BG | RU

ХРИСТИЯНСТВОТО ВЪВ ВРЕМЕ НА БОЛЕСТ

година 2020 / брой 151, Томаш Халик

  

 


Нашия свят е болен.


Не говоря само за пандемията от коронавирус, а за състоянието на нашата цивилизация, откроено от това глобално явление. Разгледана в библейски план, тази всепроникваща болест е знак за времената.


В началото на този необичаен Великопостен период мнозина от нас мислеха, че епидемията ще предизвика краткотрайно затъмнение, моментен срив в обичайната обществена динамика, който по някакъв начин ще преодолеем, а скоро след това нещата ще се върнат постарому. Ала с времето реалността започна да става все по-ясна: това няма да се случи. А и няма да завърши добре, ако се опитаме да го сторим. След това глобално изживяване светът няма да бъде същият като преди, а и вероятно не трябва да бъде.


Нормално е в моменти на голямо бедствие първо да се погрижим за материалните нужди за оцеляването, ала „не само с хляб ще живее човек“[1]. Дойде времето да се вгледаме в по-дълбоките последствия от този удар върху сигурността на нашия свят. Изглежда неизбежният процес на глобализация е достигнал своя връх. Видима сега стана глобалната уязвимост на глобалния свят.


Какви са предизвикателствата, които тази ситуация представлява за християнството и за Църквата ‒ един от първите „глобални играчи“, както и за богословието?


Църквата трябва да бъде „полева болница“, както предложи папа Франциск. Църквата не трябва да се затваря в блестяща изолация от света, а трябва да разчупи своите граници и да предостави подкрепа там, където хората изпитват физически, психически, социални и духовни страдания. Така Църквата може да положи своето покаяние за раните, нанесени съвсем наскоро от нейни представители на най-беззащитните. Ала нека се опитаме да осмислим тази метафора по-задълбочено и да я приложим на практика.


Ако Църквата трябва да бъде болница, тя несъмнено трябва да предлага здравните, социални и милосърдни грижи, както е правила още от зората на своята история. Но Църквата трябва да изпълнява и други задачи. Тя трябва да играе роля в диагностиката (идентифицирайки „знаците на времето“), в превенцията (изграждайки „имунната система“ на обществото, в което виреят зловредните вируси на страха, омразата, популизма и национализма) и във възстановяването (преодолявайки миналите травми чрез опрощението).


Миналата година преди Великден изгоря катедралата „Нотр-Дам” в Париж. Тази година по време на Великия пост в стотици хиляди църкви на няколко континента нямаше служения, останаха празни също така синагогите и джамиите. Като свещеник и богослов виждам в тези празни или затворени църкви знак и предизвикателство от Бог.


Разбирането на езика на Бог в събитията в нашия свят се нуждае от изкуството на духовното различаване, което от своя страна предполага съзерцателно дистанциране от нашите изострени емоции и предубеждения, както и от проектирането на нашите страхове и желания. В мигове на бедствие образът на един гневен, отмъстителен Бог налага страх. Този образ на Бог от векове налива вода в мелницата на атеизма.


Във време на бедствия аз не виждам Бог като злонамерен режисьор, застанал удобно зад кулисите и наблюдаващ събитията, които се разиграват в нашия свят. Виждам в Бог източника на сила, Който действа в онези, които в тези ситуации проявяват солидарност и саможертвена любов (да, включително и в тези, чийто действия не са „религиозно мотивирани“). Бог е смирена и дискретна любов.


Ала не мога да не се замисля дали това време на празни и затворени църкви не е предупреждение за онова, което може да се случи в много близко бъдеще. Църквите може да изглеждат така след няколко години в голяма част от нашия свят. Свидетели бяхме на множество предупреждения от събитията в много страни, където все повече църкви, манастири и семинарии се опразват и затварят. Защо толкова дълго приписваме тези развития на външни обстоятелства („секуларисткото цунами“), а не се опитаме да осъзнаем, че една глава от историята на християнството завършва и е време да се подготвим за нова?


Може би това време на празните храмове символично откроява скритата празнота на църквите и тяхното възможно бъдеще, ако те не положат сериозни усилия да покажат на света напълно различно лице на християнството. Твърде много мислим за обръщането на света и твърде малко за обръщането на самите нас: не просто за подобряване, а за радикалната промяна от статичното „да бъдеш християни“ към динамично „да станем християни“.


Когато средновековната църква започва прекомерно да използва интердиктите[2] като наказание, тези „общи стачки“ на цялата църковна машина водят до спиране на богослуженията и на преподаването на тайнствата, хората започват все повече да търсят личната си връзка с Бог. Разпространяват се мирските братства и мистиката. Този подем в мистицизма несъмнено проправя пътя към Реформацията ‒ не само тази на Мартин Лутер и Джон Калвин, но и на католическата реформация, свързана с йезуитите и испанския мистицизъм. Може би откриването на съзерцанието може да допълни „синодния път“ към един нов реформаторски събор. (...)


 


[1] Мат. 4:4.


[2] Интердикт (от лат. Interdictum) – църковно наказание в Католическата църква, налагано от папата или епископа върху населението на град, област или цяла страна, което включва временно запрещение на всички църковни действия и тайнства. Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org