BG | RU

ЕВРОПЕЙСКАТА РЕЦЕПЦИЯ НА БИБЛЕЙСКАТА БЕДНОСТ

година 2021 / брой 159, Митрополит Порфирий (Перич)

  

Според библейския разказ с „кожените дрехи” (срв. Бит. 3:21) в човешкия род влиза и разделението според критерия за притежание на всичко, което те символично представят. Антропологичните изследвания на най-ранните общества потвърждават съдържанието на този израз от началото на книга Битие във връзка с това, че класовите и икономическите разделения са имали за последица и леталното насилие (срв. Бит. 4:1-16). Според християнското разбиране причина за това състояние е грехът, макар човекът предварително да е бил насочен към смъртоносната последица от присвояването от дървото за познание на добро и зло (срв. Бит. 2:17). Логично е да се помисли, че достойното за християнския Бог общество в действителност е трябвало да бъде свободно от всеки грабителски порив. Но библейската и по-късната (християнска) литература, както и цялото духовно, културно и въобще историческо досие на човечеството показва до каква степен това начинание за освобождение е трудно осъществимо във всеки детайл от съществуването.


За християните Църквата не е само клетка на обществото, която достоверно свидетелства за Бога; според тяхната вяра тя има силата да „закваси” и останалите части от света със своето иконично предвъзвестяване на справедливия богочовешки порядък. Действителността все пак показва, че съсловното устройство трудно се променя. Отношението например между богатите и бедните от памтивека е заплаха за еклисиалния дух и порядък и затова апостол Павел укорява общността в Коринт, че по време на Господните вечери „един остава гладен, а друг се опива” (1 Кор. 11:21). И макар апостол Павел да не подтиква към радикална обществена промяна, за което, да речем, говори неговата молба към Филимон да приеме избягалия Онисима „не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен” (16), изискването за по-справедливи обществени отношения е една от основните характеристики на раннохристиянското движение. Самият апостол Павел пише на същите тези коринтяни колко е важно събирането на помощ за Йерусалимската общност (срв. 1 Кор. 16:1-3), а новозаветните книги – за значението на общото участие в собствеността (срв. Деян. 2:44-47). Погледнато в един по-широк план, любовта е свойство на християнската солидарност и отговорност: „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов” (Рим. 13:8). Доколкото напредването на християнството в Античността с времето е било подтиквано от възможността праведните да получат одобрение от страна на онези, които са организирали институциите на Римската империя, то в процеса на постепенно усвояване и трансформация на социалните структури на средиземноморския свят християнството се е превърнало в параобществен фактор – способен в един момент да вземе инициативата за институционалното осмисляне на обществените норми, ценности и порядък.


В този процес осмислянето на обществените отношения става по-важно от гледна точка на съзнателното отричане, тъй като то има христологично основание. В съгласие с библейския замисъл за човека, апостол Павел съветва филипяните да не се грижат „всеки само за себе си, но и за другите”. Трагиката на греха се преодолява посредством съобразяването с доброволното, кръстно обедняване на Иисус Христос (вж. 2:4-8). Затова на съвършенството на богатия и вероятно красив юноша не му достига само едно: „Иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста” (Марк. 10:21). Тези думи се оказват много въздействащи за живота на Църквата дори ако веднага след тях не е следвал адекватен отговор. В Житието на св. Антоний св. Атанасий Велики говори например за това как този подвижник в ранната си младост без колебание е приел Христовия призив (PG 26, 841С). Многобройни други свидетелства също говорят за това, че подобни реакции са давали насока на живота на църквите (между които и Сръбската, чрез богатия младеж Растко, който по-късно става архиепископ и светител Сава).


Едновременно с това е важно да се подчертае, че Христос не призовава богатия юноша в някакъв вакуум, а единствено с цел той и всички подобни нему да станат „свободни от връзките на света” и така да бъдат по-посветени в осъществяването на християнските идеали. Неговите думи са и остра критика на изопачените структури на античното общество, в което съгласно идеята за ограниченото добро забогатяването на едни е означавало обедняването на други. Така става по-ясно защо „по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Марк. 10:25). Следователно християнският стремеж към Бъдещия век неминуемо причинява и обществени промени, които са определящи за добруването на ближния и още тук и сега трябва да се усети предвкусването на състоянието, в което първият ще бъде последен, а последният – първи (срв. Марк. 10:31). Тъкмо тези първоначални импулси на хоризонталното потвърждаване на християнската идентичност отразяват думите на апостол Павел, който отново пише на коринтяните: „Огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме” (2 Кор. 6:10).


Между новозаветните писатели с темата за обществените отношения с радост се занимава евангелист Лука. В разказа за Иисус Христос блажени, за разлика от Матеевите бедни духом (5:3), са наречени бедните (6:20), така както блажени по отношение на гладните и жадните за правда у Матей (5:6) са наречени само гладните (6:21). Въпреки че изразите на двамата евангелисти не са радикално различни, а извират от един и същ духовен опит, според който следването на Христос предполага доброволната бедност и гладуване (от всеки вид), все пак описанието на Лука е по-ефектно. Изразите за бедност, глад и жажда предават по-непосредствено психофизичното състояние на Христовите последователи, отколкото прави това усложненото характеризиране у евангелист Матей. Освен това Лука привежда повече пасажи за застрашени групи, които са били изтласкани от центъра на обществото към неговата периферия.[1] Относно темата за покаянието от началото на Евангелието според Матей и Марк (вж. Марк. 1:15; Мат. 4:17) месианското дело в книгата на Лука започва с тълкуванието на Исая в Назаретската синагога (вж. 42:1), с което Христос „на Лука” говори първо за бедните, за поробените, слепите, потиснатите (вж. Лук. 4:18-21), за всички, които са заплашени от липсата на собственост, здраве, свобода и справедливост. В групата на тези слушатели са и героите от Христовите притчи и от други епизоди (Лазар, Закхей, самарянинът, блудният син, митарят, вдовицата и т.н.), както и читателите, заради които Евангелието според Лука е получило това подчертано книжовно богословско свойство – интереса към маргинализираните групи. (...)


 


[1] От тези притчи се открояват онези за бедните: началото на проповедта (4:18-19); за неразумния богаташ (12:13- 21); за унизените и онези, които хранят бедните (14:7-14); за фарисеите (16:14-15); за несправедливия управител (16:1-12); за богаташа и бедния Лазар (16:19-31), за Закхей (19:2-10). Разказът на евангелист Лука също се отнася до грешните, болните и презрените хора, за което говори проповедта на св. Йоан Кръстител (3:10-14), след това епизодът за жената, която помазва Христос с миро (7:36-50), притчата за милостивия самарянин (10:29-42) и други епизоди за Силуанската кула (13:1-5), за кръвоточивата (13:11-17), за блудния син (15:11-32), за вдовицата и за несправедливия съдия (18:1-7), за митаря и фарисея (18:9-14) и за разпнатия разбойник (23:39-43). Накрая и Самият възкръснал Христос заема мястото на непознат, правейки компания на Лука и Клеопа по пътя за Емаус (24:18).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org