В дните след Великден човек неволно се връща към един и същ въпрос: ако в нечуваното твърдение – Христос воскресе! – се съдържа същността, цялата дълбочина, целият смисъл на християнската вяра, ако по думите на апостол Павел “вярата ни е напразна”, ако Христос не е възкръснал, то какво означава това за нашия, за моя живот тук и сега. Ето идва поредният Великден. Отново преживяваме тази удивителна нощ, пламъчетата на свещите, нарастващото вълнение, отново се потопихме в лъчезарната радост на пасхалната служба, която сякаш се състои от една-единствена ликуваща песен: “Нине вся исполнишася света, небо, и земля, и преизподня. Да празднует убо вес мир восстание

Христово, в нем же утверждается.” Какви радостни, какви победни слова! Всичко се съединява: небето, земята, подземното царство на смъртта. Целият свят участва в тази победа, в Христовото възкресение намира своя смисъл, своето утвърждаване.

Но ето че отминава, отмина вече тази нощ, празникът приключва и от светлината ние отново се завръщаме в света, спускаме се на земята, навлизаме отново в нашия реален, делничен, благоразумен живот. И какво се случва? Всичко си е постарому, нищо не се е променило и като че ли нищо, съвсем нищичко в света, няма ни най-малко отношение към това, което се пееше в църквата: “…да празнует убо вес мир восстание Христово, в нем же утверждается!”. И в душата ни прониква съмнението. Тези думи – така прекрасни, толкова възвишени – не са ли само илюзия, мечта? Сърцето, душата жадно ги попиват, но хладният и делничен ум ни казва: мечта, самоизмама! Минаха две хиляди години – къде е действието им? Къде е силата им? Къде е победата им? И, Боже мой, колко често християните като че ли сами свеждат глава и се оставят на течението. Оставете ни – сякаш казват те на света – това наше последно съкровище, утешение и радост! Не ни пречете да пеем в залостените си храмове, че целият свят се радва и ликува. Не ни пречете и ние няма да ви пречим да си подреждате този свят, да го управлявате и да живеете в него, както ви харесва...

Само че някъде в дълбините на съвестта си знаем, че това малодушие, този минимализъм, това вътрешно бягство в тайния и съкровен празник са несъвместими с изначалния смисъл и истинската радост на Великден. Христос или е възкръснал, или не е възкръснал. Или – или! И ако е възкръснал, ако наистина в един решаващ и неповторим миг от историята не само на човечеството, но и на света се е случила тази нечувана победа над смъртта, то тогава всичко вече е друго и ново в света, без значение дали хората разбират това или не. Но тогава и върху нас, вярващите, радващите се, ликуващите, лежи отговорността всички останали да научат и да повярват, да видят, да чуят и да влязат в нашата победа и в нашата радост.

Древните християни наричали своята вяра не религия, а Блага вест и виждали своята мисия в света в нейното възвестяване и разпространение. Древните християни знаели и вярвали, че възкресението Христово не е просто ежегоден повод за празнуване, а е преобразяваща живота сила. И това, което чували тайно, възвестявали явно...

Но моят здравомислещ разум казва: какво ли мога аз? Как мога да възвестявам, да викам, да свидетелствам? Аз съм безсилна песъчинка, изгубена сред тълпата. Но това възражение на здравия разум е лъжа, може би най-страшната и дяволска лъжа на съвременния свят. Този съвременен свят по някакъв начин успя да ни убеди, че сила и тежест в света има само числото, количеството, масата.

Какво може да стори един срещу всички? Само че именно тук, по отношение на тази лъжа трябва да се разкрие в цялата си мощ основното твърдение на християнството, неговата уникална логика.

Християнството твърди, че един Човек може да бъде по-силен от всички. Именно в това твърдение е Благата вест за Христос. Помните ли великолепните стихове на Пастернак от Гетсиманската градина:
 

Той се отказа – без противоборство! –
като от чужд, ненужен му запас
от всемогъщество и чудотворство
и вече беше смъртен, като нас.
 

Та нали точно това е Христовият образ: човек без власт, съпротивляващ се, без каквато и да било земна мощ. Един! Изоставен, предаден, отхвърлен от всички. И побеждаващ. Пастернак продължава:
 

Ти виждаш, времето е като притча,
лети и би могло да изгори.

Аз в името на нейното величие
ще вляза в гроба сам. И сам в зори

на третия уречен ден ще стана.
И – както трупи по река – на съд

 към мене като корабни кервани
от мрака вековете ще текат.
 

”Лети и би могло да изгори“ – тук се крие отговорът на здравия разум. О, ако всеки един от нас, вкусилите от пасхалната радост, чулите за победата, повярвалите в това, което е непознато за света, но което се е случило заради света и в света, ако всеки един от нас, забравяйки за числата, количеството и масите, успееше да предаде тази радост и вяра само на още един човек, успееше да трогне само още една човешка душа? Ако тези вяра и радост скрито присъстваха във всеки, дори и в най-незначителния разговор, ако бяха с нас в делниците ни – тогава те щяха да започнат още тук и сега да преобразяват живота и света. ”Царството Божие няма да дойде забелязано“ – казал Христос.

Царството Божие идва всеки път – в сила, светлина и победоносно – когато аз, когато всеки вярващ го изнасяме извън стените на храма и започваме да живеем с него в своя живот. Тогава всичко, цялото време, във всеки един момент “би могло да изгори”.

 Преводът е направен по: А. Шмеман, Воскресные беседы, Москва, 1993.

Превод от руски: Димитър Спасов