BG | RU

ПРАВОСЛАВИЕТО И ЗАПАДНОТО ХРИСТИЯНСТВО: СВОЕОБРАЗНА ЕВРОПЕЙСКА КУЛТУРНА ВОЙНА?

година 2020 / брой 152, о. Джон Антъни Макгъкин

  

 


Голяма е радостта от възможността да почетем Ярослав Пеликан, един от водещите интерпретатори на християнската история и ненадминат автор, ако у един писател ценим умението да съчетава историческата коректност с богословската чувствителност – това трудно постижимо, но особено необходимо равновесие, рядко срещано сред основните книги в нашата област.


Равновесието или неговата липса ще бъде в центъра на голяма част от размислите в настоящото есе.[1] Подобно на френския композитор Ерик Сати[2], давал указания за изпълнението на своите произведения чрез надписи върху партитурите като: „във форма на круша“ или указания за динамиката като: „леко като суфле“, и аз ще се постарая моето изказване да е добре подредено и балансирано. То ще бъде във форма на пространно изложение и подобно на Галската война на Цезар, ще бъде в три части: 1) плачевното състояние на нещата днес; 2) как стигнахме дотук; 3) какво вие трябва да направите по въпроса. Ще сторя това не толкова au forme du poire[3], а по-скоро по подобие на човечето от рекламата за автомобилни гуми на „Мишлен” – едро в горната си част, но все по-тънко в долната. Имам ясна представа как се стигна дотам да бъдем пародирани като екзотична, мрачна и реакционна Църква, ала имам само неясни надежди как да излезем от този капан и да заемем полагащото ни се място, като сами изграждаме и описваме нашата идентичност, а не възприемаме описанието на другите.


Колониалният манталитет


„Ние от Изтока...“ е фраза, изричана често от говорителите на Православната църква в днешната епоха, която се отличава с толкова голяма интелектуална мобилност и улеснен обмен на информация, че богословите от миналото (а не изключвам и някои от настоящето) биха онемели (ако това изобщо е възможно за един богослов). В сравнение с епохата, в която един ученик на Евагрий[4] в продължение на седмица е размишлявал върху един стих от Sententiae[5], днес за същото време ние имаме възможността да изчетем или поне да прелистим книги, списания и всекидневници, и да видим толкова блестящи образи, колкото литература и символи един образован човек в древността е възприемал през целия си живот.


Сред този главозамайващ интелектуален бързей, над който виси грандиозният и кичозен надпис „постмодернизъм“, фразата „Ние от Изтока“ се носи уверено по умствения хоризонт и напредва с достойнство като графиня, крачеща по килим. Тази фраза обикновено предхожда опит за обяснение на нашата религиозна идентичност като православни, отнесена към или по-често противопоставена на по-разпространените в Западна Европа католически или протестантски мисловни нагласи. Фразата притежава особена елегантност, ала тя бързо губи част от блясъка си, когато се окаже, че въпросният „Изток“ е всъщност Ийст Вилидж в Ню Йорк, Източна Пенсилвания или Ийст Енд в Лондон, все места, където днес е по-вероятно човек да срещне православни, заинтригувани от икуменическия диалог със „Запада“, отколкото в някакъв предполагаем и въображаем Ориент.


Тази фраза говори много за подхода на православието към диалога със Западна Европа, който все още се изгражда ‒ нима това не е рецидив от orientalisme, фалшивата претенция за екзотичност, описана от Едуард Саид и други автори, зад която обикновено се прикриват безвкусни колониални идеологии, независимо дали изразявани от доминиращите носители, или от подчинените им подражатели. Нищо не разкрива толкова ярко колониалния манталитет, колкото желанието да се припознае езикът и ценностната система на доминиращата култура. Следващата книга на Саид, Отразяването на исляма, тъжно показва, как отразяването на живота и цивилизацията в ислямските страни от европейските и американските медии няма почти никаква връзка с реалността на живота и опита на милиони хора там, макар че парадоксално този начин на отразяване кара някои от тези хора да се опитват да удовлетворят химеричните очаквания да бъдат „опасният друг“. Това „отразяване“, посочва Саид, което винаги настоява, че е искрено „отразяване от място“, всъщност е по-скоро „прикриване, изкривяване“. Хората, изучавали начина, по който православието е отразявано от съвременните медии, биха могли да напишат подобна книга и по този проблем.


Макар „Ние от Изтока“ да изглежда твърде разграничаващо изказване, поучително изявление в стил „Чули сте да се говори, но аз ви казвам…“, фразата всъщност далеч не казва това. Тя е път към самоидентификация, опит за вписване в доминиращия дискурс. Може би тъкмо затова православието на Запад толкова често се възползва от скучните лингвистични конвенции на този фалшив ориентализъм. Братята и сестрите ни в Източна Европа и по-далече приемат нас, православните на Запад, за богатата Църква. Ала дори тук ние сме бедни и опърпани, поне по отношение на интелектуалната среда. Нямам предвид, че нямаме какво достойно да споделим, а че все още се възстановяваме икономически и емоционално от историческите обрати.


Две от нещата, за които съжалявам най-много (съзнателно пропускам вековете страдания на безброй православни мъченици) са, първо, изчезването на силната и устойчива православна аристокрация, която във Византия, а още повече в западноевропейската култура от Късното средновековие, е насърчавала интелектуалния живот и църковната ревност чрез своята подкрепа и влияние, и второ, унищожаването и заличаването на православните институции за висше образование ‒ библиотеките, университетите и училищата, които се превръщат в ядро за културното развитие на протестантството и католицизма. Все още сме поколения далеч от успешното възстановяване на второто. А първото е загуба, която вероятно никога няма да може да бъде възстановена видимо, и тази липса ни оставя с църковни структури, в които свещеническите и монашеските гласове имат своята последователност и яснота, ала гласът на миряните, воден и изказван в миналото от византийската аристокрация, днес звучи като безгласен, сънен и объркан гигант.


В тази ситуация, със съзнание за нашите велики традиции в литургичната и светотайнствена практика, в духовната и евангелска почтеност намираме, прибягвайки към самоиронията, убежище във фразата „Ние от Изтока“, макар че, когато сме в по-трезво състояние на духа, си задаваме въпроса дали има смисъл да продължаваме да говорим за православието като феномен на Изтока. Колко дълго е уместно да бъдем милет, пленена и подчинена раса? Докога, в този ред на мисли, ще бъдем имигранти? Докога можем да се идентифицираме като православни „обръщенци“? (...)


 


 


[1] 14 септември 2003 г., денят, на който беше прочетена тази лекция, беше празник на Въздвижението на Св. Кръст, когато отбелязваме въздигането на Кръста над Европа от Константин и Елена, а сетне и от Ираклий, като отрицание на онези, които биха искали да го отхвърлят завинаги като символ на европейската идентичност. Събрали се бяхме в красивата аудитория на името на митрополит Филип в Православната богословска семинария „Св. Владимир”, която, заедно със своята нова библиотека, е друг знак за анабазис, излизане или „въздвижение“, материален знак за жизнеността на тази семинария и за нейното prokope, или напредък към бъдещето, могъщ символ на надеждата за бъдещето на православния живот и култура в Америка.


[2] Ерик Сати (1866–1925), френски композитор и пианист, представител на френския авангард. Б.пр.


[3] Фр. „Във формата на круша“. Б.пр.


[4] Евагрий Понтийски (346–399), монах и аскет с изключителни приноси към развитието на исихастката традиция. Б.пр.


[5] Сборник с поучения за монаси от Евагрий Понтийски. Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org