки думите: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте” (Мат. 25:41-43). Отговорът е в липсата на действие в полза на гладния, жадния, скитащия се, на болния или на затворения, и това ни напомня за една арестувана държава – това е адът. Истински ад, който виждаме сега. На който някои се възхищават и декларират, че това е право на агресора – да се превръща в дявол или ангел на завоюваните. Убеден съм, че Евангелието винаги e в действие. Всичко изречено от Христос не само че винаги остава валидно, а и се препотвърждава в хиляди и хиляди мигове от историята. Постът започва с тези евангелски стихове, за да ни припомни, че постенето не е само на думи, а и на дело, то е въпрос на живеене, на емпатия и подкрепа. И в края на поста, заедно с радостта от Възкресението, следва да се радваме, че сме останали хора. Да бъдем твърди в нашето християнство. Това е Съдът на Днешния ден!

Текстът е публикуван със съкращения

Източник: Doxologia.ro

Отец доц. д-р Констанин Некула (р.1970) е клирик на Румънската православна църква и преподавател в Богословския факултет на университета „Лучиан Блага” в Сибиу, Румъния.

Превод от румънски: Сандра Керелезова

Бележки

[1] Вж. Мат. 25:34 – б.п.