BG | RU

УНИЩОЖАВАНЕТО НА ЧОВЕКА

година 2020 / брой 153, Клайв Стейпълс Луис

  

„Унищожаването на човека“, с подзаглавие „Размисли върху образованието със специално отнасяне до преподаването на английски език в горните училищни класове“, представлява серия от три лекции, изнесени от писателя и университетски преподавател К. С. Луис в King's College, Newcastle, през февруари 1943 г. – „Човеци без гръд“, „Пътят“ и „Унищожаването на човека“. В тях той се спира върху някои от любимите си теми, които често разглежда както в художествените, така и в научните си трудове – въпросите за обективните ценност и истина, за естественото право, както и за рисковете от тяхното „развенчаване“. В първия текст Луис изтъква, че субективизмът крие огромната опасност да лиши човека от възможността да изпита и да откликне на реалните, обективни добро и красота както в света, така и в полето на творчеството, и по-специално – на литературата. Особено голям е рискът за детето, което все още не е способно да различи достойното за обич и привързаност от недостойното. Именно затова целта на образованието би трябвало да бъде да възпитава в тези категории, тъй като, макар да съществуват универсални ценности, те не се развиват автоматично и на всяка цена у младия човек. Онези, у които тези ценности липсват, се оказват лишени от един специфично човешки елемент, от връзката между интелектуалното и животинското, и следователно не могат да бъдат наречени човеци в пълния смисъл на думата; те са човеци без гръд. В третия текст Луис разглежда по-скоро проблемите за овластяването на човека чрез науката, за дехуманизацията и за замяната на подчинението на обективните ценности с подчинение на инстинктите. Разглеждайки пътя на стремежа към абсолютно знание и пълен контрол над природата, включително над собствената човешка природа, Луис стига до извода, че човешкото покоряване на Природата представлява всъщност завладяване на човека от страна на Природата. Разбира се, той добре си дава сметка, че с размишленията си рискува да бъде припознат като поредния, по собствените си думи, мракобесник, поставящ прегради пред прогреса. С присъщата си духовитост и в характерния си добродушно-ироничен стил обаче той заявява, че целият смисъл на съзирането отвъд нещо е да съзреш нещо отвъд. Добре е, че прозорецът е прозрачен, понеже така през него виждаме градината. Наистина, какво би станало, ако виждахме и през градината?


Ралица Райкова


 


 


ЧОВЕЦИ БЕЗ ГРЪД 


Тъй че той нареди посичане


и посече младенците.


Традиционна коледна песен


Изпитвам съмнение дали отделяме достатъчно внимание на важността на учебниците за основно образование. Затова избрах като отправна точка за тези лекции един малък учебник по английски, предназначен за „момчетата и момичетата от горните училищни класове“. Не мисля, че авторите на тази книга (те са двама) са искали да навредят, и дължа на тях или на издателя им добра дума, задето ми изпратиха безплатен екземпляр. Същевременно няма да мога да кажа каквато и да било добра дума за тях. Ето едно хубаво затруднение. Не искам да приковавам на позорния стълб двама скромни практикуващи учители, направили най-доброто, на което са били способни; но не мога да мълча за онова, което считам за истинско направление на тяхната работа. Затова предлагам да скрия имената им. Ще се обръщам към господата като Гай и Титий, а учебника им ще нарека Зеления учебник. Но ви уверявам, че такъв учебник съществува и той стои в библиотеката ми.


Във втората глава Гай и Титий цитират добре познатата история за Колридж при водопада. Спомняте си, че е имало двама туристи: единият го нарекъл „величествен“, а другия – „хубав“; и че Колридж мислено одобрил първата преценка и отхвърлил втората с отвращение. Гай и Титий коментират по следния начин: „Когато човекът казал: Това е величествено, той сякаш коментирал водопада… Всъщност… той коментирал не водопада, а своите собствени чувства. Това, което действително казвал, било Изпитвам чувства, които умът ми асоциира с думата „възвишено“, или накратко – Изпитвам възвишени чувства“. Ето един немалък брой дълбоки въпроси, разрешени по доста безцеремонен начин. Авторите обаче не са приключили. Те добавят: „Това объркване непрекъснато присъства в езика, който използваме. Изглежда, че казваме нещо много важно за друго нещо: а всъщност говорим само за собствените си чувства“[1].


Преди да разгледаме проблемите, които този толкова важен кратък параграф (съставен, както си спомняте, за „горните училищни класове“) действително повдига, трябва да отстраним едно просто объркване, на което Гай и Титий са се поддали. Дори от тяхна гледна точка – от която и да било възможна гледна точка – човекът, който казва Това е величествено, не може да има предвид Изпитвам величествени чувства. Даже да допуснем, че качества като възвишеността са само и единствено проекции на нашите собствени емоции в нещата, то дори и тогава емоциите, подбуждащи проекциите, представляват съотносителните елементи и следователно са почти обратното на проектираните качества. Чувствата, които карат човека да нарече един обект величествен, не са величествени чувства, а чувства на благоговение. Ако Това е величествено трябва да бъде сведено до твърдение за усещанията на говорещия, правилният превод би бил Изпитвам смирени чувства. Ако позицията на Гай и Титий бъде регулярно прилагана, тя би довела до откровени абсурди. Би ги накарала да твърдят, че Ти си достоен за презрение означава Изпитвам презрителни чувства в смисъл, че Твоите чувства са достойни за презрение означава Моите чувства са достойни за презрение. Но няма нужда са се задържаме върху самия pons asinorum (камък за препъване – б.р.) на нашата тема. Няма да бъде честно спрямо Гай и Титий да наблягаме върху това, което без съмнение е просто недоглеждане.


Ученикът, който прочете този пасаж в Зеления учебник, ще повярва в две твърдения: първо, че всички изречения, съдържащи предикат за ценност, са изявления за емоционалното състояние на говорещия, и второ, че всички такива изказвания са маловажни. Вярно е, че Гай и Титий не са казали нито едно от тези неща с толкова много думи. Те са разгледали само един конкретен предикат за ценност (възвишен) като описателна за емоциите на говорещия дума. Учениците са оставени сами да свършат работата по разпростиране на същата обработка към всички предикати за ценност: и пред тях по този път не е поставено и най-дребното препятствие. Авторите могат да желаят или да не желаят подобно разпростиране: възможно е да не са отделили през живота си и пет минути за сериозно обмисляне на въпроса. Аз не се занимавам с това какво са искали, а с ефекта, който техният учебник със сигурност ще произведе върху ума на ученика. По същия начин те не са казали, че ценностните преценки са маловажни. Точните им думи са, че ние „изглежда, че казваме нещо много важно“, когато в действителност „говорим само за собствените си чувства“. Никой ученик не би бил способен да устои на предложението, отправено му от думата само. Аз, разбира се, нямам предвид, че той ще извади съзнателно заключение от прочетеното, достигайки до обща философска теория, според която всички ценности са субективни и тривиални. Самата власт на Гай и Титий се опира на факта, че си имат работа с ученик: ученик, който мисли, че „подготвя домашното по английски“ и няма представа, че етика, теология и политика са заложени на карта. Не теория вкарват в ума му, а допускане, което десет години по-късно, със забравен произход и неосъзнато присъствие, ще го обуслови да вземе страна в полемика, която никога не е разпознавал като такава. Подозирам, че самите автори едва осъзнават какво правят на ученика, а той самият не може да знае какво му бива сторено.


Преди да разгледаме философските препоръки на позицията, която Гай и Титий са възприели по отношение на ценността, бих искал да покажа практическите й резултати върху учебната процедура. В четвърта глава те цитират наивна обява за развлекателно пътуване по море и пристъпват към „имунизиране“ на учениците си срещу представения начин на писане.[2] Рекламата ни казва, че тези, които си купят билети за пътуването, ще заминат „отвъд Западния океан, където Дрейк от Девън е плавал“, „впускайки се в приключения след съкровищата на Индиите“ и донасяйки си вкъщи също „съкровище“ от „златни часове“ и „ярки цветове“. Това е лошо писане, разбира се: една продажна и патетично-шаблонна експлоатация на чувствата на възторг и удоволствие, които човек изпитва при посещението на места, извикващи поразителни асоциации с историята или с легенди. Ако Гай и Титий се бяха придържали към това, което умеят, и бяха учили своите читатели (както обещават) на изкуството на композицията на английския език, техен дълг бе да поставят тази обява рамо до рамо с пасажи от добри писатели, в които същата емоция е добре изразена, след което да покажат в какво се състои разликата.


Можеха да използват известния пасаж от Западните острови на Джонсън, който заключава: „Не е за завиждане онзи човек, чието родолюбие не би укрепнало над долината на Маратон или чието благочестие не би се сгряло сред руините на Йона“[3]. Можеха да вземат онова място в Прелюдията, където Уърдсуърт описва как древността на Лондон за пръв път поразява съзнанието му с „Тегло и сила, Сила, никнеща изпод тегло“.[4] Урок, поставил подобна литература редом до обявата и наистина разграничил доброто от лошото, би бил урок, заслужаващ си преподаването. Би бил пълнокръвен, жизнен – дърветата на знанието и живота, растящи заедно. Също така би имал основанието да представлява урок по литература: предмет, по отношение на който Гай и Титий въпреки заявената си цел демонстрират необичайна срамежливост. (...)


 


[1] The Green Boоk, p. 19, 20.


[2] Ibid, p. 53.


[3] Journey to the Western Islands (Samuel Johnson).


[4] The Prelude, viii, 11. 549-59.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org