Нашият Господ и Бог Иисус Христос след своето Възкресение от мъртвите почти веднага започнал да се явява: явил се на светите жени мироносици, на светите апостоли; Той се явявал 40 дни след своето възкресение и много чудно и непостижимо има за нас в тези събития.

Какво обяснение например бихме могли да дадем на това, че след срещата с двамата ученици по пътя за Емаус, които беседвали с Него и Го разпознали едва след вечеря, в преломяването на хляба, Той изведнъж станал невидим?

Как да обясним, че възкръсналото Му тяло имало способността да минава през затворени и дори залостени врати? Как да обясним, че Той, без да е забелязан от никого, без да е съпроводен от когото и да било, изминал дългия път от Йерусалим до Галилея, където се явил на единадесетте?

На тези въпроси никъде и никога не ще открием отговори, това е известно единствено на Всезнаещия и Всемогъщ Бог.

У нас обаче възникват още множество въпроси, на които бихме могли да потърсим отговори. Въпреки че не сме способни да проумеем Божиите цели, мисли и действия, понеже Неговите мисли и цели са безкрайно по-дълбоки и по-високи от нашите мисли, ние не ще сторим грях, ако се опитаме със слабия си човешки разум да проумеем нещичко от многото непонятно в Неговите явявания.

На човешкия ни ум изглежда странно, че нашият Господ Иисус Христос се явявал само на жените мироносици и на своите апостоли. Струва ни се, по силата на плиткото, незадълбочено човешко съждение, че би било по-естествено Господ Иисус Христос в цялата слава на Своето възкресение да се яви на народа и по този начин да го убеди в Божественото Си достойнство.

Но Господ не сторил това ‒ Той не се явил нито веднъж на народа. Защо?

Можем да поразсъждаваме върху това. Можем да кажем, че от историята на човечеството ни е добре известно, че всички велики събития от живота на човешкия род, от живота на света стават разбираеми едва след дълъг период от време. Съвременниците на тези събития, техните очевидци не са в състояние да проумеят великите събития в живота на света.

Трябва да отминат дълги години, дори столетия, понякога даже хилядолетия, за да може човешкият род да разбере значението на най-великите исторически събития. Само вглеждайки се в тях от историческа перспектива, можем да ги разберем, а за съвременниците тези събития остават непонятни. Ето този факт, психологически и исторически установен, бихме могли да приведем като обяснение защо Господ Иисус Христос не се явявал на народа, както ни се струва, че би следвало да стори.

Този твърдоглав, груб народ, току-що сторил ужасяващо, потресаващо престъпление ‒ този народ, разбира се, не би разбрал Христовото възкресение.

Ако самите Христови ученици изпадали в трепет и недоумение при Неговите явявания, ако не вярвали на очите си, виждайки Го; ако смятали, че това е само Негов призрак, то нима грубият народ би могъл да разсъждава другояче?

Не биха вярвали, разбира се, че не биха вярвали! Щяха да злословят, да хулят всички явявания на възкръсналия Господ.

Ето това мъничко разсъждение може донякъде да обясни защо Господ Иисус Христос не се явявал пред народа.

Защо се явил Той най-напред на Своите мироносици, а сред тях първо на Мария Магдалина, защо не на Своите апостоли?

Отново това е скрито от нас и няма да намерим изчерпателен отговор, но бихме могли нещичко да предположим.

Преди всичко ‒ пламенната любов на мироносиците, те първи дошли на гроба Христов; те първи се погрижили да посетят гроба, а от апостолите никой не сторил това.

Именно поради тази проява на гореща и пламенна любов към Христос ни се струва, че първо на тях би следвало да се яви Възкръсналият Господ, а не на апостолите.

Знаем, че женското сърце много се отличава от мъжкото. За мъжете е характерно да възприемат и проумяват всичко случващо се пред тях преди всичко с ума и в по-малка степен с чувствата си.

Особено ярко се проявява това свойство на мъжкия ум в начина, по който реагирал апостол Тома на вестта, че Господ е възкръснал и се явил на учениците Си. Та той казал: Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам (Иоан. 20:25).

А при мироносиците не е така. Те със сърцето си много по-лесно и по-бързо почувствали истината. Жената притежава тази чудна способност да възприема всичко най-важно със сърцето си. Това е моят слаб отговор на второто питане.

Сега ще се опитам макар и мъничко, едва-едва, да повдигна завесата над въпроса, който си задавате мнозина: защо Господ не се е явил първо на Своята Пречиста Майка? Защо?... Не можем, разбира се, да отговорим изцяло на този въпрос, но все пак можем да поразсъждаваме.

Възможно ли е Господ Иисус Христос, Който по време на най-тежките Си мъки на кръста прояви трогателна любов и грижа за Своята Майка, като й осинови Своя любим ученик Иоан и му я повери да се грижи за Нея ‒ възможно ли е след подобна проява на дълбока любов към майка Си Господ Иисус Христос след своето възкресение да не Си спомни първо за нея, за своята майка?! В Свещеното писание нищичко не е казано, няма и една дума по този въпрос. Но нали вие много, много пъти сте чували по време на великденската всенощна служба думите, с които завършва Евангелието според Иоан Богослов: Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги (Иоан. 21:25).

За много, за твърде много е премълчано в Евангелията, за много деяния Христови там няма нито дума. Но защо, защо е премълчано там за много чудни Негови дела? Защо няма нито дума за явяването на Господ Иисус Христос на Неговата Пречиста Майка?

Той, разбира се, не би я смесил с мироносиците ‒ не би се явил едновременно на Нея и на тях, защото любовта Му към Нея била безкрайно, безгранично по-голяма. На Нея Той би следвало да се яви, разбира се, отделно. И какво ни пречи да вярваме в това, че любовта Му към Своята Пречиста Майка непосредствено след възкресението не го е довела в горницата в дома на апостол Иоан Богослов, където тя вече живеела?

Струва ни се, че не бива да се съмняваме ‒ случило се е точно така: Той й се е явил, но защо Тя на никого не е разказала за това? Не затова ли, понеже от евангелските разкази за Нея знаем, че била дълбоко вглъбена и мълчалива. Тя мълчала по време на всички велики събития от своя живот и от живота на своя Божествен син. Тя мълчала, Тя само трупала в сърцето си всичките велики слова, които чувала за своя Син, всичките велики дела, които виждала.

Тя мълчала, Тя винаги мълчала… И защо да смятаме, че трябвало да наруши своето мълчание, след като й се явил възкръсналият Иисус?

Та нали възкресението на нейния Син не било за Нея неочаквано.

Апостолите, както е разказано в Евангелията, не разбирали думите на Христос, когато Той им казвал, че ще бъде предаден на смърт, ще бъде подиграван, измъчван и разпнат ‒ това не се побирало в съзнанието им. Те дори забравили, че Той им казвал категорично и ясно: И в третия ден ще възкръсна.

Пресветата Богородица нищо не забравила, всички произнесени думи на своя Син тя трупала в сърцето си и пазила в тишина и мълчание.

И така, ще вярваме, че първо на Пресвета Богородица се явил след Своето възкресение Господ и Бог наш Иисус Христос.

А сега нека си спомним думите на Христос, когато се явил в Галилея на единадесетте си ученици, да си спомним, че речта Му към апостолите завършва с драгоценните за нас думи: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Мат. 28:20).

О, Господи, Господи! Нима Си казал това само на апостолите, нима не Си отправил тези думи към всички повярвали и възлюбили Те от цялото си сърце? Нима няма да ни се явяваш и на нас многократно? Нима няма да пребиваваш постоянно с нас?

Ние знаем, че Ти си се явявал в истински Богочовешки вид на своите велики светци.

Знаем как преподобният Серафим Саровски, бидейки йеродякон, произнасял от амвона ектения и внезапно млъкнал с устремен нагоре поглед: той видял Христос.

А нима не знаете, че Той се явявал на мнозина мъченици и лично ги подкрепял. И така, не е лъжливо това обещание: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.

Но вие, свеждайки глава, ще кажете: А на нас, грешните, нима се явява?

Да, да, и на вас се явява, на мнозина, може би дори на всички се явява, но не като на светите мъченици или като на Серафим Саровски ‒ явява ни се не в Богочовешкия си образ, а съвсем другояче.

За да проумеем това, нека се обърнем към Трета книга Царства, където се разказва как великият пророк Илия бягал от гнева на окаяната царица Иезавел, жадуваща неговата кръв, как стигнал до планината Хорив и ето какво се случило там. Илия чул Божия глас: Излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра – земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса – огън, но не в огъня е Господ; след огъня – лъх от тих вятър (и там е Господ) (3 Царств. 19:11-12).

Чувате ли, не само в страховитите природни стихии явява Господ своята сила ‒ за Него е характерен още един начин на явяване, най-важният, най-драгоценният за нас.

Та нали Той казва, че в тихия лъх на прохлада, едва галещ лицето, именно в този полъх е Той ‒ Самият Велик Бог.

Това запомнете, запомнете, че явяването на Христос на нас, грешните, се случва именно така, като глас хлада тонка“, като нежно и тихо докосване.

Именно така се е явявал Той и до ден днешен се явява на мнозина от нас.

О, ако всички бяхме внимателни към този „глас хлада тонка“, към този Божествен повей, галещ лицето ни.

О, ако помнехме това, ако винаги с трепет и велика радост разбирахме и знаехме, че в този нежен полъх на вятъра е Сам Бог, че така ни се явява нашият Господ и Бог Иисус Христос!

Да бъдем внимателни, да наблюдаваме дълбоко съсредоточени, та да не пропуснем това явяване на Господ Иисус Христос на нас, грешните и недостойните, в образа на „хлада тонка“. И тогава ще бъдем осветени и благословени от Господ Иисус Христос, днес възкръснал във великата слава и във велика радост за нас, погиващите.

Амин.

25 април 1954 г.

                                                                           

Преводът е извършен по: Архиепископ Лука (Войно-Ясенецкий), Проповеди 1952-1954 г., т. З, Симферополь, 2004 г.

Превод от руски: Димитър Спасов